ПРЕДИ 128 ГОДИНИ...

Това е една бележка на РЕДАКТОРА ОТ САЙТА FAKTOR, ЗА ПРЕВРАТА НА РУСОФИЛИТЕ ОТ 21 АВГУСТ 1886 Г. И КОНТРАПРЕВРАТА ОРГАНИЗИРАН ОТ сТАМБОЛОВ.

пО ПОВОД НА ТОВА СЪБИТИЕ ПРЕПОРЪЧАМ НА МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И ЧИТАТЕЛИ ДА ПРОЧЕТАТ КНИГАТА "ДИКТАТОРЪТ" НА ВИДНИЯ НАШ ПИСАТЕЛ АНТОН СТРАШИМИРОВ. тАЗИ КНИГА ИЗЛИЗА ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА 1934 ГОДИНА, НО ПО ВРЕМЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ДИКТАТУРА Е ПОТУЛЕНА. еДВА ТАЗИ ГОДИНА, ПРЕЗ МЕСЕЦ ЮНИ СЕ ПОЯВИ НА ПАЗАРА С ПРЕДГОВОР ОТ ПРОФ. аНДРЕЙ пАНТЕВ.

Днес в България е модерно да се говори за протести и контрапротести, а преди 128 години правенето на преврати и контрапревати са били на дневен ред в княжеството.
На 22 август 1886 г. Стефан Стамболов прави контрапреват— срещу преврата в България от 21 август започва контрапреват заедно с подполковник Сава Муткуров и така слага край на политическата криза 1886-1887 година.
През май 1886 група русофили начело с руския офицер Набаков правят опит за покушение над княза Александър Батенберг, който е очакван на посещение в Бургас. Плановете им са осуетени и успяват чрез намесата на руския дипломатически представител в града да се укрият и избягат ненаказани. През август друга група офицери-русофили, подтикнати от Русия, извършват преврат и детронират княз Александър I Батенберг. Стамболов се обявява решително срещу руските машинации и преврата, като организира контрапреврат, довел до връщането в Княжество България на княз Александър I Батенберг.
На на 26 август князът обявява, че абдикира от престола доброволно, а Стамболов влиза в състава на регентския съвет (7 септември 1886 — 7 юли 1887). Провежда избори и свиква III Велико Народно събрание (1886-1887).

2014-08-22 12:35:36

Яворът*

От северната страна на къщата ни растеше дебел, висок и кичест явор. Между стената и яворът имаше малка пролука, която едвам събираше детското ми телце. Бил съм на пет – шест годинки. От прозореца на бабината „соба” все поглеждах към короната на явора, но никога не видях да кацне в нея ни врабченце, ни гургуличка, славейче, синигерче или шаренокрил кълвач да се залепи с нокти в кората на някой от дебелите клони и звучно да опита здравината му с острия си клюн! Никога не видях! Не зная защо? Тогава не ми е правело впечатление, а сега си мисля, че там е била Самотата, но онази самота с присъствие….!

Кой гонеше птиците от явора? Може би там е имало други птици, невидими птици, птиците, които безшумно хвъркат, без звуково пеят, или други невидими същества, от които се лее музика без да свирят, които без писец и със затворени очи четат и пишат!

Гледах от прозореца на бабината „соба”в клоните на явора, където малките нежни листенца трепкаха като мараня в лятна жега….Нищо не виждах, а чувах гласове на птици – много птици, които не пеят, а чувах гласовете и песните им! Чувах музика, която се не чува - удивителна музика, а не виждах някой да свири и пее! Чувах как се рецитираха вълшебни сонети, които там - между клоните на нашия явор, някой пишеше без писец и рецитираше без глас….!

В короната на явора, между изкривените му яки клони, имаше нещо, което ме привличаше? Какво беше? Не зная, но отварях вратата и отивах да се навра и клекна в оная малка пролука, която едвам събираше малкото ми детско телце!

Тогава, тогава се унасях, нещо ме възвисяваше и започваше една вълшебна и невъобразима с мелодичността си симфония, която никой не свиреше, една музика от вдъхновение без вдъхновител, от светове чародейни, но недокоснати, от преживявания безмерно красиви, но неизживени, от една неземна красота, но красота,  недоизказана, недозавършена и красота, до край  непреживяна….Не зная! И сега, като си спомням с трогателно умиление за тази моя безкрайно красива емоция, не мога да си обясня от къде идваше това чувство, защо на мен, кой го натрапваше на крехкото ми детско съзнание? Предсказание ли някакво беше за пътя, по който ще върви животът ми?

Тогава не разбирах, сега също! А защо отивах на това мое малко местенце с настървение? Да слушам нежните радостни и тъжни, а небесно красиви и примамливи трели на моята орисия?

Там имаше нещо силно, непреодолимо силно, което ме грабваше в обятията си и ме караше да слушам неща, които не се чуваха, да мечтая за неща, които не познавах, да се радвам и тъжа, без да съм радостен и тъжен и без да осъзнавам защо!

Кой изпълняваше тази вълшебна симфония в короната на извисилия се над мен явор и бележеше може би какво да се случва в живота ми?

Боже мой, досещам се! Дали това не са били моите орисници и моят Ангел – пазител? А Луцифер?

От него ли се плашеха врабченцата, гургуличките, славейчетата, синигерчетата и шаренокрилият кълвач, че да се залепи с нокти в кората на някой от дебелите клони и звучно да опита здравината му с острия си клюн…?

* Първият разказ в не представената ми книга „КАКВИ ВРЕМЕНА, КАКВИ СЪДБИ”, изд.”Лени Ан”, Русе 2012.