МОИТЕ СЪБИТИЯ-БЕЛЕЗИ ПРЕЗ 2010 ГОДИНА

Преди четири години започнах да си водя дневник. Наричам го „Дневниче” защото в лежерен стил и импровизация отбелязвам някои от ежедневните си, повече битови преживявания, научна информация от обсега на интересите ми и по-важни събития от обществено-политическият живот у нас.
От миналата година открих лична страница в Интернет – baytchev.blogspot.com. Тогава, в края на годината ми хрумна да публикувам кратък списък на събитията, които са ми направили по-силно впечатление / 05. 01. 2010/. Хареса ми. Получих и добри отзиви. Това ме насърчи, затова отбелязвам и моите събития-белези през 2010 година.

СЪЗДАВАНЕТО НА ИЗКУСТВЕНА КЛЕТКА НОСИТЕЛ НА ГЕНЕТИЧНА ИНФОРМАЦИЯ.
Велико откритие на американските учени, което тепърва ще дава своите плодове не само за по-нататъшното проучване и откриване тайните на живата материя, но и за благото на човечеството, преди всичко в областта на профилактиката, лечението, удължаване живота и биотехнологиите въобще.

БЪРЗОТО ЗАТИХВАНЕ НА СВЕТОВНАТА ФИНАНСОВА И ИКОНОМИЧЕСКА КРИЗА!
НЕПРЕКЪСНАТИЯТ ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ НА КИТАЙ, ИНДИЯ, БРАЗИЛИЯ.
ИЗБИРАНЕТО НА Г-жа ВИЛМА РУСЕФ за ПРЕЗИДЕНТ НА БРЛАЗИЛИЯ

ИЗДАВАНЕТО НА КНИГАТА МИ „КАКВИ ВРЕМЕНА, КАКВИ СЪДБИ”.
Това е третата по ред книга плод на литературно-творческите ми занимания.

ПРОВЕДЕНИТЕ ЕКОЛОГИЧНИ МЕЖДУНАРОДНИ ФОРУМИ ЗА КЛИМАТИЧНИТЕ ПРОМЕНИ.
През годината се проведоха срещи в Рио де Женейро и Йоханесбург, както и някои регионални, като в Познан и др.
Вече няма съмнение, че под влияние на антропогенни фактори, климатът на земята се променя.

РАБОТАТА НА ГОЛЕМИЯТ ЯДРОНЕН КОЛАЙДЕР и продължаването на изследванията на учените от ЦЕРН.
Самата идея да се разгадае произхода на Вселената е велика идея!

СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО ПО ФУТБОЛ .
Проведе се в Южна Африка – за първи път на Африканския континент.
Световен първенец –ИСПАНИЯ.

НЕ ДОБРИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ПРЕЗИДЕНТСТВОТО И ПРАВИТЕЛСТВОТО.
Това е, колкото явно, толкова и неприятно и вредно за държавата ни.

ТРЕВОЖНОТО ДЕМОГРАФСКО СЪТОЯНИЕ И ПЕРЕСПЕКТИВНОСТ НА НАЦИЯТА, УЖАСЯВАЩИТЕ ДАННИ ЗА НЕГРАМОТНОСТ И ПОЛУГРАМОТНОСТ НА НАСЕЛЕНИЕТО И ОПРОСТОЧАВАНЕТО МУ В ЗАСТРАШИТЕЛНИ РАЗМЕРИ!
Това е нещото, което най-сериозно ме тревожи и притеснява. Мъчно ми е!

ПРОВЕЖДАНАТА РЕФОРМА В ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА.
Усилията на Правителството и в частност, тези на министър Сергей Игнатов, за подобряване на основното, средното и висшето образование, за растежа на научните и преподавателските кадри, за реформата в Българската Академия на науките.

ПРОВЕЖДАНАТА РЕФОРМА В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРАТА.
Усилията на Правителството и в частност на министър Вежди Рашидов, за подобряване дейността в тази основна сфера на държавността ни и привеждайки я в съответствие с реалностите на общественото и икономическото ни развитие.

ДЕЙСТВИЯТА И ПОСТИЖЕНИЯТА НА ПРАВИТЕЛСТВОТО В БОРБАТА МУ СРЕЩУ ТЕЖКАТА КРИМИНАЛНА ПРЕСТЪПНОСТ.
Усилията на Правителството, на Премиера и лично на министър Цветанов за разбиване на бандитските групи на „Наглите”, „Киларите” „Охтопод”и др.
Заслужава си в тази връзка да се отбележи неприятното впечатление, което прави не реформираната Съдебна система!

ИСТЕРИЯТА ОКОЛО ЗАКОНА ЗА ГЕННО МОДИФИЦИРАНИТЕ ОРГАНИЗМИ.
Казвам истерия, защото проявите на много народ, който протестираше против ГМО и нямаше елементарна представа за тяхната същност и значение, бяха невъздържани и истерични.

ПРЕГОВОРИТЕ И ДОГОВОРЕНОСТИТЕ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ ЗА ЕНЕРГИИНИТЕ ОБЕКТИ – ЮЖЕН ПОТОК И АЕЦ –Белене.
Макар и трудни, преговорите дават положителен резултат. Завършването им при спазване на националните интереси на двете страни, ще бъде от полза за страната ни.

СЪСТЕЗАНИЯТА ОТ „ФОРМУЛА-1” И СПЕЧЕЛВАНЕТО ИМ ОТ НЕМСКИЯТ ПИЛОТ – Себастиян Фетел.
Това е на-младият световен шампион в това фантастично състезание.

ДОБРОТО ПРЕДСТАВЯНЕ НА ЛЮБИМИЯ МИ ФУТБОЛЕН ОТБОР „ЛЕВСКИ”.
Тази година в първенството на страната и особено в Европейската Лига, „Левски” се представи много добре. Надявам се това да продължи.

СЛАБ, ТРАГИЧЕН РИБОЛОВЕН СЕЗОН!
За количествен и качествен собствен улов и дума не може да става.
Силно впечатление прави и това, че от година на година предлаганата за продажба прясна риба намалява или липсва!

ЯВОРЪТ*

От северната страна на къщата ни растеше дебел, висок и кичест явор. Между стената и яворът имаше малка пролука, която едвам събираше детското ми телце. Бил съм на пет – шест годинки. От прозореца на бабината „соба” все поглеждах към короната на явора, но никога не видях да кацне в нея ни врабченце, ни гургуличка, славейче, синигерче или шаренокрил кълвач да се залепи с нокти в кората на някой от дебелите клони и звучно да опита здравината му с острия си клюн! Никога не видях! Не зная защо? Тогава не ми е правело впечатление, а сега си мисля, че там е била Самотата, но онази самота с присъствие….!
Кой гонеше птиците от явора? Може би там е имало други птици, невидими птици, птиците, които безшумно хвъркат, без звуково пеят, или други невидими същества, от които се лее музика без да свирят, които без писец и със затворени очи четат и пишат!
Гледах от прозореца на бабината „соба”в клоните на явора, където малките нежни листенца трепкаха като мараня в лятна жега….Нищо не виждах, а чувах гласове на птици – много птици, които не пеят, а чувах гласовете и песните им! Чувах музика, която се не чува - удивителна музика, а не виждах някой да свири и пее! Чувах как се рецитираха вълшебни сонети, които там - между клоните на нашия явор, някой пишеше без писец и рецитираше без глас….!
В короната на явора, между изкривените му яки клони, имаше нещо, което ме привличаше? Какво беше? Не зная, но отварях вратата и отивах да се навра и клекна в оная малка пролука, която едвам събираше малкото ми детско телце!
Тогава, тогава се унасях, нещо ме възвисяваше и започваше една вълшебна и невъобразима с мелодичността си симфония, която никой не свиреше, една музика от вдъхновение без вдъхновител, от светове чародейни, но недокоснати, от преживявания безмерно красиви, но неизживени, от една неземна красота, но красота, недоизказана, недозавършена и красота, до край непреживяна….Не зная! И сега, като си спомням с трогателно умиление за тази моя безкрайно красива емоция, не мога да си обясня от къде идваше това чувство, защо на мен, кой го натрапваше на крехкото ми детско съзнание? Предсказание ли някакво беше за пътя, по който ще върви животът ми?
Тогава не разбирах, сега също! А защо отивах на това мое малко местенце с настървение? Да слушам нежните радостни и тъжни, а небесно красиви и примамливи трели на моята орисия?
Там имаше нещо силно, непреодолимо силно, което ме грабваше в обятията си и ме караше да слушам неща, които не се чуваха, да мечтая за неща, които не познавах, да се радвам и тъжа, без да съм радостен и тъжен и без да осъзнавам защо!
Кой изпълняваше тази вълшебна симфония в короната на извисилия се над мен явор и бележеше може би какво да се случва в живота ми?
Боже мой, досещам се! Дали това не са били моите орисници и моят Ангел – пазител? А Луцифер?
От него ли се плашеха врабченцата, гургуличките, славейчетата, синигерчетата и шаренокрилият кълвач, че да се залепи с нокти в кората на някой от дебелите клони и звучно да опита здравината му с острия си клюн…?


* Това е първият разказ от новата ми книга - "КАКВИ ВРЕМЕНА, КАКВИ СЪДБИ".

Публикува се за първи път.

СТО И ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА йОРДАН ЙОВКОВ

Още една светла годишнина от историята на българската култура – СТО И ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА ЙОРДАН ЙОВКОВ.
Класик и хуманист, виртуоз на късия разказ, драматург изваял едни от най-светлите и красиви образи в българската литература!
По повод на тази годишнина предлагам със съкращение статията „Йордан Йовков – биографични бележки” от „Речник на българската литература”, из. „Хемус”, София, автор – Ив.Сарандев..

* * *
Йордан Стефанов Йовков (09.11.1880, Жеравна, Бургаска област – 15.10.1937, Пловдив)
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900); Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. Завършва ШЗО в Княжево (1902 – 1904), В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Първата си белетристична творба – "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" – Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия й ден до нейния трагичен край., Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и романите "Чифликът край границата", "Ако можеха да говорят", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът". Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин – социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот – от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата.
* * *

През седемдесетте години на миналия век, често ми се налагаше да пътувам с кола от Русе до Добрич, тогава град Толбухин. Когато напусках покрайнините на Силистра и от лявата ми страна на километри ме придружаваха граничната полуса и оградата от телените мрежи, започваха въображенията, емоциите и виденията – всичките свързани с Йвковите писания, които от юношeските си години четях и обичах.
А, когато границата свиваше още по-наляво навътре в безкрайната добруджанска шир, далеееко до сами хоризонта, сякаш изплуваха контурите на „Чифлика край границата”. Тогава поглеждах напред и в синевата на небето си въобразявах, че ще видя някоя бяла лястовица….
Прясно асфалтирания път, беше прав като свещ. Безбрежна равнина в зелено.Моторът на новата ми „Жигула”работнеше тихо и равномерно, а слухът ми се напрягаше и искаше да чуе пеещите шарени добруджански каручки… В дясната ми страна се разстилаше море от пшеница с едри класове. Далече, далече в маранята над тях, на нежни копринени платна сякаш виждах, как се люлееха образите на Албена и Боряна….Йовковите – така красиво и неповторимо нарисувани!
Въображения, видения, емоции – всичките свързани с Йовковите писания, които от юношеските си години четях и обичах.
И да не забраня! Първият Йвков герой, който ме плени и най-много обичах, беше Шибил!

