31 януари 2011

НАВЪРШИХА СЕ 255 ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА МОЦАРТ

Волфганг Амадеус Моцарт е роден в Залцбург – Австрия на 27 януари 1756 година. На три годишна възраст свири мелодии на пиано. На четири, неговият баща вече му преподава. На пет - самостоятелно композира. На шест - изнася концерти пред императорски и кралски особи в тогавашна Европа ! Сам се учи да свири на цигулка и на орган. Пише сонати за цигулка и клавесин, създава първите симфонии.
, Моцарт е инструменталист и диригент, виден представител на Виенската класическа школа с огромно по обем творчество във всички музикални жанрове, съществуващи по негово време - общо над 600 композиции[, включващи произведения, които се смятат за връх
Операта остава любима музикална форма за Моцарт през целия му живот. Именно в оперите той разкрива неподозирани възможности за човешкия глас.
Любимият му инструмент е пианото. Клавирните концерти и сонатите остават образци за всички следващи поколения композитори.
В 1780 г. пише много успешната опера "Идоменей" и се установява във Виена.
Тогава започва най-плодотворния период в живота му. Композира операта "Отвличане от сарая", симфониите с номера от 33 до 38, инструментални концерти, струнни квартети, сонати.
Едва 16-годишен се жени за Констанца Вебер, братовчедка на композитора Карл Мария фон Вебер. Въпреки огромното творчество и успехите, семейството живее в постоянен недоимък.
През 1786 г. в императорския дворец се запознава с придворния поет Лоренцо да Понте, който изиграва важна роля в оперното творчество на композитора. По негови либрета Моцарт пише три от най-великите си творби: "Сватбата на Фигаро", "Дон Жуан" и "Така правят всички".
Третата обиколка из утвърдените музикални центрове на Европа не носи очаквания успех и материалните битови проблеми се задълбочават.. През 1788 г. композира трите последни симфонии.
Последното му произведение за сцена е "Вълшебната флейта". По това време здравето му рязко се влошава. Преди смъртта си написва по поръчка само гениалния "Реквием".
За тази смърт има много слухове и легенди: как непознат мъж поръчал реквиема, как в трескаво състояние болният композитор дал последни указания на свой ученик да го завърши и издъхнал едва 35-годишен.
Волфганг Амадеус Моцарт умира в 1 часа сутринта на 5 декември 1791 година след кратко боледуване. Макар, че основните положения по неговата смърт са ясни, някои детайли остават съмнителни или забулени в легенди и митове.
Имало слух, че тялото му се подуло и тръгнал друг слух - че композиторът е бил отровен.
Волфганг е убеден, че е натровен. Почти веднага след смъртта му се разпространяват слухове, че е отровен от Антонио Салиери – талантлив, но не чак гениален дворцов композитор, който му е завиждал на таланта. Много изследователи обаче отхвърлят тази хипотеза като несъстоятелна. Според тях най-вероятната причина за смъртта на Моцарт е силната му преумора и изтощение, съчетана с бъбречно заболяване. Животът на Салиери е силно повлиян от тези слухове и години по-късно той полудява
Признателна Австрия е издигнала внушителен паметник на великия композитор във Виена до операта, а родната му къща в Залцбург е най-посещаваният музей..
Ще завърша тази кратка бележка с оценката на друг велик композитор и мой любимец Верди, който в младостта си казва – „Верди”, на тридесетина годишна възраст – „Верди и Моцарт”, около петдесетте – „Моцарт и Верди” а преди да умре е изговорил само -– „Моцарт”!
.Използвани източници:
Vesti.bg
Уикипедия


.

28 януари 2011

БАБА МАРИЯ*

Баба Мария не знаеше точно кога е родена. Колкото пъти съм я питал, все по един и същи начин ми отговаряше – „През сръбско-българското морабе”. Това ще рече, че баба е родена през 1885 –та, годината на Сръбско-българската война. Оженила се е на 18 и е родила първият си син – баща ми, през 1904 – та, когато е била на 19 години
Баба Мария се ражда в семейството на Петко и Рада. Петко Белигерски е буен и богат човек. Куриер на Врачанският революционен Комитет с апостол Займова, а след Освобождението кмет на Бяла Слатина. Рада - хубава мома, с благ характер е от големият и богат Даковски род, от близкото село Търнак
Баба е десетото дете. Другите девет са измирали, съдейки по това, което тя ми е разказвала, от дифтерит, скарлатина или едра шарка. Няколко години след баба се ражда брат й Камен. Той също е боледувал от тези болести, но оживява само, че остава със сериозни дефекти за цял живот в говора и слуха.
