Младежки опити и пенсионерски задявки

През миналата година по това време издадох една малка книжка със „Стихотворения” под заглавие „МЛДЕЖКИ ОПИТИ И ПЕНСИОНЕРСКИ ЗАДЯВКИ”
Поради редица обстоятелства, но не само пенсионерско-финансови, книжката издадох в тираж само от 100 екземпляра!
Тя е аматьорска и абсолютно непретенциозна, а се посрещна с одобрение и неочакван интерес – особено втората й част.
Поради това,че нямам възможност да правя ново издание, предлагам на интересуващите се „БЕЛЕЖКИТЕ НА АВТОРА”към книжката и няколко от поместените стихотворения, с което се надявам да се добие някаква представа за нея.


БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА



По съдържание и оформяне, тази книжка е аматьорска работа. Във факта на появата й, както и в нейното съдържание, няма и не трябва да се търси никаква претенциозност, или зле премерено желание за „поетична” изява!
Основните причини, които провокираха появата й са няколко:
Винаги съм вярвал, че изговореното рано или късно се забравя, а написаното остава!
Обичах да чета, обичах да пиша, правя го и сега. Вярно, че това е било преди всичко в областта на моите научни интереси, но в някои периоди, макар и рядко съм посягал към писалката, за да отразя някое моментно хрумване, някоя емоция, или просто да се поразведря и позабавлявам… Заразен съм очевидно от онова явление, което наричат „Вътрешна потребност”. Така някак си на шега, миналата година написах и издадох една книжка с „Разкази мили, весели и тъжни”
И няма да скрия, много ми е приятно, като напиша нещо, да го прочета, понякога и да го препрочитам и да му се порадвам!
Настоящата книжка се състои от две части.
Първата е съставена от опити за „стихотворство” в раните ми младини – последен клас на гимназията и първите години на студентството. Като всеки по-буден и емоционален младеж или девойка и мен в този период ме избиваше на „поезия”:

В нощта проплака сетен глас на птица
и сетната звезда отрони свод небесен.
Спи, спи спокойно моя гълъбица!
В мечтите ми си ти- в тях съм аз унесен.


В интерес на истината, тези години бяха тежки в живота ми - живеех мизерно. Не, че другите са били по-леки! Това не го отбелязвам като поза! Това е истина - отдавна отминала, но все още понякога спомняна! Като тази например:
С трепет чакам пощальона,
че стомахът ми сумти…
Вече трети ден гладувам
и живея със мечти!


Обичах литературата, особено много обичах поезията и още повече тази, която не ни се преподаваше, или се споменаваше с половин уста. Четях антологията на „Прокълнати поети” – Пол Верлен, Франсоа Вион, Едгард По, Стефан Маларме… Жадно поглъщах стиховете на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Есенин…и пикантериите на древния персийски поет - Омар Кайам… Направо си обичах, както и до сега, нашите великани: Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Подвързвачов, Лилиев, Кирил Христов, Смирненски, Христо Ясенов, Теодор Траянов….Търсех и с голям интерес четях всичко, каквото можеше да ми попадне за големия български философ и литературен критик, проф. д-р Кръстьо Кръстев, който заедно със Славейков, Яворов и Петко Ю. Тодоров основава кръга „МИСЪЛ” и литературното списание със същото име. С голямо удоволствие четях Алеко Константинов, Йовков, Бранислав Нушич, Йон Лука Караджале, „Храбрият войник Швейк” на Хашек.
И така, за един период от няколко години, написах доста „стихотворения”, силно повлияни от това, което съм чел и от това, което съм преживявал. Като добавим и нормалните за възрастта мечтания, любовни трепети, мъгляви представи за живота изобщо и бъдещето в частност, ето ти още подбуди за написването и обяснението за качеството на тези мои „поетични” творения.
Е, лоши, хубави мои са си, свидни ми са, макар че, като чета повечето от тях изпадам в умиление, благородно съжаление, някъде и в леко неудобство от поетичния талант на авторът им от онова време.
Тетрадките с тези стихотворения неизбежно по волята на времето, както всичко друго ще изчезнат. За да не изчезнат болките, мислите, преживяванията, емоциите и въжделенията ми от онова далечно мое време, намирам за нужно да запазя поне една малка част от тези стихотворни опити, като мил и трогателен спомен. Ето един от тях:

* * *

Ветре, ветре лекокрили
от къде долиташ?
Нямаш близки, нямаш мили,
като бродник скиташ.