125 ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) е роден ня 26.05.1885, в Стара Загора,в семейство на потомствени учители и свещеници. От малък остава кръгъл сирак. Проявява литературни интереси през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само 2 пародии в сп. "Българан", подписани с инициали. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". През 1907; се запознава с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с големите наши литературни критици - Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана по-нататъшната му творческата съдба. Заедно с Д. Дебелянов се радва на покровителството на Д. Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. "Съвременник", № 2, под стихотворението "An die Natur" ("Към природата") за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията "Съвременник", "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и др. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам", съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. "Златорог" и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1922 излиза книгата му "Лунни петна" (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си "Родина" (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 в "Златорог" излиза цикълът "При морето'' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе.
Като драматург в Нар. театър в София, Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН.
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенстването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.

Източници: "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; ISBN 954-428-061-8, "Речник на българската литература" - том 2, издателство на БАН - София 1977.

________________________________________



* * *


Предлагам три от многобройните поетични творби на Лилиев.



РОСА ЛИ ГРАДИНИТЕ РЪСИ...

РОСА ли градините ръси,
коса ли звънти в самота?
Аз чувам унесен в съня си:
трепти незаспала мечта.

На вас ли, вълни, се обажда,
на тебе ли, звездно море?
Тя с лунния блясък се ражда
и с модрата утрина мре.

И нейните вихрени стъпи
се губят безшумно в нощта
и будят желания скъпи,
и в шемет унасят света.

Тя в морската пяна се ражда,
под белия лунен покров,
и пали в душите ни жажда,
безумната жажда: любов.



ЗАЩО МИ ВДЪХНА...

ЗАЩО ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;

сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?

Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас

на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?



СВЕТЛО УТРО, ТИ ПРОКУДИ...

Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.



Хора, вие, които се броите за българи, сведете чела пред поета, който чрез словото българско изпя едни от най-мелодичните поетични песни! Вие – по-старите, които знаете разказвайте, а вие – по-младите, които не знаете научавайте, че във вашия род български има творци - исполини с европейски и световни измерения! Един от тях е НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ!

ОЩЕ НЕЩО ЗА МОЕТО ПЪРВОНАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ „ЦАНИ ГИНЧЕВ”

То е първото училище в нашия град. Намираше се на двестатина метра от къщата ни, в голям двор, граничещ с две улици. Масивна четвъртита едноетажна постройка с дълъг и широк коридор, с по две учебни стаи от двете му страни. В дъното на коридора имаше дървени стълби, които водеха нагоре, към нещо като мезонет, където се намираше„Учителската стая”
Входът на училището беше от южната страна. Седем-осем стъпала, площадка и широка дървена врата, боядисана в кафяво. От двете страни на площадката се издигаха високо над училищната сграда две тополи.
Имаше четирма учители: Г-н Йото Марков – главен учител, г-жа Казларска, г-жа Сетка и нашия учител - незабравимия г-н Тодор Петров. Всичките бяха строги, принципни и благородни, Фигурата на главния учител с неизменните атрибути – черното бомбе и дебелия тежък дървен бастун, за нас-децата, беше особено респектираща, че и страховита.
Малко неща си спомням от този период на живота ми. В тези далечни години нямахме телефони и джиесеми, транзистори и магнетофони, телевизори и компютри, дивидита, сидита, поп - рокове, поп-фолкове, чалги и тем-подобни…Помня, че се учехме добре, но и голяма игра падаше. Тези, които не се учеха, оставаха да повторят в същото отделение. Викахме им повтарачи. Непослушните наказваха изправени с лице към стената, а споменеше ли се, че ще те пратят при главния учител, голямо разкаяние падаше, защото инак Бог да ти е на помощ!
Никога няма да забравя „разходките” на, който ни водеше г-н Петров: в„Агиното” бранище да берем божури, на „Езерото” да видим извора на кристално чистата вода, с която се пълнеше не голямото естествено езеро с водните лилии, в гората над Ликовската воденица да берем синчец и минзухари, през река Скът по дървения мост, на баира при „Пишурата” да видим извора и пийнем от студената сладка водица. А зимно време на някоя полянка или баирче да се поотъркаляме в чисто белия пресен сняг и въпреки „забраната” да се позамеряме със снежни топки.

В първо отделение си спомням, че най-трудно ми беше писането. Тъкмо поради тази причина отнесох един шамар от баща си, защото въпреки помощта му и моите юнашки усилия, не можех и не можех да напиша добре цифрата „2”! Слава богу, после шамара това си остана първото и последно негово вмешателство в моето обучение.

Във второ отделение, един ден заедно с учителят ни дойде поп Лавренти. Станахме да ги посрещнем, а попът ни огледа, огледа и ме избра да нося свещник на всяка сутрешна неделна литургия. Справях се добре, но в един слънчев ден, след като обиколих със свещника пред олтара и се прибрах вътре, гледам през жълтеникавия прозорец едни гълъби как пеят и се перчат по перваза. Много обичах гълъбите и имах поне десетина у дома. Не зная как стана, но заплеснат в гугукането им, без да си искам ударих едно яко гълъбарско изсвирване с уста, което се разчу из цялата църква! Поп Лавренти, подскочи и едва не изтърва кандилницата! Погледна ме смразяващо, посочи ми желязната вратичка в дъното на олтара и изсъска „Марш”!
Изхвръкнах като тапа! Това беше последното ми „щатно”служение в Божия храм.
Послучай завършване на учебната година г-н Петров ми даде да науча и декламирам някакво патриотично стихотворение. Голяма радост беше – на другите с по три-четири, а на мен с цели шест куплета!
Научих го. Проглуших ушите на мама и баба да им го декламирам . На тържеството пред стълпотворението на родителското тяло, нагизден, курназ, курназ с бодър глас започнах уверено и даже артистично…Но всичко беше до последната строфа на последният шести куплет! И ни напред, ни назад! Как свърших, как съм излязъл от стаята не зная! Ужасно се засрамих и разтроих – душата ме заболя!
Това беше първото и последното ми явяване на сцена като декламатор. Повече в живота си никога не пожелах и не научих цяло стихотворение на изуст!

От трето отделение имам запомнени три неща: първото е идването на екип от медицински персонал да ни инжектира някаква ваксина. Леле мале, като ми замириса на камфор и като видях белите престилки пощурях от страх! Докато да предприема някакви спасителни действия, примерно бягство посредством скок от прозореца, прежълтях, подкосиха ми се краката и припаднах! Медицинският персонал се уплаши, стъписа и временно ме остави на мира. Не ме остави на мира и до ден днешен страхът и непоносимостта към спринцовка с игла. Поне два-три пъти съм колабирал и стане ли въпрос за инжектиране, моля се Богу и правя всичко възможно да не ми се случи.
Второто, което си спомням, са часовете по ръчна работа, инструментите, които ми купиха от книжарницата на дядо Мано Облаков и предмета, който изработих и подарих на баба. За случая ще цитирам написаното в книгата ми – „Разкази - мили, весели и тъжни”:

„Баба не обичаше чернокаповците и на църква не ходеше.На стената над леглото й беше закачено кандилце с лика на Света дева Богородица. Това беше „черковата” на баба. Всяка вечер преди лягане тя се изправяше смирена пред него и прошепваше молитвата Отче наш.
А знаете ли кой беше направил кандилцето? Аз, от щпертпрлат в часовете по ръчна работа, когато бях в трето или четвърто отделение Така ни учеха на труд в онова време. Сега, на тези 10-11 годинки, смучат близалки с наркотик за зарибяване, мъкнат скъпи мобифони и висят пред мониторите на компютрите да гледат голи мацки! O, tempora! O, mores! „

Третото е споменът ми за учредяване на дружеството на „Червения кръст”в нашето отделение. Ръководеше ни г-жа Казларска, която беше най-строга от учителите. Как е протекла „дискусията”, какви са били предложенията - не си спомням! Знам, че накрая за ръководство останахме двамата с Надежда Катева – тя председател, аз – секретар. Тогава за първи път чух и разбрах какво означава думата „протокол”, а с помощта на г-жа Казларска се научих да го пиша при всяко наше събрание !
На събранията правехме „червенокръстки” предложения. Спомням си, че предложението ми да влизаме в тоалетните с налъми, за да не си цапаме обувките, беше прието с одобрение и приложено в училището ни, макар и за кратко време.

В четвърто отделение доверието към мен, от страна на учителя ни г-н Петров, нарасна още повече. От всички деца само аз ходех да купувам гербови марки от будката на дядо Къньо, която се намираше в центъра на градчето, в единия ъгъл на градската градина. А това не беше шега работа – носиш пари, казваш какви и колко марки искаш, внимаваш да не ги разпилееш, а трябва и бързо да се връщаш! Тогава си мислех, че мен изпращат, защото бях здраво момче и бягах много бързо. После, после разбрах, че само за яки крака и бързо бягане, доверие не се гласува!
С умиление си спомням за часовете по „телесно възпитание”.Под голямата черница в задния двор на училището, г-н Петров казваше на момичетата да си играят на „дама” и да скачат „на въже”, а на момчетата, да се занимаваме по наш избор, ама под моя команда!
Радостен и окрилен от „назначението”,с пораснало самочувствие, аз ги строявах в две редици, измислях и ръководех разни упражнения, които общо взето се харесваха и изпълняваха от моите другарчета.
В четвърто отделение на няколко пъти бях „назначаван” и за „заместник учител”! Когато на г-н Петров се налагаше да отсъства за един или няколко часа, той ме назначаваше за свой заместник. Как съм изпълнявал задълженията си на този отговорен пост, и на тази възраст, при това със собствените си другарчета, не си спомням! Но, много добре помня, че накрая на учебната година, когато раздаваха свидетелствата с оценките ни, учителят ми спомена това, беше много доволен и ме похвали, а главният учител г-н Марков се пошегува, че когато аз съм бил „учителят” в отделението винаги е било „мирно и тихо”!
На този ден – юни 1942 година, цялото отделение сме се снимали пред входа на училището. Снимката пазя на лично място в семейния албум. Гледам я, чудно ми е, мъчно ми е, трогателно е!
На първия ред, долу, клекнали, виждам Маринчо, най-близкото ми приятелче – стана полковник, полиглот, виден военен в българската армия. До него са: Георги /Гошо/ Попов – инж. химик, мой близък приятел и до ден днешен, Людмил Ценев – цигулар, концерт майстор на симфоничния оркестър на БНР, Цанко Цветанов – инж.химик. По-нагоре, прави: Бонка – математичка, директор на девическата гимназия в родния град, Маргарита, наконтена нещо, като принцеса – Физик, гимназиална учителка в Русе и София, Вярка – физик. гимназиална учителка в рония град, Елизабет – лекар хирург, Начко Чергарчето – учител в техническото у-ще в родния град, Богдан Дянков – музикант, китарист-виртуоз, Светла Ликовска – медицинска сестра, милото съседско момиче, което много харесвах, добрата и палава Янка, кротичката куцичка Николинка и още и още, образите на, които времето е поизтрило от снимчицата, а имената им от моето съзнание…
Най-отгоре, на последният ред е учителят ни г-н Петров, а до него моя милост – нали, макар и за часове, понякога изпълнявах длъжността „заместник учител”!
Нека да ме извинят неспоменатите. Мир на праха и вечна памет за тези, които вече не са между нас! Дай Боже, здраве, леки старини и дълголетие за живите!
Държа снимчицата в ръцете си, гледам я, чудно ми е, мъчно ми е, трогателно е!
Боже, Божичко, кога изминаха тези седемдесет години!