Надарена с родовата си наследственост, при тези обстоятелства и в тази среда, баба расте като буйно и безгрижно дете. Парадоксално, но това безгрижие и щастливо детство са причина за една тежка последица и доживотни терзания. Баба беше неграмотна! Защо става така?
Когато навършила 7-8 години, трябвало да постъпи в първо отделение в наскоро откритото първоначално училище „Цани Гинчев”. Нагласили я, натъкмили я с ново сукманче, бяла ризка с червени шевици, шарени чорапки и черни пантовки. Гъстата черна, дълга коса сресали и сплели в тлъста дълга плитка. Преметнали през рамото й шарена торбичка с гайтанени прашки и я пуснали та хукнала към училищния двор.
А там, първи учебен ден, детска врява и неразбория. Едни тичали, други се ритали, трети се оглеждали в новите дрешки, като че ли не се познават. Костаки, едно момченце – връстник на баба ми си нямал друга работа, та я хванал за дебелата плитка коса и започнал да я дърпа, да крещи и предизвикателно да се смее Добре – ама, докато Костаки да се порадва на „подвига” си, баба рязко се обърнала и стоварила един-два юмрука по нослето му. Рукнала алена кръв! Момчето започнало да пищи. Стъписали се всички деца. Ами сега! Какво „ше рече даскала”? Изплашила се на здравата кандидат ученичката и хукнала през глава към дома. И още от вратата разтреперана заразправяла за случилото се на майка си. А тя, добрата баба Рада, изплашена, да не отърве и това дете, нежно я прегърнала и успокоила с думите: „Я си стои мама у назе, сичко си имаме, за какво ти е притребвало това училище-мъчилище”! Така баба „завършила”учението си, без да го започне! А колко съжаляваше горката!
Баба беше разумна, мъдра и много чувствителна жена. Тя бързо разпознаваше и ненавиждаше лъжците, демагозите, хората с нечисти мисли и нечиста съвест С отвращение ги наричаше „омразе” Органически мразеше превземките, големеенето, изкуственото в човека. Реагираше срещу тях, та често си навличаше и неприятности. Понякога съм я питал, какво й пречи, че някой „се ченчел”, лъгал или „големеел” А тя почти троснато ми отговаряше: „Оти бе, нали го знам колко струва, оти да му не реча”?
Баба имаше силно чувство за справедливост съобразно нейните си критерии. Беше смела и не се страхуваше
Наред с това проявяваше много обич, доброта и всеотдайност, но само към тези, които обича и които според нея заслужават. Обичаше да даде, да услужи, а като и трябваше нещо, без притеснение си го поискваше.
Когато бях студент, а времената бяха много тежки, тежко беше и за семейството ни, баба отиваше на пощенското гише удряше намазания с мастило палец, че е получила пенсийката си и без да вземе нито лев, туряше палеца още един път на записа с, който ми изпращаше всичките си парици. А забрави я де!
Баба като дете и особено като мома е била много хубава. Това са ми разказвали нейни приятелки от моминство, а и тя самата. Важно доказателство за красотата й е снимката с нейна дружка, която Български пощи са използвали за една от първите пощенски картички у нас.
Много й беше мъчно и силно се вълнуваше от спомените за детството си прекарани при „мама и при тати”. Понякога съм я чувал да си тананика песента „Гукни ми гукни гогутчице ле / и я съм така гукала / кога ме мама гледала..”па се натъжи, сълзите й потекат и спре.