Бързаш из полета черни,
по балкани страшни.
Вееш из гори неверни
и по друми прашни.

Ветре, ветре лекокрили
я повей във мене.
Нямам близки, нямам мили,
вей да веем с тебе!



Във втората част на книжката представям една част от новите, сегашните си стихотворни опити. Те са коренно различни. Нарекох ги „Пенсионерски задявки” най-малко поради две причини:
Написването им е плод на „провокация” от двама мои приятели-пенсионери. Единият пише спомени, като отделни епизоди, а другият и той, като мен, на поезия го избива.
По своето съдържание и качество, без никакво съмнение, тези стихотворения, а може би злободневки, са си чиста пенсионерска работа.
Аз и сега не мога да обясня, как точно се пръкнаха! Спомням си, че бяха станали някакви скандали с парите от Европейските фондове и някак на шега работата започна в едно русенско кафене с написването върху бяла салфетка на следното четиристишие:




Кражба бе, кражба човешка,
кражба бе, кражба без край!
Вредом сме вече за смешка –
цяла Европа ни знай!






И така, от юни до октомври надрасках около двадесет и пет такива „творения” - някъде горчивички, някъде поожилващи, но написани без тенденциозност и общо взето с добро сърце. Бих казал и по повод на ежедневни съобщения и коментарии по всички нашенски медии от сериозни и често високо поставени личности в държавната йерархия.
Обичам хуморът и сатирата. Стига да не са преднамерени, злобни и лъжливи.Така разсъждавах и като студент първа година, когато с моя колега и приятел Иван Веселинов – Зъбчето, правехме курсовия стенвестник – „СПРИНЦОВКА” Аз съчинявах хумористични и сатирични стихчета, кратки фейлетончета, а той рисуваше карикатурите. Зъбчето печаташе и във вестник „Стършел”, но моите творения си оставаха само в стенвестника.
За сметка на това, в трети курс с 3-4 колеги /моя Милост, Борис Немски, Мишо, Ивайло/, организирахме сатирична естрадна група. Свирим и пеем!Текстовете за хумористичните песни относно студентския живот пишех аз, включително и такива с остро сатирично осмиване на събития в съседни нам държави с, които по тези времена бяхме в сериозна политическа конфронтация. Пеехме ги с мелодии характерни за съответната държава към, които нагаждах текста. Колко кръшни маанета, сиртакита и връло лепи песни сме изпели!
За съжаление нямам запазен нито един текст от тези песни. Намерих няколко стихотворения от стенвестника. Тук ще цитирам едно, провокирано от една мразовита зала, в която професорът по Обща хирургия – Захари Горанов /викахме му Зарко/, се опитваше да ни чете лекция:

Марта разтърси поли белоснежни
и хали незнайни повяха.
Черните печки – студени, небрежни,
стояха си празни и …спяха!

Студ се разнасяше буен и леден,
та идва ти просто до гуша!
О, драги професоре – ораторе беден,
ти мислиш, че някои те слуша?

„Ораторе беден” използвах главно заради римата, а вложения смисъл беше, че в такава обстановка, в такъв студ, всеки оратор, лектор или преподавател е ощетен, злепоставен и пр.
Добре, ама Зарко като прочел творението ми, или някой от колегите ми като ме е наклепал, си вложил собствен смисъл и собствена интерпретация на това „беден”. Впрочем, Зарковият смисъл хич не беше далече от истината, но иди да си вземеш изпита след цялата тази история! Благодарение на това, че бях от добрите студенти и се готвех сериозно, се отървах само със Зарково чумерене и една юнашки извоювана четворка!
Като пиша тези редове, се сещам за повечето от професорите ни – ерудирани, знаещи, достолепни между, които и проф. д-р Димитър Димов, който точно тогава водеше тежка борба с вманиачените догматици Панталей Зарев, Младен Исаев и компания, за правото да издаде своя роман „Тютюн”. Добре, че вестник „Работническо дело”излезе с уводната си статия „Романът Тютюн и неговите злополучни критици”, та проф. Димов спечели борбата и българската литература се сдоби с един от най-хубавите си романи.
Написах това, защото ми е приятно да си спомням за онези далечни младежки години и многобройните случки – трудни, весели, че и комични, а сега погледнати от дистанцията на времето – мили и желани!
Написах го и във връзка с тези, новите ми хумористично-сатирични стихотворения – свят широк, Зарковци много!

Нека да имам книжката, да имам живот и здраве да я препрочитам и се радвам, както на всичко, което съм написал и публикувал.
Авторът