КЕСТЕНИТЕ ПО ул."ПЛИСКА" ЗАГИВАТ

Ужасно е да си представим една от най-значимите и хубави улици в Русе, без своите кестени! Без тези великолепни, кичести дървета, с големите листа, едрите бели цветове, топчестите целебни плодове, с дебелите сенки в летните жеги и красотата на обилната си зеленина.
Кестените по ул.”Плиска” загиват! Много от дърветата вече напълно са изсъхнали, а голямата част са видимо засегнати от коварната болест!
Призовавам русенската общественост, държавните и общинските органи, неправителствени организации, природозащитници, еколози и специалисти, да направим възможното и да спасим останалите кестенови дървета, не само по ул.”Плиска”, а в нашият РУСЕ!
Проблемът не иска лозунги и манифестации. Нужни са обединени общи усилия!
Дайте да опитаме! Заслужава си!

ЧЕРНИЦАТА

Роден съм в малък провинциален град. Детството и юношеството ми преминаха там. Така се случи, че десетилетия не го посещавах. Когато дойде старостта, похлопа и носталгията. Тогава в една от книгите си написах: „ Какво нещо е родното място! Велика работа! Сякаш е кодирано в индивида. И въртиш – сучеш, ако не реално, то в мислите и съзнанието си – няма мърдане от него!"
В последните две-три години прескачах, макар и за часове, за да отдам почит и се погрижа за вечните домове на мои непрежалими покойници. Наскоро за един ден отново бях в моя роден град. Посетих църквата. Запалих свещи и се помолих на „Света Дева Мария”- по бабината номенклатура и на Исус Христос.
Интересно беше, че когато преди четири години пишех първият си разказ – „ Па и наш Крум куту а рекъл” и трябваше да спомена, че къщичката му се намираше срещу градската църква, спонтанно написах името й без да го зная – „Света Параскева”! Макар че много-много в духове не вярвам, оставам с убеждението, че сякаш някой ми го продиктува!
Погледнах в черковния двор. Кръстилницата и полянката пред нея си бяха същите. На това място, под огромен орех, благата усмивка и трогателните грижи на г-ца Елена, беше нашата забавачница, тука започна моя труден поход към учението и знанието.
През оградата е първоначалното училище, „Цани Гинчев”,в което съм учил четири години. Отидох да търся някой учител. Имах и имам намерение да подаря на училището мои книги, включително екземпляри от новата с разказите – „Какви времена, какви съдби”. Искам да направя и едно скромно дарение.
Старото училище го няма. Новото е по-голямо и хубаво. В момента го ремонтират – ежегодна подготовка за новата учебна година. Влизам във фоайето. Насреща ми дама – забързана, начумерена и необщителна..
Извинете госпожо, в това училище съм учил преди 70 години и искам да се срещна с някой учител или някой от персонала – казвам с учтив тон обнадежден, че по това време / около обяд/ и ваканция, все пак срещам някакъв човек. Госпожата забавя вървежа си, съобщава ми, че е директорката и ме отрязва: Срещи само след предварителна уговорка. В момента имам само една минута, разбирате ли, само една минута…!
Тръгвам леко с нея малко притеснен, но все пак приятно изненадан, че съм попаднал точно на човека, който търся, и продължавам да обяснявам: От далече съм, тука съм само днес, пиша книги, искам да подаря книги, професор съм, предложете час, дайте ми телефон…
Госпожата се обръща към мен и с дясната си ръка препоръчително ми сочи нещо нагоре по стената пред входа на училището, където вече сме. Поглеждам нагоре, забелязвам надписи и нали съм зле с очите, нищо не прочитам, а не се и досещам защо директорката ми сочи тези надписи. Учудена от това, че не съм се досетил, тя ми обяснява, че там е написан номерът на училищния телефон и ме подканя да гледам нагоре и да си го препиша! Извинявам се, че не виждам добре и я моля да ми го продиктува. С крайно неудоволствие тя ми съобщава няколко цифри, които записвам. През това време г-жата притропа по стълбите и ... изчезна !….
Потънах в недоумение, срам и съжаление…..не зная за какво! Може би за онези времена и учители отпреди 70 години, може би, че сварих тази жена в момент на прекомерна заетост, напрежение, ваканция и обедна почивка? А дали не за духовната същност и човещината, която не усетих и не срещнах? Не знаех и сега не зная, но си спомням, че спонтанно изговорих думите: „Моят късмет все такъв..!”
Обиден и оскърбен бавно заслизах към двора. Обърнах се на изток, несъзнателно погледнах към лицето на църквата, а от там благословено и някак окуражително ме гледаше изправена в целият си ръст иконата на Света Параскева!
Гледаше ме и сякаш посягаше да ме погали с някои от по-ниските си клони и безброй нежни листенца, да ми се порадва и успокои, изправила величествения си ръст, нашата -училищната черница, която помня, когато бях на 7-8 годинки! Същата - дебела, висока, мощна, кичеста и весело зелена, тази старица вече на повече от 150 години ми подейства като нежна майчина милувка, накара ме да потъна в милите си детски спомени за разгорещените игри около нея на”чилик”, „бътичка” и емоциите с парцалената топка. Да се усмихна, да пристъпя до мощния й дънер и да я погаля, като едно от хилядите деца, които тя е приютявала под сянката си и да повярвам отново и отново в силата на живота, на доброто в него, макар че понякога то идва не от човека, а от красотата, историята и величието на едно дърво – в случая от нашата прастара училищна черница!
Извадих фотоапарата, започнах на глас да й споделям спомените си от онова волно и незабравимо детство и дълго, дълго я снимах.


Снимките над публикацията:

Старата черница в училищния двор.
Градската църква "Света Параскева".

ДА ГОВОРИМ ЗА ХРАНИТЕ ВНИМАТЕЛНО И КОМПЕТЕНТНО

Проблемът за храненето на хората е перманентно актуален, както в световен, така и в национален мащаб. Нормално е той да бъде в полезрението на най-отговорните световни организации, държавни органи, институции и медии.
У нас на медийно равнище с тази проблематиката вече започна да се прекалява!
Вестници, списания, радиостанции и телевизии, непрекъснато заливат населението с информация в много широк диапазон относно храните и храненето, предимно в контекста на личното и общественото здраве.
Без съмнение това медийно поведение е полезно и похвално. Наистина хората трябва да имат достатъчна информация по проблема, но тя трябва да бъде компетентна, конкретно – практически насочена, не едностранчива, умно и достъпно поднасяна.
Често се случва обратното – долавя се некомпетентност, повтарят се едни и същи, достатъчно познати неща, понякога от разни кулинари информацията се профанизира, друг път е прекалено академична и винаги гарнирана с порция специфична терминология, вероятно да се покаже компетентност и по възможност да се втрещи още повече и без друго объркания и изплашен консуматор!
Едни съветват и предупреждават да се пазим от нитрати и нитрити, защото образували нитрозамини и метхемоглобинемия. Други викат ужас – хранят ни със сухо мляко, соя, растителни масла/палмово, фастъчено…/ Трети казват – внимание пестициди, свободни радикали и канцерогени, опушени храни - ароматни и неароматни, наситени и ненаситени въглеводороди и пак канцерогени…! Ами, като се захване темата за микози и афлатоксини….! Стигна се до там, че наскоро в една телевизия, след като подробно се говори за така наречените „Е-та”, обстоятелствено се обясни от коя хранителна или технологическа добавка, т.е. от кое „Е”, каква лоша от най-лошите болести ще ни сполети!
За медията и в частност за отделна рубрика това може да е добре, защото буди интерес, но за читателите, слушателите и зрителите – за хората е уплаха и голям стрес! И никак не е случайно, а тъкмо поради това всред населението вече със завидна популярност се ширят изрази като:”С тази храна, която ядем ще се изтровим. Това, което ни продават е пълно с химия и отрови, хранят ни с боклуци”..и т.н и т. н..
Нещата са сериозни, хората трябва да са запознати с тях, но проблемът трябва да се представя обективно, без да се насажда страх и без стрес за консуматорите, стрес, който уверявам ви може да бъде много по „канцерогенен” отколкото примерно едно санитарно допустимо количество на нитрат в даден вид продукт..
Така например, когато се говори за нитратите и нитритите трябва да се обясни, че те се използват в селското стопанство и хранителната промишленост по необходимост и когато това се прави съобразно технологическите и хигиенните норми, „добрата производствена практика” и контрол, количеството им в крайния продукт е минимално и няма неблагоприятни последици за консуматора.
Високото ниво на нитрати в зеленчуците е резултат от недобросъвестно, прекомерно използване на минерални азотни торове. Много хора не знаят, че същият ефект се получава, когато се прекалява и с естествения - оборският тор. А има наблюдения, че при прекомерното азотно торене вместо увеличаване на добивите, може да се получи обратния ефект – намаляването им, при това с високо съдържание на нитрат и негодност за консумация!
Между впрочем, появиха се сериозни научни изследвания, които показват, че човешкият организъм при определени стресови състояния / заразни заболявания, фебрилен статус/ сам синтезира нитрати, обстоятелство, което се интерпретира като защитна реакция.
И не на последно място, никой не говори какъв е контролът относно съдържанието на нитрати и нитрити в хранителните продукти, кой го осъществява и какви са данните от последните изследвания на зеленчуци, месни, птичи и рибни продукти. Любопитен съм да науча и видя в кой наш областен град, оторизираната контролна лаборатория, примерно на ДВСК изследва количеството на нитритите в хранителните продукти от животински произход?
Няма данни не само за нитрати и нитрити, никой не съобщава данни за пестициди, тежки метали, нитрозамини, афлатоксини, за радиоактивност…..за качеството и количеството на сухото мляко, на растителни протеини и мазнини в хранителните продукти…, за всичко онова с което се плашат хората!
Недоумявам защо се насажда страх от сухото мляко! Да, то може да е с намалена биологична и хранителна стойност, може да е дори опасно за консумация, но само в случаите, когато неблагоприятни и непозволени фактори и обстоятелства са съпровождали добива и производството му. Животни хранени с негодни фуражи – заразени с радиация, плесени, тежки метали, лекарствени средства и др. дават непълноценно, некачествено, че и опасно мляко, което изсушено носи същите недостатъци, даже в по-голяма степен! Но сухо мляко добито по съвременни технологии и спазване на ветеринарно-санитарните норми и изисквания е отлична храна Отдавна известен факт е, че кремвирши произведени с мляко вместо с вода имат великолепен вкус, аромат и по-висока хранителна стойност!

Същото се отнася и до растителните протеини и в частност за соевият протеин. Тук не става дума за необработена, директно смляна опечена соя, каквато по някаква височайша рационализация се влагаше в колбасите в известен период от време преди 35-40 години!! Касае се за изолати получени по специална технология, които представляват пълноценни белтъчини изградени от богата гама заменими и незаменими аминокиселини. Банално е, но ще напомня, че основни източници на белтъчини в храната на човека, наред с животинската продукция, са пшеницата, царевицата и бобовите култури. В последните години все повече проучвания показват, че поради много причини – икономически, екологични и др., необходимото количество белтък за изхранване на човечеството ще се търси именно в добива и използването на растителните белтъци. В това отношение например, големи надежди се възлагат и на люцерната. Да, на люцерната!
Съвсем неоправдани са и страховете, които се насаждат у хората по отношение на нетрадиционните и не достатъчно познати у нас растителни масла – палмово, фастъчено, какаово, царевично! Отново няма да влизам в подробности, но всеизвестен факт е, че растителните мазнини са изградени от ненаситени мастни киселини и поради това, най-общо казано, са по-полезни за организма от твърдите, животинските ..Ама в някои случай щели да бъдат хидрирани! Е, какво от това? Киселините ще се „наситят”, мазнините ще се втвърдят и станат подходящи за някои производства – шоколад например.
С основание обаче изниква въпросът, какво е качеството на всички тези адитиви и хранителни добавки, в кои продукти и в какви количества се влагат, регламентирано ли е това и отбелязана ли е съответната информация върху етикета на продуктите и кой отговорно контролира всички тези процеси и изисквания? Ето го големият въпрос!