Когато остаря, една вечер заведох у нас моите приятели Станкулов с акордеона и Людмил с цигулката. Аз вземах китарата. Седнахме под крушата срещу врата, където живееше баба. Засвирихме и запяхме тази песен. Тя излезе натъжена и разплакана и кротко ни помоли да спрем. Прости ми бабо, аз го направих да те зарадвам! Сега на твоите години отлично разбирам какво е да се отключи спомена и мимолетно да „преживееш” ония безгрижни и щастливи детски и младежки години при мама, а в моя случай и при баба.
Не бих казал, че беше суетна, но приемаше с болка и дълбоко учудване коренните промени на лицето и тялото си, които безмилостно настъпваха с напредването на възрастта. Отначало скришом, а после и в мое присъствие изваждаше изпод възглавницата малкото четвъртито огледалце, поставяше го пред лицето си и като го размърда наляво-на дясно ще рече: „ Абе Вако бе сине, това човек като остарева започне да прилича на маймуна! Дека съм била язе такава”? Годините и стареенето, бяха я направили неузнаваема!

Баба Мария се омъжва за Иван Вачов Байчев. Роден в гр. Лясковец, учил в родният си град и Велико Търново. Баща му, дядо Вачо е бил голям приятел и далечен родственик на Стефан Стамболов. Вероятно за това и дядо Иван на, когото съм кръстен, е върл Стамболовист и му остава верен до края на живота си.
Когато започва Сръбско-балгарската война, запленен от всенародният ентусиазъм, дядо упорито иска от баща си да го пусне да отиде на фронта. Но е малък, може би на 14-15 години? Тогава баща му се свързва по телеграфа от Търново със „Стефан”, който по това време е Председател на Народното Събрание. Моли го като дойде Иванчо в София, да го прикотка и върне.. Пристига дядо Иван в София, посреща го Стамболов, ама Ивачо не ще да се връща. Тогава „бате Стефан” му дава два златни Напалеона и го изпраща на Сливница. Когато се връща от фронта, Стамболов го назначава в охраната на Събранието, а по-късно за градоначалник в Бяла Слатина.
Там се срещат с баба и създават семейство.Здраво и почтено българско семейство, в което се раждат и отглеждат трима сина. В това семейство под крилото на съпруга си баба започва и придобива своето „образование”, поглед за света, извън патриархалният, затворен свят на тогавашното село Бяла Слатина.
Поради партийните си и служебни ангажименти дядо е имал и е контактувал с много приятели, някои от, който емблематични за страната ни по онова време. Ще спомена Димитър Петков – Чолака, баща на Петко и Никола Петкови Ще спомена царският съветник и възпитател на децата на Фердинанд -Добри Ганчев, големия стамболовист, депутатът Йордан Йонов, Врачанския Окръжен Управител Марин Стаматов Врачанския Владика и други.

Такива хора е посрещала баба в дома си, питала, разпитвала и се учила от тях.
Наред с това дядо е назначаван на работа в т.н. „Нови земи”и баба се гордееше, че още по „онова време” се е возила на „трен” и „вапор” да пътува до Турно Северин, а после и до Ксанти и Дедеагач.
Баба Мария си знаеше цената, но никога не я забелязах да се възгордее-никога! Баба беше народен човек! Много рядко съм я чувал да казва за някои, особено за такива с крайно беден речник, с наивни разсъждения, глупави приказки и невъзможност за водене на смислен разговор: „Я са чуда, като са толкова прости, ка живеат”!
Когато бях дете и си лягахме да спим, то нямаше електричество, радио, телефон, телевизор – пази Боже, баба ще „духне” газовата лампа, аз ще се гушна в нея и тя ще ми заразправя случки. Много често съм я карал да ми разправя за „царчетата”.
Баба питала Добри Ганчев, как живеят децата на Фердинант”- царчетата”: Борис, Надежда, Кирил, Евдокия. Например какво ядат и къде се хранят. Ганчев отговорил, че се хранят отделно от възрастните, на отделна маса, но с обща храна. Следващият въпрос на баба бил, а какво пият, дават ли им по малко винце? Отговорът бил затрогващ. Само на големи празници сипвали в чашките на децата по малко винце. Борис бавно на няколко пъти го изпивал. Момичетата го близвали и обикновено се мръщели. Само Кирил, докато другите се кумели, вдигал чашата и на един път го гаврътвал. В същият миг Борис се обръщал към него и с назидателен глас му викал: „Сарахош”!