Следователно основното е да се регламентират и спазват строго, само научно разработени и прецизно проверени качествени и количествени санитарни и ветеринарно-санитарни норми за всички съставки, които могат да се прибавят в производството на хранителни продукти, при постоянен, компетентен контрол от суровините до готовия продукт
Известно е, че при тези условия в цял свят се произвеждат и консумират хранителни продукти с влагане на добавки – соев протеин, нишестета, желатин, глюкозофруктозни сиропи, сухо мляко, емулсии и поредица от адитиви, такива, като тези регламентирани от Европейския Съюз и отбелязани със „Е” и съответния номер. Но забележете, тези хранителни продукти имат собствената си специфика, собствените си имена и се произвеждат съгласно индивидуален регламент! Защо в тази връзка, да не припомним за произвежданите от столетие у нас месни продукти с влагане на ориз, кръв, брашно или картофи, известни като „кървавица, бахур” и др., който бяха по-евтини, традиционно присъстваха на нашата трапеза и се консумираха с удоволствие? Тези месни продукти „некачествени” ли бяха, „боклуци” ли бяха?
Бързото и недостатъчно обмислено отпадане на Българските държавни стандарти и „въвеждането” на европейското „Добрата производствена практика” се оказа груба грешка! Контролът в процеса на производството, транспорта и търговската мрежа замря или изчезна! Болшинството от производителите ни си приложиха една нашенска – балканско-ориенталска интерпретация на формулировката - „Добра производствена практика”, а именно „прави си каквото искаш”! Те масово се юрнаха в надпревара да произвеждат хранителни продукти преди всичко с мисълта за възможно най-голяма печалба, чрез влагането на големи количества несвойствени добавки, оцветители, консерванти, напомпване на месото с голямо количество солови разтвори и др”!! Това доведе до появата на пазара по пет-шест колбаси с едно и също име:„Хамбурски”, „Бургас”, „Амбарица”…., които нямаха нищо общо с произвежданите преди асортименти съгласно изискванията на съответния БДС. Така стана и с уж „Бялото саламурено сирене”, с „голямото разнообразие” на вина с прикачени, утвърдени марки от миналото, на хляб и др. Пазарът беше залят с храни, по същество – фалшификати, некачествени спрямо своите аналози произвеждани някога по БДС, но не некачествени – в смисъл на негодни за храна и опасни за здравето на консуматорите!

За съжаление точно това не бе разбрал един уважаван и добър министър, който тези дни си позволи на всеослушание да даде своето „ експертно” мнение, че тези храни са по-евтини но некачествени и който ги консумира, после ще даде повече пари за лекарства!
Веднага след това плашенето на хората продължи с нова сила и се стигна до там, че от екрана на водеща телевизия ни съобщиха, че ядем „боклуци” а не мина и час, от конкурентната телевизия водещият на сутрешния блок, със завидна „компетентност” информира, че „ядем месни продукти произведени от рога и копита”! Същински новоизлюпен Остап Бендер!

Преди три години, при представянето на една от последните ми научни книги, в експозето написах:
„Не може да се изхранва население от шест милиарда и половина / тези дни се появиха съобщения, че догодина ще е седем/, без използване на средства против вредителите /пестициди/ и средства за подхранване /минерални торове, специални фуражни смески/ в растениевъдството и животновъдството.
Не е възможно да се преработят, произведат в индустриални условия и предложат в подходящ вид и състояние на регионалните и световни пазари, необходимите огромните количества хранителни продукти, без използване на модерни, ускорени технологии и.адитиви – обогатители /млека, растителни протеини и масла/, нитрати, нитрити, фосфати, органични киселини, емулгатори, подсладители, консерванти, оцветители, овкусители, а в бъдеще и генно модифицирани организми „!.
Сега съм на същите позиции и ще добавя: Никой не трябва да си прави илюзии, че храненето и храните ще останат такива, каквито са били преди години и десетилетия и, че седем милиардното население на Планетата или голяма част от него може да се изхранва само с биологични храни и само с месо – „по възможност без мазнини и не по-скъпичко от 4-5 лв!” Това е алогично и в нормална икономика и пазар е невъзможно!
Трябва най-после да се разбере, че без индустриално производство на селскостопанска продукция и преработката й с помощта на усъвършенствани технологии на база химията, биохимията и биотехнологията, човечеството не е в състояние да се изхрани!

Както до сега, винаги е имало и ще има голямо разнообразие на хранителни продукти, по външен вид, по хранителна и биологична стойност, по предназначение, а в зависимост от това и по цена. Важното е, всички хранителни продукти да се произвеждат съгласно компетентно разработен и утвърден регламент, при строг и отговорен държавен контрол, с цел производство на истински храни, съобразно спецификата им и абсолютна сигурност за здравето на хората!
Надявам се, че при тези условия, българските производители на хранителни продукти задълбочено ще преосмислят същността на изискването за„Добра производствена практика”и ще осъзнаят, че става дума за най-висшата форма на контрол – самоконтрола, като условие за производство на възможно най-качествена и печаливша продукция
Така, че нека да насочим вниманието си главно в тези направления, а не поради неумение, инерция, некомпетентност, че понякога и безотговорност, да плашим и стресираме хората с храната, която им се предлага на пазара, която трябва да консумират ежедневно и за която повечето от тях харчат основната част от доходите си!

ПЪТУВАНЕ С АВТОБУС

Тези дни пътувах с модерен, бърз и удобен автобус. Бях в един голям град – най-големият. Видях се с роднини и приятели. Черпихме се, наприказвахме се. Четох и едни писания…На връщане в същия модерен, бърз и удобен автобус, се сетих за издадената преди година моя малка стихосбирка – „Младежки опити и пенсионерски задявки” Припомних си отделни заглавия, някои стихчета си рецитирах на ум. От едно, което на всичкото отгоре е без заглавие, не можех и не можех да се отърва! Върти се като пумпал из главата ми, а пред очите – все страницата от книжката на, която е напечатано! Радва се, подскача и вика: „Видя ли, видя ли колко много си познал, видя ли…..?”
От няколко дена съм у дома, а то продължава да се върти из главата ми. Несъзнателно го рецитирам, но не само на ум, а вече и на глас, макар и тихичко…Видях се в чудо, отърваване няма и затова реших да избягам, като го публикувам в Блога си, та дано миряса! Дано!



* * *


Много пъти съм се чудил
за какво си набеден?
Със какво си ги принудил
да те душкат ден след ден!

Е, след толкоз мисли тежки
ето, че сега разбрах:
Качествата ти човешки
будят нейде нечии страх!

Тъй, че ще извикам смело:
Туй е нашенска типичност!
Мрънкай и навеждай чело-
днес е страшно да си личност!

160 г. ОТ РАЖДАНЕТО НА ИВАН ВАЗОВ

„Под игото”, „Шипка”, Епопея на забравените”, „Аз съм Българче” и още, и още….защо не и „Люлякът ми замириса” ….! Едно велико дело украсено с ореола на непреходността и величието – един от най-високите върхове на националната ни култура - ПАТРИАРХЪТ Й – ИВАН ВАЗОВ!
И този път болшинството от нас забравиха Вазов! Не го почетоха ни Президента, ни Премиера, ни министърът на Образованието, ни министърът на Културата и ни един от депутатите, които са на 150-200 м. от гроба и паметника му !
И тук ще напиша това, което написах преди дни за друг български исполин – Стамболов:

„ За жалост, такова племе сме – бързо забравяме! Понякога на сила забравяме, или си спомняме, когато ни трябва ореола на ВЕЛИКИТЕ, та конюнктурно да се накиприм с него! „

Снощи в предаването „Панорама” на БНТ видях и чух директорката на музея „Иван Вазов” да каже, че няколко часа след съвсем скромното отбелязване на 160 годишнината пред паметника на Вазов, млада жена откраднала букета червени гладиоли, който поставили там, като скромен белег на почитание и признателност пред величието на поета! УЖАС!

Българио, Българио, това ли си ти за, която :

„Българио за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.”

Българино! Помисли за Вазов! Прошепни, макар и сам на себе си онова сакрално за нас, което написа той – „Аз съм Българче”! Помисли за България!

115 Г. ОТ СМЪРТТА НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ

На 6-ти юли 1895 година умира един от великите българи за всички времена СТЕФАН СТАМБОЛОВ!
Отбелязвам тази дата, за да се поклоня пред великото дело на СТАМБОЛОВ и приканя всички честни българи да си спомнят за него и отдадат своята почит и преклонение на неговата светла памет.
Отбелязвам тази дата поради силното съмнение, че нито една, или само някоя от сюрията медии навъдили се в Страната ни ще се сетят и отбележат кончината на този Великан в Новата българска история. За жалост, такова племе сме – бързо забравяме! Понякога на сила забравяме, или си спомняме, когато ни трябва ореола на ВЕЛИКИТЕ, та конюнктурно да се накиприм с него!
Отбелязвам тази дата още защото някои от моите предци са имали преки контакти с този велик Българин и до края на живота си са били негови верни поддръжници. В тази връзка ще цитирам кратък пасаж от книгата си „Разкази мили, весели и тъжни”- Русе, 2007.
„Баба Мария се омъжва за Иван Вачов Байчев. Роден в гр. Лясковец, учил в родния си град и Велико Търново. Баща му дядо Вачо бил голям приятел на Стефан Стамболов. Вероятно затова и дядо Иван на, когото съм кръстен е върл стамболовист и му остава верен до края на живота си.
Когато започва Сръбско-българската война, запленен от всенародния ентусиазъм, дядо упорито иска от баща си да го пусне да отиде на фронта. Но е малък, може би на 14-15 години. Тогава баща му се свързва по телеграфа от Търново със „Стефан”, който по това време е Председател на Народното Събрание. Моли го като дойде Иванчо в София, да го прикотка и върне. Пристига дядо Иван в София, посреща го Стамболов, ама Иванчо не ще да се връща. Тогава „бате Стефан”му дава два златни напалеона и го изпраща на Сливница. Когато се връща от фронта, Стамболов го назначава в охраната на Събранието.”

На 6-ти юли 2010 година се навършват 115 години от смъртта на един от великите българи – СТЕФАН СТАМБОЛОВ! ПОКЛОН!