Един път, когато дядо довел Врачанският Владика в къщи, тя го попитала: „Може ли бе дедо Владика човек да верва и да се моли на Бога, без да оди на черкова”?
Владиката отговорил, че може.
Баба не обичаше чернокаповците и на църква не ходеше. На стената над леглото й беше закачено кандилце с лика на „Света Дева Богородица”. Това беше „черковата” на баба. Всяка вечер преди лягане тя се изправяше смирена пред него и прошепваше молитвата „Отче наш”.
А знаете ли кой беше направил кандилцето? Аз, от щпертплат в часовете по „ръчна работа”, когато бях в трето или четвърто отделение Така ни учеха на труд в онова време. Сега на тези 10-11 годинки, смучат близалки с наркотик за зарибяване, мъкнат скъпи мобифони и висят пред мониторите на компютрите да гледат голи мацки! O, tempora! O, mores!
Преди някакви избори Димитър Петков дошъл в Бяла Слатина да прави събрание. Качил се на една маса на мегдана, а отдолу около масата дядо Иван и няколко по-видни Стамболовисти. Събрал се и народ. По едно време накрая на тълпата се появила и баба Мария с първородният си син на раменете. Ораторът я видял и извикал високо: Я бе, я дайте наследникът на Байчев та да го покажем на всички”! И хоп, от ръце на ръце, малкият Петко – баща ми се озовал в ръцете на Димитър Петков. Той го издигнал над главата си два-три пъти, извадил от джобчето на жилетката си златен напалеон, поставил го в ръчичката на детето и го върнал да го предадат на майка му. Детето набързо пристигнало, но напалеона го нямало!
Та мисля си: Българинът от едно време си е крал и сега си краде, независимо в коя партия членува
Много ми е разказвала Баба и за теглото, което е теглила. Когато на „партизанския принцип”, дядо е уволняван, семейството е изпадало в недоимък. Тогава са се притичвали на помощ приятелите му. На първо място Йордан Йонов – стамболовист, депутат, богат човек, чифликчия от гр. Оряхово.
Голямата трагедия в живота на баба е смъртта, за период от няколко месеца, на дядо и на най-малкият й син – чичо Вако. На около 45 години, тя остава вдовица и без „най-свидната” си рожба. Много обичаше и двамата. Но си умря с непреодоляната болка и непреходна майчина обич по чичо Вако. В стаята до кандилцето беше закачен голям негов портрет, а на стената над главите ни, още по-големият портрет на дядо. Чичовият, не зная къде е. Този на дядо, заедно с портрета на баба, пазя при мен.
Наскоро след тази трагедия се раждам аз.
В дворът ни имаше две къщи. В едната живееше баба сама. Съвсем малък тя ме взема и така до 15-16 годишна възраст, аз си живеех при нея. Мама готвеше, мама ни переше, но ние с баба обитавахме, така да се каже „отделен апартамент”.
Баба не се разбираше със снахите си. Аз, от своя страна така и не разбрах, защо се караха толкова често с майка ми! То беше нещо като лятна буря – загърми, затрещи, рукне един силен дъжд и мине-не мине време, току виж слънцето пак се показало, а на изток, над Белослатинската местност„пишурата”грациозно се извиси чудноватата „дъга” и по улиците пак защрапука народец.
Та и тяхната работа!. Тъкмо за това, когато поотраснах и се скарваха, на майтап им казвах, че водят „стогодишна война”, като онази известна от Историята!
Когато се случваше сушава година и от месеци не капваше капка дъжд, тревогата натежаваше над градчето, посевите жълтееха, а в мислите се промъкваше призракът на беднотията и гладът. Тогава жените правеха „Герман”Вероятно езически „обред” пренесен през вековете, той се състоеше в пълната имитация на едно погребение. Германът, с всичките му атрибути, се „извайваше” от глина. Обличаше се, поставяше се в малко дървено съндъче/кофчег/, обкичваше се с цветя, запалваха се свещи и се излагаше за поклонение пред къщата на Тота Ватковица. Сетне заприиждаха жени с цветя и подаръци. Па като му ревнат! Няма имитация. Най- гласовити и истински плачеха Ватковица, Цвета Вачовата, Цвета Дановата, Станка, Иванка Дръндарката.