110 години от раждането на ЕКЗЮПЕРИ

110 ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА АНТОАН ДЬО СЕНТ - ЕКЗЮПЕРИ


Бащата на „МАЛКИЯТ ПРИНЦ” – Antoine Marie Jean- Baptiste Roge de Saint Exupery , е роден на 29 юни 1900 година в гр. Лион, в старо благородническо френско семейство.
Екзюпери е пилот и писател, патриот и интелектуалец. Творчеството му не е обемисто, но достатъчно да бъде записан и запомнен от Европейската и Световната литературна история! Романите – „Нощен полет”и „Земя на хората”, са вдъхновени от жизнения му път на пилот в гражданската и военната авиация. Безспорно, най-значителната му творба е философско-поетичната приказка – „Малкият Принц”, един прекрасен философско-поетичен разказ изпълнен с дълбока емоционалност, сърдечност и хуманност, който ни увлича и поучава със своята не изгасваща актуалност! Една приказка, която, като четеш не изпитваш евтино забавление, приказка, която те кара да мислиш и осмисляш, да разсъждаваш и съпреживяваш….„….Пустинята е хубава – каза малкият Принц – защото крие някъде кладенец….”
След упорито настояване, Екзюпери е приет през Втората Световна война като военен пилот в разузнавателната част на Френската военна авиация. След един от поредните си полети – на 31 юли 1944 год. над югоизточна Франция и част от Средиземно море, той не се завръща в базата си.Загива на 44 годишна възраст!

Изкушен съм да цитирам няколко мисли на Екзюпери.

„Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата им и да даваш заповеди!
Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море!”

„ Трябва да преживееш много за да станеш човек”

„ Животът създава ред, но редът не създава живот.”

„ Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите.Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.”

Мисля, че Екзюпери е бил мъдрец. Това личи от книгите му.

ЗА НОВАТА МИ КНИГА

Вчера – 09.06.2010 г., излезе от печат третата ми книга, резултат от моите литературно-творчески занимания. Тя носи заглавие „КАКВИ ВРЕМЕНА, КАКВИ СЪДБИ” и съдържа предговор и шестнадесет разкази.
Предговорът е от известния русенски изкуствовед – драматургът на Русенския театър г-н Крум Гергицов. Корицата е оформена – отпред с фрагмент от картина на Златю Бояджиев, отзад със снимка на автора и част от текст, който съществува в книгата:
„Какво нещо е родното място! Велика работа! Всякаш е кодирано в индивида. И въртиш – сучеш, ако не реално, то в мислите и съзнанието си – няма мърдане от него!.....”
Така е – не може цял живот да пишеш и четеш в областта на науката и университетското образование, а като се пенсионираш да спреш и да не осмисляш живота си, като все пак оставаш нещо след себе си. Особено, ако имаш какво да оставиш и онова, което наричат „Вътрешна потребност”та, да го осъществиш.
Тъкмо затова пиша с удоволствие, с обич или най-малкото с добро чувство към всички, които споменавам. А те са толкова много и толкова различни, малко или повече обременени с някои от непреходните житейски състояния – доброта и простодушие, мъка и зевзеклък, грандоманщина или надменност, духовна беднота и комичност, умилителна наивност или зле прикриван тарикатлък и хитрост. Какво да правиш, нали това е животът!

ЗА РЕФОРМАТА В КУЛТУРАТА

Повод за тази „реплика” ми даде участието на министър Рашидов в предаването на Националната телевизия сутринта на 04.06. т.г. Предмет на разговора с министърът беше реформата в културата и в частност в Българският театър.
В последно време чухме изказвания и мнения по този въпрос на редица известни театрални дейци като: Председателят на Съюза Христо Мутавчиев, директорът на Народния театър „Иван Вазов” Славчо Васев, директорът на Софийската филхармония Явор Димитров, известният актьор и постановчик Ивайло Христов.и мн. др.
Отново се поставя въпросът за издръжката на съществуващите културни институти. Нормално и посилно ли е тя да бъде само държавна? Нормален ли е броят на тези институти за страна като нашата, както и подхода за ситуирането им в отделните райони и градове ? Правилен ли е редът за разпределение на държавната субсидия с която в някои случай на сила се подържат театри само и само в дадено населено място да има театър? Настоятелно се поставя въпросът за поемане на издръжка от Общините и, че Софийската Община е дала вече такъв положителен пример. Най-после остро се поставя въпросът и то от артисти и специалисти в областта на културата, включително икономисти и финансисти, за собствените приходи и поемане на задължението да осигуряват, ако не цялата, то поне част от издръжката си.? Въпроси, въпроси – тежки и комплицирани, години мъкнещи се и не решени!

Гледам, слушам и си мисля: познати въпроси, познати тегоби, мъчителни и преживявани….
В края на 1993 и началото на 1994 година у нас също активно се дебатираше реформата в културата. Бях зам.кмет на Община – Русе по ресора „Хуманитарна и социална политика”. През януари – 94-та, след няколко разговора с министърът на културата проф.Ивайло Знеполски, приех предложението му, работни групи от Министерството и Общината да проучат възможността и разработят експериментален проект за възможното постепенното преминаване на някои културни институти под ръководството на общинските власти, като финансирането им частично се осъществява съобразно общинските възможности и бюджет. Приех това предложение, защото тайно и наивно се надявах, че:
-Русе и русенската културна общественост ще бъдем първи в това отговорно и национално по характера си дело. Приличаше ни -нали уж бяхме „Най-европейския град в България”!
-Близките контакти с М.во на Културата, а по естеството на работата неизбежно с М-во на Финансите и Правителството в онези времена беше от изключително значение за Общината и града.
-В процеса на проучването ще получим все пак някакви средства от министерството за да помогнем, макар и временно Русенските културни институти да дишат.
Не на последно място ние щяхме да бъдем преки участници и двигатели и домакини на тази реформа с голяма тежест на нашите предложения и глас.
Изградих работна група от най-добрите специалисти в Общината, включително директорите на Театъра, Операта, Филхармонията и кукленият Театър. Голяма част от партии, движения и обществеността подкрепиха идеята - нека да се пробва, нека да се търсят нови форми и възможности!
- „ИЗКУСТВО И СВОБОДЕН ПАЗАР” – в-к „Утро”бр.19,24.01.94.
- „С ЛИЦЕ КЪМ ПРОБЛЕМИТЕ” – в-к „утро”брл.28, 03.02.1994.
- „НЯМА ДА БЪДЕМ АУТСАЙДЕРИ В ПРЕДСТОЯЩИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ СЪБИТИЯ”в-к „Утро” бр.19, 24.01.1994.
- „НЕ БИВА ДА СЕ ХОДИ НА ОПЕРА САМО ЗАЩОТО Е НАЙ-ЕВТИНО” Явор Димитров – Директор на Националния център за музика и танц. В-к „Демокрация”от 12.01.1994.
- „КУЛТУРАТА ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ДЪРЖАВНА ДЪРЖАНКА” Статия от Валентина Караджова, която отразява посещението на министър Знеполски в Русе и становището му за „Оцеляването на творческите институти”В-к „Утро” брл. 237,08.11.1993.

За съжаление тези, които трябваше най-активно да участват в проучването, да предложат и защитят своите позиции, скочиха като ужилени. Започна една необуздана и непочтена кампания против мен! Политическият опонент това и чакаше и експеримента се провали! А в ИЗЯВЛЕНИЕТО си Русенският Съюз на „Царство България”написа: „” Бедата в случая е, че този спор се измества на лична основа и за изкупителна жертва е избран зам.кмета проф.д-р Байчев. Във връзка с това заявяваме, че се противопоставяме категорично срещу клеветническата кампания подета срещу господин Байчев. Нашата оценка за неговата дейност е положителна и ние го подкрепяме безусловно!”

Няколко месеца след това в издадената под моя редакция брошура-отчет за извършената работа от Общината в областта на културата, между другото написах: „За съжаление специалното отношение на партията-държава поквари някои, главно „ръководни” културни дейци, които наред с привилегиите, потупване по раменете, подаряваните титли, стигнаха и до там - неправомерно да получават обширни общински жилища при ужасна жилищна криза!Това по същество беше цената за обслужването на определени идеологически догми и щампи, най-натрапничавата и несъстоятелна от които беше така наречения „Социалистически реализъм.”
С провалът на тоталитарната система в условията на демократичния процес и свободното пазарно стопанство издръжката на културата се влоши.Без съмнение за това са повлияли и влияят различни фактори – политически икономически…Малко говорим или напълно премълчаваме един друг основен фактор, а именно, че в условия извън тоталитарната държава, голяма част от културните институти в страната ни – такива, каквито са по брои, организация, структура и пр., просто не могат да защитят съществуването си.
Аз не приемам, че на малка България действително са нужни и може да издържа 56 драматични театри, 18 филхармонии и симфонични оркестри, 16 оперни и оперетни театри и 24 куклени театри! При това в повечето случаи с раздути щатове на основен и особено на помощен персонал, твърде неповратливи и с много тежка издръжка!”

Сега – юни 2010 година, гледам, слушам дебата за реформата в културата и си спомням за преживелиците, за понесените тежки обиди и оскърбления, но и с лека усмивка на скромно удовлетворение. Все повече се уверявам, че преди 16-17 години по време на моето „кметуване” съм прозрял това, което днес се поставя като акценти в действителното реформиране на българската култура и в частност на българския театър.

Тъкмо за това най-искрено пожелавам на Правителството и лично на министър Рашидов, този път реформата в Българската култура да бъде извършена до край!

БАН - ПРОТЕСТИ ИЛИ РЕФОРМИ

Вчера в сутрешното предаване на „Нова телевизия” гостува Председателят на БАН – академик Съботинов. Академикът горещо защитаваше становището, че Академията се реформира много успешно, което не се виждало от министър Игнатов, че не бива да се разпиляват академичните институти по министерства, ведомства и университети, та да се ликвидира Академията като национален научен център, че се подготвяло отнемане собствеността на Академията, което означава ликвидацията й, че няма диалог с г-н министърът, нещо, което той – академикът и ръководството на Академията горещо желаели и вратата на кабинета му била „широко отворена”.ама Министърът не идвал! Даже вчера в Академията имало Общо Събрание с отчет, а министър Игнатов пак не пожелал да присъства….. Министърът, министърът, та министърът – за всичко министърът виновен! И понеже министърът е „виновен”, а всичко в Академията е наред, академик Съботинов с решителност съобщи, че утре целият академичен състав ще протестира!
В този момент водещата г-ца Крумова се свърза с министър Игнатов и го помоли да отговори на критиката и отправените обвинения.
„Никой не ме е поканил да отида на събранието на Академията” – отговори Игнатов По-нататък той напълно опроверга твърденията, че някой иска Академията да бъде ликвидирана, че ще се вземат имотите й, че институтите й ще се придадат към министерства и ведомства…Това е не вярно! Вярното е, че се предвижда Институтите на БАН да станат вторични разпоредители с бюджета, така, както е при Университетите. БАН ще си остане национален научен Център, но научен работещ и ефективен център, който да оправдава своето съществуване. Това каза министърът и съобщи, че работна група под ръководството на академик Сендов е изработила закон за БАН, който в най-скоро време ще бъде внесен в Народното Събрание.
Какво може да се добави?
Първо- Акад. Съботинов, повечето от нашите академици и много народ случайно и незаслужено попаднал в Академията не разбират и няма да разберат, че сега е нужна не „социалистическа”, а съвършено друг тип реформа.
Трябва най-после да се разбере, че сега няма условия за мегаломанщина и на никого не е нужна Академия за ПОКАЗ! Сега, на България й трябва Национален научен център за РАБОТА, за ефективна научноизследователска работа, която да произвежда иновации и патенти, годни да намират бързо приложение за по-нататъшното развитие на страната ни., а защо не и в чужбина! Нас ни трябва Национален научен център, който да помогне започването на ползотворна, научноизследователска работа в българските университети и активно да участва в нея. Впрочем, за каква наука в Софийският Университет е заплакал г-н Ректорът му, че щяла да пропадне, защото Държавата му орязала средствата? Къде са научните постижения н патенти на този Университет?
На България й трябва Национален Научен Център тясно свързан с Европейски научни центрове в делово сътрудничество с конкретна проблематика и резултати!
Такива неща днес са нужни на България, това иска Правителството, вицепремиерът Дянков и министър Игнатов..За такъв тип реформа става дума – реформа, която да изпълни с рационално съдържание, ефективна работа и резултати националният, български научен център.
Кой да го направи, как да го направи? „Оставете ни – провикват се академиците, ние сами ще се реформираме, ние най-добре знаем какво трябва да се направи…Вие сте друго равнище, вие не познавате и нямате капацитета да знаете като, какво представлява работата в една Академия. „ Високопарност, надменност, инерция….!
Слава Богу, че не ви вярват! Ни Правителството, ни Дянков, ни Игнатов- никой разумен човек не ви вярва!
Тъкмо затова заставам твърдо зад искането на Правителството и в частност зад вицепремиера Дянков и Министър Игнатов за решително реформиране на БАН и превръщането й в необходимия на България ефективен Национален Научен Център с европейско качество и резултати.
И още – приканвам всички истински и достойни, български учени и научни работници да помагаме за осъществяване на необходимите реформи, както в Българската Академия на науките, така и във висшето ни образование, здравеопазване, икономика…в България!