По някое време, след обяд, понасят Германът и целия събрал се народ тръгва към река Скът. Там в някой влажен бряг се изкопава ямка и се „погребва” малкото глинено човече – Германа. Всичко това придружено с още една яка порция реване, защото поверието гласи, че колкото повече сълзи- толкова повече дъжд ще вали! После шествието се разотива, а по-близките жени от махалата сядат пред къщата на Ватковица на скромна почерпка и очакване на дъжда.
Сигурен съм, че вече сте се досетили, кой е „скулптурът” и върховен разпоредител на събитието – да, моята баба Мария.
Свидетел съм на 5-6 „германи”. Не всякога, но в повечето случаи е имало дъжд. Ако не в същият, то в следващите дни заваляваше. Тогава баба и първите й помощнички засияваха радостни и удовлетворени от сбъднатата мечта и благодарностите с, които ги обсипваха хората.
Едно лято, разказваше ми баба, тя пак правила „Герман”. А през това време се задали черни тъмни облаци, настанили се над градчето, спуснали се толкова ниско, че сякаш насядали върху комините на къщите и едва „погребали” Германа, като рукнал един дъжд, та щял да издави хората! Напълнили се къщи, мазета, дюкяни. Издавили се птици и животни. Хората станали пишман! Кметът се хванал за главата и тутакси разпоредил на дядо да тръгва с джандарите, пожарникарите и де кого види да помагат на народа. Като пристигнали в нашата махала, където положението било най-трагично, защото е в ниската част на града, дядо пощурял! Всичко било залято, та и покъщнина плувала из улици и дворове..
А на другият ден, когато се прибрал мокър и изтощен, още от вратата отправил към баба люта закана придружена с тлъста „лясковска” попръжня, че види ли я още един път Герман да прави, ръцете ще и начупи!
Баба знаеше „баенки” и баеше на урочасани – безплатно и всеотдайно. Идваха хора и водеха обикновено деца. Не проявявах интерес, защото още от малък баенето ми изглеждаше някак си не сериозна работа. Може би мама ми е повлияла! Запомнил съм следната част от една баенка, вероятно поради пикантерията, която правеше особено впечатление на детското ми съзнание: „ Старец оди по яза / носи тиква на гъза / старец пръдна / тиква са пръсна./ Да са пръснат зли очи / дека са еди кой си, орочасале../ Баба си вярваше и хората вярваха. Особено вярваше на баенката с червения конец, който по време на баенето се „скъсявал” толкова повече, колкото по-силно е урочасването. До края на живота й, не можах да я убедя, че конеца и каквото и да е не може да се скъси от баене!
Баба Мария лекуваше „сливици”. Процедурата тя наричаше „бръкане” Болният отваряше широко устата си, тя поставяше лявата ръка на темето му, а с показалеца на дясната бъркаше в гърлото, повдигаше леко и силно натискаше сливиците. „Пациентът” изпищяваше, после ревеше от уплаха и силна болка и заминаваше, без много-много да се обръща назад.
Като малък много боледувах „от сливици”. Колко молби и колко кандърми ми е отправила: „Дай баба да ти бръкна и ше спреш да са мъчиш”! А аз умирах от страх и винаги я предупреждавах да не си мисли, че това някога може да стане. Но тя, нали беше упорита и безстрашна, та един път ме издеби и си напъха пръста в устата ми. Но тогава така я захапах, че не аз, а тя изпищя и ходи превързана около един месец. Повече никога не посегна.
Баба караше тежък климактериум. Нервите й бяха разклатени, награби я и атеросклерозата”, която тя едва ли не гальовно наричаше „артерията”. Основните й заболявания, така, както тя ги разбираше и назоваваше, бяха следните:
„Развиването на пъпа”. В такива случаи тя се свиваше на кълбо в кревата, пъшкаше от болки и се държеше и натискаше с юмрук в корема върху пъпа. Пъшка, пъшка, пък ще ми каже: „А иди баба, да доведеш Рабиша, да ми завие пъпа”! Рабиша беше циганка, нейна придворна, която „завиваше” пъпове! Тогава хуквах към циганската махала, довеждах Рабиша, която вземаше леген, хладка вода и сапун и започваше да я мачка в коремната област, което още същият ден водеше до изцеление.