В 14 часа, в новините на БНР чух, че след протеста на БАН се е състояла среща между Премиера Божрисов и Председателят на БАН акад. Съботинов.
Никога пред мен не е стоял въпрос и никой не е и помислил да разтуря БАН, да й взема имотите и да посяга на нейната автономност- казал Премиерът и добавил: Но Академията трябва да се реформира!
От своя страна Съботинов обещал, че те ще продължат реформирането си и до края на годината реформата в Академията ще бъде завършена.
ДАЙ БОЖЕ!

ЙОНИЗИРАЩИ ЛЪЧЕНИЯ

Не приемам и никога не съм приемал безкритично и буквално твърдението на Малтус, че населението на планетата ни расте по пътя на геометричната прогресия, а количеството на храните необходими за изхранването му - по пътя на аритметичната. Обективното наблюдение и оценка обаче на това, което става в съвременният свят показват, че едно от големите противоречия пред, което сме изправени е бързото нарастване на населението – вече 6.5 милиарда, и недостига на хранителни продукти.
Естествено е да се приеме, че два са основните фактори за решаване на това противоречие – контролиране на раждаемостта в райони и страни, където това е задължително и по-нататъшно, увеличаване количеството на произвежданите храни. Практически това означава повече хидромелиорации, повече минерални торове, пестициди и генно модифицирани организми. Но това означава още, че ще продължат изследванията и мерките за контрола на качеството на храните и тяхната безвредност за човешкото здраве. Ще продължат и дискусиите, а защо не и съпротивата на гражданското общество в случаите, когато няма достатъчна осведоменост и убеденост за безвредността на методите и добиваните храни за изхранване на населението. В този контекст одобрявам перманентната актуалност на нитрат-нитритната проблематика и сам дълги години съм работил за установяване и регламентиране на оптимално допустими количества нитрати и нитрити в хранителни продукти с цел безопастността им за здравето на консуматора.
Одобрявам активността на населението и по отношение настоящето и бъдещото на производството на храни с помощта на генно модифицирани организми. Но без конюктурност, без паника, без истерия и политически оттенък в тази активност! Пиша това, защото има и други мощни фактори, които оказват силно влияние върху околната среда, живите организми и върху всички видове храни. Такъв физически фактор на околната среда са йонизиращите лъчения, за които всички мълчат, а противниците на ГМО изобщо не ги познават и не знаят какво огромно влияние оказват пряко и косвено върху качеството на храните и здравето на хората.
Тъкмо затова по-долу предлагам част от лекцията ми за йонизиращите лъчения, четена на студенти от Русенския Университет по дисциплината „Опасни материали, технологии и отпадъци при производството на продоволствени продукти от селското стопанство и хранителната промишленост”

ЙОНИЗИРАЩИТЕ ЛЪЧЕНИЯ са тези, които при взаимодействие с веществото /органична или неорганична материя/ водят до образуване на електрически товари и то се йонизира. Те биват:
1.Корпускулярни – поток от елементарни частици с различна маса, с и без електрически заряд – алфа, бета частици и неутрони.
2.Електромагнитни /футонни/ лъченияа – гама и ренгентови лъчи.

РАДИОАКТИВНОСТ
Радиоактивността е самоволното разпадане на атомните ядра на химическите елементи с промяна на техните физически и химически свойства и с емисия на йонизиращи лъчения. Такива елементи се наричат радиоактивни – естествени/природни/ и изкуствени радионуклеиди. Понастоящем са известни 80 естествени и около 2 000 изкуствени радионуклеиди. Всеки от тях е с константен период на полуразпад – Т, който се движи от части от секундата до милярди години.
.…………………………………………………………
……………………………………………………….
Източници на облъчване. Разглеждат се като:
1. Закрити, които изключват възможността при нормални/безаварийни/ условия да попаднат радиоактивни вещества в околната среда.
2. Открити, при които тази възможност е реална.
…………………………………………………………………..
………………………………………………………………….
Биологично действие на йонизиращите лъчения.
Зависи от:
Общата погълната доза
Мощността на дозата
Вида на лъченията
Размера на облъчената повърхност
Времето и характера на експозицията
Натрупване на веществото в даден орган или тъкан
Видовата и индивидуалната чувствителност

Съществено влияние за лъчечувствителността оказвт храненето, консумацията на алкохол, тютюнопушене, въздействието на други физически, химически и биологически фактори на средата.Първичните процеси, които са в основата на биологичния ефект на йонизиращите лъчения се обясняват с йонизацията на атоми и молекули в клетката и клетъчните структури. Счита се, че около 50% от погълнатата доза от една клетка се поема от съдържащата се в нея вода, а останалата от клетъчните органели и органични микромолекули. Йонизацията на водата в клетката се отчита, като непряк път на биологичния ефект, а йонизацията на клетъчните структури и органичните микромолекули – като пряко действие. Основният първичен ефект на йонизиращите лъчения е непрекия –йонизирането и радиолизата на водната молекула, при което се образуват високоактивни радикали – хидроперокиси, които притежават висока окислителна способност. Те си взаимодействат с молекулите на различни вещества разтворени в клетката, при което се образуват вторични активни радикали.При прякото действие на йонизиращото лъчение се получава йонизация и възбуждане на биомолекули на липиди, нуклеопротеиди, нуклеинови киселини, въглехидрати, при което също възникват други активни вторични радикали.

Поради това йонизиращите лъчения могат да предизвикат всички видове мутации в генния апарат на клетките:
- Геномни мутации – изменения в хаплоидния набор на хромозомите.
- Хромозомни аберации /структурни изменения в хромозомите/.
- Генни или точковидни мутации/изменения в молекулярната структура на гените/.
Спектърът на мутациите, индуцирани от йонизиращите лъчения, не се различава от спонтанните – естествени мутации, понеже и при тях, без да игнорираме значението на съединения и радикали образувани в клетъчния метаболизъм и вируси, основен фактор за мутиране е естественият радиационен фон.
Мутациите са устойчиви! Те се предават на следващите клетъчни поколения или се запазват в неразмножаващата се клетка.

Силно се надявам, че тази поредна публикация в Блога ми ще е полезна за любознателните и интересуващите се – особено за противниците и критиците на иновации в добива на храни и хранителни продукти – например ГМО.
Задължително е за нормално функционираща демократична държава да има гражданско общество. Добре е това общество да е активно и съпричастно при решаване на актуални проблеми, особено такива свързани с изхранване на населението и опазване на неговото здраве. Но нека активността да бъде придружена с повече компетентност и умереност, без паника и без истерия!

Подходящ момент...

Месеци наред в общественото пространство се излива информация за дейността на управлявалата до 2009-та година „Тройна коалиция” В последно време тази информация ни идва множко! То не били „Водни огледала”, то не били „Договори сключвани без ресурсно обезпечение”, то не били „Анекси до анекси”, то не били „фантастични сделки с електроенергия”, „заменки на гори и земеделски земи”…за жълти стотинки или както казва народът „Кон за кокошка” .Неприятна работа!
Ппрез лятото на 2008 година ей така, някак на шега написах 20-25 весели стихотворения, които отпечатах в стихосбирката си „Младежки опити и пенсионерски задявки”, през м.март, 2009 год.
Мисля, че момента е подходящ да представя тук едно от тях.



В БАНСКО


Наща тройна коалиция
днес събира се във Банско,
с благородната амбиция,
чудо да твори стопанско.

Там въпроси ще разглежда-
Брюксел спирал ни парите!
Ще ни слъжат пак с надежда,
за богатство в бъднините.

Тъй, че дръжте се другари,
дръжте да не се умира!
Надежди Банско ще стовари,
за тях остава келепира.

ЗАВЪРШИ ПЕТДЕСЕТИЯТ - ЮБИЛЕЕН !

ЗАВЪРШИ ПЕТДЕСЕТИЯТ - ЮБИЛЕЕН МЕЖДУНАРОДЕН ФЕСТИВАЛ – „МАРТЕНСКИ МУЗИКАЛНИ ДНИ”

Отшумяха тържествените дни на едно голямо музикално и артистично събитие – дните на Петдесетия Фестивал „Мартенски музикални дни”!

ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ФЕСТИВАЛ!!!

За Русенската общественост, за Русенската Община и дейците на културата, сам по себе си този факт е ПОДВИГ!
Фестивалът живее, фестивалът се развива, фестивалът вече е неразделна същност и академичен апотеоз в културния живот на града ни! И затова ще пребъде!
Сега, като пиша тези редове си спомних за статията, която публикувах във в. „Утро” след завършването на тридесет и четвъртият Фестивал – 17 – 31 март 1994 година.
Прочетох я и съм изкушен да припомня част от нея:

ОТЗВУЧАХА АКОРДИТЕ НА ХХХIV-Я МЕЖДУНАРОДЕН ФЕСТИВАЛ – „МАРТЕНСКИ МУЗИКАЛНИ ДНИ”

В това време на икономически и политически изпитания , наш неотменен дълг, задължение на цялата Русенска общественост е град Русе, по силата на неговото местоположение и мащаби, с броя, разнообразието и нивото на своите културни институти, интелектуален и икономически потенциал, да се запази и развива, като значим културен център с национално значение.
Вярвам, че току-що отзвучалите финални акорди на едно забележително събитие – тридесет и четвъртият международен фестивал – „Мартенски музикални дни”, който се проведе в нашия град от 17 до 31 март тази година, е действен и достоен принос в това отношение.
Културата, уважаеми читатели не може да бъде партийна! Културата е общочовешка. Тя носи белезите на своята специфичност и традицията на вековете. Тя е проява на творческия гений на човешкия дух.
Тъкмо затова в своят духовен стремеж към възвишеното, с дълбоката вяра в правдата, с вярата, че доброто ще надделее над злото, човечеството е създало поезията и музиката. Музиката като вдъхновение, музиката като емоционалност, музиката като възпитание.
……………………
Великолепно балансираната и осъществена фестивална програма, при многобройна подчертано интелигентна публика и перфектна организация, постоянно показваха нещичко от най-добрите традиции на стария Русе – Европейският полъх и почерк към, който с толкова надежди се стремим в нашето духовно възраждане!
………………………..
За всички наши скъпи приятели – спомоществователи най-сърдечни и искрени благодарности – първо за това, че без тях Фестивалът нямаше да бъде този фестивал и второ, че това са настоящите носители и продължители на най-епохалното в новата българска история – възрожденското вдъхновение и възрожденския патриотизъм на съзидатели на нова демократична България.
Скромният ми тригодишен опит като административен участник в подготовката и провеждането на тази крупна международна музикална проява потвърди, че качествен и високо художествен фестивал се прави от професионалисти. Задължен съм да информирам Русенската общественост, месните и национални институции в областта на културата, че град Русе вече има своята водеща личност с висок професионализъм и организаторски способности – г-жа Ива Чавдарова – н-к отдел „Култура” в Община – Русе. Благодаря ти Ива! Благодаря на всички, които ти сплоти и обедини усилията им, за да ни зарадвате с може би най-добрият от всички до сега проведени музикални и културни форуми в гр. Русе.
Довиждане тридесет и четвърти международен фестивал „Мартенски музикални дни” Очакваме те с трепет и нови надежди – ТРИДЕСЕТ И ПЕТИ!