„Фанала я самелата”. Тогава не знаех, че това е било високото кръвно налягане. В такива случай баща ми довеждаше един кротък човек с много занаяти-бръснар, музикант и „лечител”. Бягах да не гледам, че беше ме страх, но манипулацията се състоеше в „пускане на кръв”и компреси със счукан чесан и оцет. След ден-два баба пак заемаше „юнашката” си стойка и повтаряше ли, повтаряше, „колко много лоша черна кръв изтекла”, та за това и така бързо й минало!
„Мъка, не можа да спъ и ми бучът ушите”. Е това беше перманентното заболяване! Заради него обиколихме, кажи - речи България, по гледачки, билкари, доктори и фелдшери, та до прочутият психиатър Проф д-р Емануил Шаранков! Най-напред я поведе чичо Николай, после тати, но по-малко и на края завърших „делото” аз.
Баба и проф. Шаранков, който беше роден за голям лекар и изключителен психиатър, станаха приятели. Тя му викаше Докторе, а той бабо Марийке. Водили сме я при него, поне четири-пет пъти. Общуването и лечението се извършваше повечето с писма. Колко мили писма съм написал на професора и какво редактиране съм му удрял!. Ами то, баба като започнеше да ми „диктува”, то спиране няма! И с тоя белослатински диалект! Иди му разбери, иди му хвани края!
Професорът лекуваше баба със сиропи, в които основното беше калиев и натриев бромат, валерианова тинктура и още две три по-незначителни съставки. Освен това, фрикции с кесе от груб плат и хладка или студена вода и редовни разходки. Баба изпълняваше много отговорно и трите неща. И ще рече: „Абе ужким по-добре съм бе, ама пак таа пуста мъка и па не можа да заспивам”!.
Видял се в чудо относно това”заспиване”, най-накрая професорът й нареди вечер, като си легне да повтаря до като заспи следното изречение:”Здрава съм, нищо ми няма и напълно съм спокойна”!
До края на живота си, всяка вечер баба си правеше фрикции, пиеше сиропа или само валерианови капки и повтаряше до заспиване: „Здрава съм, нищо ми нема и напълно съм спокойна”! Здрава съм, нищо ми нема и напълно съм спокойна”! Беше ми проглушила ушите.
Професор Шаранков умря – лека му пръст и вечна му памет, а баба го надживя и почина на 94 години!
Това, което написах, за моята баба Мария, е твърде скромно.
Нека то да бъде едно малко, чисто камъче, скромен белег за светлата й памет, дълбока почит и искрена признателност от мен – внукът и Вако, когото тя безкрайно много обичаше.

"БАБА МАРИЯ" е първият разказ в първата ми книга - плод на моите литературно-творчески занимания - "РАЗКАЗИ МИЛИ, ВЕСЕЛИ И ТЪЖНИ" - Русе, 2007 г.

12 януари 2011

СТАЯ С БАНЯ И КЛОЗЕТ - /спомен/ *

През 1970 година бях на специализация в Белгия. Запознахме се и работехме в Лаборатория с г-н Шмиц. Той проявяваше интерес към страната ни и все ми задаваше въпроси:
- Г-н Байчев у вас има ли електрическо осветление и водоснабдяване, вода в къщите?
- Как да нямаме г-н Шмиц! Имаме, разбира се!В моето отечество сега кипи всестранно строителство Природата е изключително разнообразна и красива! А Черноморието и новите ни курорти са очарователни! Отговарях уверено, макар и малко учуден от задаваните въпрос. Но г-н Шмиц продължаваше с питанията:
- А, къде се къпете? Имате ли бани, и…извинете ме но…тоалетни имате ли?
Когато слушах г-н Шмиц, без да си искам разсъждавах дълбокомислено върху това, че ние Българите, за разлика от Афродита, много, много не долюбваме Хигия, че сме скарани с Хигията, скарани сме, но чак пък толкова?
И понеже реагирах на г-н Шмиц малко „по нашенски”, донесоха ми луксозна книга, в която черно на бяло беше написано, че всичко, за което ме питаше той, го нямаме. Тогава не издържах и с твърд тон казах:
- Уважаеми господа, това не е вярно! Това са лъжи! А докато произнасях тези думи и гледах учудените физиономии на г-н Шмиц и няколкото негови колеги, си дадох сметка, че и нас ни помпат яко против „Гнилия капитализъм”, ама и НАТО не стой със скръстени ръце…
Няколко месеца, след като се завърнах, получих писмо от г-н Шмиц, че пристига в България за петнадесет дневна почивка в курорта „Албена”, заедно със съпругата, балдъзата и сина си..
До тука добре, но по-нататък в писмото пишеше нещо, което ни изпосъбори от смях…В плен на предразсъдъка си, с голямо учудване и някак си с не скрито удовлетворение, г-н Шмиц беше написал: „Ще бъдем в стая с баня и клозет”!
Голям смях падна! Горкия Шмиц, въпреки моите темпераментни опровержения на тамошната пропаганда, още си мислеше, че като дойде на българското Черноморие, ще се къпе със сапун в морето и за тоалетна ще използва поляните и храсталака около бреговата ивица….!
Държа писмото на г-н Шмиц, препрочитам на глас забележителния пасаж за „банята и клозета”, коментираме със съпругата ми и продължаваме да се смеем. Мисълта ми работи бързо, желанието ми е да се срещнем с тези хора, да направя всичко възможно да се уверят, че това, което съм казал в Белгия е истина, че моята Родина е хубава страна, народът ни е добър и гостоприемен, имаме електричество, имаме вода, а Черноморските ни комплекси и новия курорт „Албена” са прекрасни!.
Мисля, мисля, кроя планове, но съм и леко притеснен. Трябва да отидем с Ването и синът ни Пепи, който тогава беше на десетина години, до гр.Толбухин, от там на „Албена”- транспорт, издръжка, почерпка – средства трябват…! Но, няма страшно! Да живее „Взаимоспомагателната каса”, да живеят приятелите в гр. Толбухин! А те неса много, но са качествени!
Голям приятел ми е полковника от авиацията Петър Кузманов – верен и всеотдаен пред своите приятели и хората въобще, компетентен и отговорен в своята професия, добряк, веселяк и бохем!
Добър приятел ми е търговския директор на големия Толбухински месокомбинат – Стефанов, който отговаря за снабдяването с месо и месни продукти на комплекса „Албена” и цялото северно Черноморие.
Със Стефанов и директора на месокомбината инж. Начо Василев се познавах много добре, защото по това време често ги посещавах в качеството си на научен консултант, а с мои сътрудници внедрявах в предприятието им нови технологии и високоефективни производства.
Свързах се с Кузманов и Стефанов. Обясних им, че трябва да се „представим” и ден- два преди Шмиц и фамилия да си отпътуват, ние-тримата със съпругите си пристигнахме в „Албена”.
Семейство Шмиц открихме в летния театър, където слушаха и гледаха нашенски народни песни и танци. Докато гостите споделяха възхищението си от чутото и видяното за петнадесетина дни в страната ни, влезнахме в колите и предвождани от зеления „Москвич” на Петьо потеглихме по път близък до брега. Полковникът, нали си беше командир, при тръгването, леко усмихнат и с жестове на ръцете, сочещи на север, разпореди: „Следвате ме на близка дистанция, допълнителни въпроси не се приемат”!
Свечеряваше се. Денят, с последните слънчеви лъчи замина зад гористите хълмове на запад, а ние се отзовахме заедно с прохладната вечер в райско кътче, на самия морски бряг – „Русалка”. Тогава там имаше само един ресторант с градина, широка плажна ивица с дълбок, златисто жълтеникав, ситен, ситен, а като стъпиш, някак си мек пясък и едно кристално чисто море!