За изложбата"ДАРВИН СЕГА"

Винаги ми е било особено приятно да кажа и подчертая, че Дарвин е един от моите научни кумири, че вярвам в неговата теория и съм твърд негов последовател. Така че, когато има повод ще пиша за Дарвин или ще пропагандирам всичко добро, което се отнася до неговото велико научно дело.
Сега предлагам подробности относно изложбата в Националният Дворец на Културата, за която вече имах удоволствието да съобща в моя Блог.

Изложба ”Дарвин сега” в НДК
22 май 2009 / News.dir.bg
Изложбата "Дарвин сега" ще бъде изложена от днес до 20 юни във фоайето на третия етаж в Националния дворец на културата. Това съобщиха организаторите от Британския съвет, цитирани от БТА.
Експозицията се състои от 16 панела, в които са представени различни аспекти от живота и трудовете на Чарлз Дарвин. Те са посветени на пътуването му на кораба "Бийгъл", на неговия дневник, на теорията му за еволюцията, на мнения на съвременниците му за "Произход на видовете", както и на неговата научна кореспонденция.
Ще бъдат показани също фотографии и скици на учения. Един от най-интересните експонати е еволюционното дърво, отбелязват от Британския съвет.
Дизайнът на изложбата е изработен от британското "Арка дизайн студио", а текстовете към него са на Джон Търней - британски журналист и писател, отразяващ научни теми. В България панелите са изработени от "Принт визия".
Изложбата е посветена на международното отбелязване на 200-годишнината от рождението на Дарвин, както и на 150 години от публикуването на "Произход на видовете".

Позволявам си да предложа на г-н Министерът на Образованието, науката и младежта, да командирова учители-преподаватели по биологичните дисдциплини, да видят и се запознаят с материалите в тази изложба, за да обогатят знанията си, или най-малкото да се освободят от лъженаучните Лисенковски внушения, на сила натрапвани десетилетия в нашето образование!

Проф.Байчев

По повод на МФ "Мартенски музикални дни"2010

Пред прага на ПЕТДЕСЕТИЯТ Международен .Фестивал „Мартенски музикални дни” си спомням за годините – 1990 -1994, когато бях зам.кмет на Общината в Русе и административно отговарях за провеждането на този фестивал.
Бяха тежки години – разруха в икономиката, безпринципни политически борби, безпаричие! Благодарение на самоотвержените усилия на служителите от отдел „Култура”, Русенската Филхармония, русенски ентусиасти и чуждестранни спомоществователи, успявахме да спасяваме Фестивала и да го провеждаме
Сигурен съм, че и след това, та до ден – днешен, организаторите са изпитвали същите трудности, за да поддържат жарта и огънчето на този изключително важен форум за културното и нравствено възпитание на Русенци, за възраждането и утвърждаването на Европейският дух и облик на нашият Русе!
В тези дни на откриване и провеждане на Петдесетият – юбилеен Фестивал, с умиление си спомням за последното си слово, с което открих Тридесет и четвъртият Фестивал на 17 март, 1994 година и статията „ Отзвучаха акордите на ХХХ!V –ят Международен Фестивал – Мартенски музикални дни”, която няколко дена след това публикувах в русенският ежедневник „Утро”.
Сега, като мил и трогателен спомен публикувам „Словото”.












УВАЖАЕМИ ГОСТИ, СКЪПИ СЪГРАЖДАНИ
ДАМИ И ГОСПОДА

Щастлив съм, че имам възможността от името на ръководството на Общината, на Общинският Съвет да ви приветствам с добре дошли в тази тържествена вечер, за откриването на ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИЯТ МЕЖДУНАРОДЕН ФЕСТИВАЛ - МАРТЕНСКИ МУЗИКАЛНИ ДНИ
В това време на икономически и политически изпитания, наш неотменен дълг, задължение на цялата русенска общественост, е град Русе по силата на своето местоположение и мащаби, с броят, разнообразието и нивото на своите културни институти, интелектуален и икономически потенциал, да се запази и развива, като културен център с национално значение.
Културата Дами и Господа, не може да бъде партийна, културата е общочовешка. Тя носи белезите на своята специфичност и традицията на вековете. Тя е проява на творческият гении на човешкият дух. Тъкмо затова в своят духовен стремеж към възвишеното, с дълбоката вяра в правдата, с вярата, че доброто ще надделее злото, човечеството е създало поезията и музиката.
Музиката, като вдъхновение, музиката, като емоционалност, музиката, като възпитание!
Ето защо има и ще има Русенски Международен Музикален Фестивал!
Ето защо, той вече е неотменна традиция, здраво вплетена в плътта на социалния и културен живот на градът ни, а позволявам си да кажа и в гиздавата снага на националната ни музикална култура. Тъкмо затова и тази година много институции и фирми ни оказаха неоценима помощ в подготовката и финансирането на Фестивала. Тук не бих могъл да изброя всички, но все пак ще спомена:
- Министерство на Културата
- Фондация „Отворено Общество”
- Британски Съвет
- Външното Министерство на Република Австрия
- Посолството на Република Австрия в България
- Фонд „Трлинадесет века България”
- Евротур
- Рига Хотели
- Балканбанк, Дунавпрес и т.н. и т.н.
От името на Общината, Русенското гражданство, надявам се и от ваше име, нека да благодарим от сърце на всички наши спомоществователи, като ги аплодираме!
Наред с това да пожелаем на всички наши гости и участници във Фестивала, приятно и ползотворно пребиваване в нашият хубав и обичан град!
Дами и Господа, да поздравим великолепната Русенска Филхармония, с главен художествен ръководител г-н Цанко Делибозов и да им пожелаем достойно домакинство и представяне на фестивалният подиум. Моля за аплодисменти!
ОТКРИВАМ ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИЯТ МЕЖДУНАРОДЕН ФЕСТИВАЛ –„МАРТЕНСКИ МУЗИКАЛНИ ДНИ” – Русе 1994!
НА ДОБЪР ЧАС!

Моето мнение за Г М О

У нас е така - „Всяко чудо за три дена”! Само, че чудото, което и хабер си няма го направиха „политическо” и продължи повече от три дена.
Все пак, врявата относно ГЕННО МОДИФИЦИРАНИТЕ ОРГАНИЗМИ ЗАТИХНА и сега мога да изкажа моето скромно мнение.
Няма да се впускам в теоретични обяснения. Материята е сложна и за неподготвения - неразбираема.
Само ще цитирам няколко мой становища изказани по повод на тази проблематика:

Преди три години, при представянето на една от последните ми научни книги, в експозето казах следното:

„Не може да се изхранва население от шест милиарда и половина без използване на средства против вредителите/пестициди/ и средства за подхранване/минерални торове, специални фуражни смески/ в растениевъдството и животновъдството.
Не е възможно да се преработят и произведат в индустриални условия необходимите огромните количества хранителни продукти, без използване на модерни, ускорени технологии и.адитиви – нитрати, нитрити, фосфати, органични киселини, емулгатори, обогатители, подсладители, консерванти, оцветители, овкусители, а в последните години и генно модифицирани храни „!.


На 02. 02. 2010 - в дневникът си написах:

„Сега са се юрнали да си чешат езиците за генно модифицираните организми. Ще се приема закон и мнения от глупави, по-глупави! Нашенска инерция! Сигурен съм, че 99% изобщо не знаят, като какво е това ген, геном, та до рекомбинанти и съответни модификации.
Моето мнение е категорично – науката няма спиране! И клади е имало и инквизиция е имало и червен терор имаше и пак науката си съществува и Светът се развива, въпреки ужасяващата и не подбираща средства ретроградност!
Биотехнологията и генното инженерство тепърва ще вършат чудеса за човечеството. Някои от тези чудеса ще определят и решат неговото бъдещо съществуване! Добре запомнете това, което току-що написах! Не трябва обаче да се бърза! Особено с внедряването”!



В писмо до моят колега и приятел – генетикът Проф.д-р Севдалин Георгиев:
„ За да приключим с дискутираната тема за ГМО, ще добавя само това и то е дълбоко принципно:
Човешкият гений не е "Бутилка" и неговите фантастични постижения, не са "Дух"! Това са закономерните жалони в обективното развитие на човешката цивилизация и Общество. Това не е и не може да бъде частично, мимолетно, или спорадично явление, та да го профанизираме с "Бутилки" и изпуснати /едва ли не случайно/ "Духове"! Така, че ще има ядрена физика, ще има инженерна биология, ще има все повече и повече невероятни научно-технологични постижения - съдбата и спасението на бъдещото човечество”
Това е, мои приятели и евентуални читатели на писанията ми! Имате основание за предпазливост и обстоятелствена информираност, но нямате основание за паника и страх от апокалипсис!

ДВЕСТА ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ШОПЕН

Приема се, че на този ден - първи март 1810 година е роден великият френско-полски композитор и пианист ФРЕДЕРИК ШОПЕН.
По този повод, в знак на дълбоко уважение и поклон пред гения на пианото и мелодичността, публикувам част от прекрасната и обстоятелствена биографична статия на г-н АЛЕКСАНДЪР АРСОВ.







Фредерик Шопен (1810–1849). ПОЕТЪТ НА ПИАНОТО

Автор: Александър Арсов

Знаете ли кой е Фредерик Шопен? Да, знам, че сте чували името, но знаете ли какво стои зад него? Ще ви кажа. Един от музикалните гении на XIX в. Един човек, който през трагично краткия си живот успя на даде на новородения Романтизъм една неповторима искра със своите творби. Макар че Шопен никога не е писал симфонии, опери, оратории, кантати, той все пак е признат за един от най-великите композитори живели някога. Защо?

Ще се опитам да ви обясня. Защото е посветил своя живот на пианото. В абсолютно всичките му творби пианото заема централно място. В някои от тях то е съпроводено с виолончело, глас или оркестър, но в повечето – е единствено. Не ми е известен друг пример за толкова пълно сливане между композитор и инструмент в историята, освен може би Паганини и цигулката. Разбира се, това далеч не е всичко. Шопен е издигнал пианото до висоти, които предшествениците му от епохата на Класицизма дори не са могли да си представят (освен може би Бетовен). Той е първият, който е дал на произведенията за този инструмент не само огромно разнообразие на формата, което се простира далеч отвъд сонатата, вариациите и рондото, които са били традиционни тогава – прелюдии, етюди, мазурки, импромптюта, ноктюрни, валсове, балади, скерца, полонези – но и ги е наситил с лирика, драматизъм и трагизъм, за които дори не се предполагало, че е възможно да се изразят с черно-белите клавиши. Шопен е един от онези композитори, чието мелодично богатство много трудно можете да сбъркате. Той е и може би най-яркото доказателство, че тези, които смятат поезията за привилегия изключително на литературата грешат.

Фредерик Франсоа Шопен е роден в селцето Желязова Вола край Варшава през 1810 г. Точно кога се е случило това е спорен въпрос – според семейството му датата е 1 март, но акт за раждане липсва, а кръщелното му датира от 22 февруари. Както и да е, това не е толкова важно, колкото фактът, че през октомври същата година семейството се премества във Варшава, където бащата на бъдещия композитор е назначен за учител по френски език и литература. Никола Шопен е френски емигрант в Полша, която е приел за своя втора родина през 1787 г. Родом е от Маренвил – малко селце в Лотарингия. Често можете да срещнете полския вариант на името му – Миколай, а понякога, не толкова често, можете да видите същото и за композитора – Фридерик Францишек Шопен. Майка му, Текла Юстина Кжижановска, е принадлежала към разорено, но гордо семейство с благороден произход. Тя и по-голямата му сестра, Лудвига, били първите му учители по пиано. На седем години малкият Шопен вече бил автор на първата си полонеза, а на осем свирел пред публика в аристократичните салони на столицата. Бързо се превърнал в атракция и веднага му лепнали крайно неоригиналния прякор „Новият Моцарт”. Едва ли някой тогава из варшавските салони е предполагал, че la petit Chopin ще се издигне един ден до композиторските висоти на прочутия си залцбургски предшественик.

Няколко "стихотворения" от "ЗАДЯВКИТЕ"

АРТИСТЪТ – ПОЛИТИК


Целунала го Мелпомена,
а той ще става политик!
И той решения да взема –
мерак за тартор и съдник.

Не е то зубрене на роля,
а искат хората идеи.
То, там се иска ум и воля
и не мухляр, а Прометей!


Целунала го Мелпомена,
гледам го – един несретник.
Попаднал в циркова арена
прие роля на клеветник.



ПОЕТ СЛАДУР


Имахме поет – сладур
назначен във Комбината.
Уж поет, а синекур –
вземаше добра заплата!

Имахме си глашатай,
с въздух пълнеше балони.
И мечтания си рай
вдигаше във небосклони.

Имахме голям поет.
Няма за това да спорим!
С дитирамби бе зает –
шефът „рани – ние борим”!





ШУШУМИГИ

Колко шушумиги в този Свят,
колко подлеци и шушумиги!

Защо си толкова богат бе Свят
на подлост и интриги?

Защо ли?
Защото пълно е със шушумиги!

Младежки опити и пенсионерски задявки

През миналата година по това време издадох една малка книжка със „Стихотворения” под заглавие „МЛДЕЖКИ ОПИТИ И ПЕНСИОНЕРСКИ ЗАДЯВКИ”
Поради редица обстоятелства, но не само пенсионерско-финансови, книжката издадох в тираж само от 100 екземпляра!
Тя е аматьорска и абсолютно непретенциозна, а се посрещна с одобрение и неочакван интерес – особено втората й част.
Поради това,че нямам възможност да правя ново издание, предлагам на интересуващите се „БЕЛЕЖКИТЕ НА АВТОРА”към книжката и няколко от поместените стихотворения, с което се надявам да се добие някаква представа за нея.


БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА



По съдържание и оформяне, тази книжка е аматьорска работа. Във факта на появата й, както и в нейното съдържание, няма и не трябва да се търси никаква претенциозност, или зле премерено желание за „поетична” изява!
Основните причини, които провокираха появата й са няколко:
Винаги съм вярвал, че изговореното рано или късно се забравя, а написаното остава!
Обичах да чета, обичах да пиша, правя го и сега. Вярно, че това е било преди всичко в областта на моите научни интереси, но в някои периоди, макар и рядко съм посягал към писалката, за да отразя някое моментно хрумване, някоя емоция, или просто да се поразведря и позабавлявам… Заразен съм очевидно от онова явление, което наричат „Вътрешна потребност”. Така някак си на шега, миналата година написах и издадох една книжка с „Разкази мили, весели и тъжни”
И няма да скрия, много ми е приятно, като напиша нещо, да го прочета, понякога и да го препрочитам и да му се порадвам!
Настоящата книжка се състои от две части.
Първата е съставена от опити за „стихотворство” в раните ми младини – последен клас на гимназията и първите години на студентството. Като всеки по-буден и емоционален младеж или девойка и мен в този период ме избиваше на „поезия”:

В нощта проплака сетен глас на птица
и сетната звезда отрони свод небесен.
Спи, спи спокойно моя гълъбица!
В мечтите ми си ти- в тях съм аз унесен.


В интерес на истината, тези години бяха тежки в живота ми - живеех мизерно. Не, че другите са били по-леки! Това не го отбелязвам като поза! Това е истина - отдавна отминала, но все още понякога спомняна! Като тази например:
С трепет чакам пощальона,
че стомахът ми сумти…
Вече трети ден гладувам
и живея със мечти!


Обичах литературата, особено много обичах поезията и още повече тази, която не ни се преподаваше, или се споменаваше с половин уста. Четях антологията на „Прокълнати поети” – Пол Верлен, Франсоа Вион, Едгард По, Стефан Маларме… Жадно поглъщах стиховете на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Есенин…и пикантериите на древния персийски поет - Омар Кайам… Направо си обичах, както и до сега, нашите великани: Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Подвързвачов, Лилиев, Кирил Христов, Смирненски, Христо Ясенов, Теодор Траянов….Търсех и с голям интерес четях всичко, каквото можеше да ми попадне за големия български философ и литературен критик, проф. д-р Кръстьо Кръстев, който заедно със Славейков, Яворов и Петко Ю. Тодоров основава кръга „МИСЪЛ” и литературното списание със същото име. С голямо удоволствие четях Алеко Константинов, Йовков, Бранислав Нушич, Йон Лука Караджале, „Храбрият войник Швейк” на Хашек.
И така, за един период от няколко години, написах доста „стихотворения”, силно повлияни от това, което съм чел и от това, което съм преживявал. Като добавим и нормалните за възрастта мечтания, любовни трепети, мъгляви представи за живота изобщо и бъдещето в частност, ето ти още подбуди за написването и обяснението за качеството на тези мои „поетични” творения.
Е, лоши, хубави мои са си, свидни ми са, макар че, като чета повечето от тях изпадам в умиление, благородно съжаление, някъде и в леко неудобство от поетичния талант на авторът им от онова време.
Тетрадките с тези стихотворения неизбежно по волята на времето, както всичко друго ще изчезнат. За да не изчезнат болките, мислите, преживяванията, емоциите и въжделенията ми от онова далечно мое време, намирам за нужно да запазя поне една малка част от тези стихотворни опити, като мил и трогателен спомен. Ето един от тях:

* * *

Ветре, ветре лекокрили
от къде долиташ?
Нямаш близки, нямаш мили,
като бродник скиташ.

Бързаш из полета черни,
по балкани страшни.
Вееш из гори неверни
и по друми прашни.

Ветре, ветре лекокрили
я повей във мене.
Нямам близки, нямам мили,
вей да веем с тебе!



Във втората част на книжката представям една част от новите, сегашните си стихотворни опити. Те са коренно различни. Нарекох ги „Пенсионерски задявки” най-малко поради две причини:
Написването им е плод на „провокация” от двама мои приятели-пенсионери. Единият пише спомени, като отделни епизоди, а другият и той, като мен, на поезия го избива.
По своето съдържание и качество, без никакво съмнение, тези стихотворения, а може би злободневки, са си чиста пенсионерска работа.
Аз и сега не мога да обясня, как точно се пръкнаха! Спомням си, че бяха станали някакви скандали с парите от Европейските фондове и някак на шега работата започна в едно русенско кафене с написването върху бяла салфетка на следното четиристишие:




Кражба бе, кражба човешка,
кражба бе, кражба без край!
Вредом сме вече за смешка –
цяла Европа ни знай!






И така, от юни до октомври надрасках около двадесет и пет такива „творения” - някъде горчивички, някъде поожилващи, но написани без тенденциозност и общо взето с добро сърце. Бих казал и по повод на ежедневни съобщения и коментарии по всички нашенски медии от сериозни и често високо поставени личности в държавната йерархия.
Обичам хуморът и сатирата. Стига да не са преднамерени, злобни и лъжливи.Така разсъждавах и като студент първа година, когато с моя колега и приятел Иван Веселинов – Зъбчето, правехме курсовия стенвестник – „СПРИНЦОВКА” Аз съчинявах хумористични и сатирични стихчета, кратки фейлетончета, а той рисуваше карикатурите. Зъбчето печаташе и във вестник „Стършел”, но моите творения си оставаха само в стенвестника.
За сметка на това, в трети курс с 3-4 колеги /моя Милост, Борис Немски, Мишо, Ивайло/, организирахме сатирична естрадна група. Свирим и пеем!Текстовете за хумористичните песни относно студентския живот пишех аз, включително и такива с остро сатирично осмиване на събития в съседни нам държави с, които по тези времена бяхме в сериозна политическа конфронтация. Пеехме ги с мелодии характерни за съответната държава към, които нагаждах текста. Колко кръшни маанета, сиртакита и връло лепи песни сме изпели!
За съжаление нямам запазен нито един текст от тези песни. Намерих няколко стихотворения от стенвестника. Тук ще цитирам едно, провокирано от една мразовита зала, в която професорът по Обща хирургия – Захари Горанов /викахме му Зарко/, се опитваше да ни чете лекция:

Марта разтърси поли белоснежни
и хали незнайни повяха.
Черните печки – студени, небрежни,
стояха си празни и …спяха!

Студ се разнасяше буен и леден,
та идва ти просто до гуша!
О, драги професоре – ораторе беден,
ти мислиш, че някои те слуша?

„Ораторе беден” използвах главно заради римата, а вложения смисъл беше, че в такава обстановка, в такъв студ, всеки оратор, лектор или преподавател е ощетен, злепоставен и пр.
Добре, ама Зарко като прочел творението ми, или някой от колегите ми като ме е наклепал, си вложил собствен смисъл и собствена интерпретация на това „беден”. Впрочем, Зарковият смисъл хич не беше далече от истината, но иди да си вземеш изпита след цялата тази история! Благодарение на това, че бях от добрите студенти и се готвех сериозно, се отървах само със Зарково чумерене и една юнашки извоювана четворка!
Като пиша тези редове, се сещам за повечето от професорите ни – ерудирани, знаещи, достолепни между, които и проф. д-р Димитър Димов, който точно тогава водеше тежка борба с вманиачените догматици Панталей Зарев, Младен Исаев и компания, за правото да издаде своя роман „Тютюн”. Добре, че вестник „Работническо дело”излезе с уводната си статия „Романът Тютюн и неговите злополучни критици”, та проф. Димов спечели борбата и българската литература се сдоби с един от най-хубавите си романи.
Написах това, защото ми е приятно да си спомням за онези далечни младежки години и многобройните случки – трудни, весели, че и комични, а сега погледнати от дистанцията на времето – мили и желани!
Написах го и във връзка с тези, новите ми хумористично-сатирични стихотворения – свят широк, Зарковци много!

Нека да имам книжката, да имам живот и здраве да я препрочитам и се радвам, както на всичко, което съм написал и публикувал.
Авторът