Картината, която се разкри пред нас, може да нарисува само Природата! Далече на хоризонта бавно се показваше и уголемяваше полумесеца на Луната. Лъчите и се плъзгаха по тихото море, чертаеха сребристо бляскава пътека и сякаш бързаха да дойдат на брега и ни помилват по възхитените лица
Тук-таме, недалече от брега се мяркаха, като чертози силуетите на рибарски лодки, който ловяха „Сафрид” Навред се носеше аромата на море, току-що уловен и опържен „сафрид” и незабравимите от онова време Български бели вина – „Мускат”, „Мискет”, „Тамянка”.
Всички освен двамата „толбухинци” мислехме, че това е вечерята и затова, особено гостите ни си хапнаха с изключителна наслада.
Някъде след 22 часа си тръгнахме. Но, когато пристигнахме в „Албена” вместо пред хотела „ с банята и клозета”, където беше настанено семейство Шмиц, зеленият „Москвич” спря пред най-луксозния ресторант на комплекса!”. Като слизахме учудени от колите моят приятел Петър Кузманов свойски предупреждаваше да не се чудим, а да побързаме „защото сме закъснели за вечерята”!
- Абе Петьо, абе Стефанов, какво правите бе хора? Не само учуден, но и поразтревожен ги питам. По това време, пак вечеря! Та до сега, какво правихме? Продължавам с въпросите си към моите двама приятели, а те в един глас ми отговарят:
- Ти нали искаше да се „представим” бе докторе, а сега биеш отбой! Трай си, занимавай гостите и превеждай!
Да се спори с Петьо, че и със Стефанов, беше трудна работа, пък и момента не беше подходящ..Тъй, че млъкнах, подчиних се и от там насетне изпълнявах ролята на преводач и отговарях на многобройните въпроси на нашите гости.
Влезнахме в стилен салон с дебел мокет, пищни кристални полюлей и седнахме около маса подредена за вечеря, така, както се полага за престижни гости.Блюдата и напитките следваха едно след друго. Като се започне от няколкото вида салати, хайвер, дробчета от акула, млечни продукти и се свърши с най-разнообразни български деликатеси от месо на скара, пикантни мезета от сурово сушени колбаси, филета, пастърми, сладкиши, плодове….и напитки по желание и индивидуален избор! А обслужването – перфектно!
Гостите ни се хранят добре. Постоянно изказват възхищение от всичко, което се сервира на масата и питат, какви са имената на отделните ястия и продукти, от какво месо са, как и трудно ли се приготвят?
Съобщават ми също, че са посетили Варна и Толбухин, че на всякъде са посрещани много добре, а настаняването и пребиваването им в хотела е отлично.
Надува ме смях и ми се иска да попитам как са „банята и клозета”, но няма как.
От време – на време, Петьо с вдигната пълна чаша за „на здраве”, ще ни прекъсне и ще избоботи повтаряната няколко пъти”заповед”:
-Стига бе хора, стига сте говорили бе! Тук се яде и се пие! И като вдигне чашата с
искрящото „Кабърне”още по-високо и се усмихне на гостите, ще извика: Наздраве! Наздраве!
Съпругата и балдъзата на г-н Шмиц, позачервили бузици, полу ориентирани и видимо позашеметени от цялостното тази вечерно преживяване, кимат леко с глави, а Шмиц – усмихнат приятелски и весел, вдига чашата и отпива с удоволствие.
Гледам всичко това и се радвам, че срещата върви много успешно, че белгийците са много доволни, чувстват и се радват на нашето гостоприемство и сърдечност и са напълно уверени, че това, което съм казал, когато бях в Белгия е истина.
Излизаме от ресторанта след полунощ. Изпращаме семейство Шмиц до хотела, а там на стълбите - весела и тъжна, възторжена и преливаща от взаимно удовлетворение раздяла, която завърши по предложение на гостите ни с бурните възгласи: Вива Бюлгари! Вива Бюлгари!
След двадесетина дена получих ново писмо от г-н Шмиц. То започваше и завършваше с:
„Viva Bulgarie”! .


*Този спомен публикувах, защото наскоро разбрах, че това райско кътче „Русалка” била собственост, представете си на сем. Баневи - някакви от бившата комсомолска номенклатура, които на всичкото отгоре, забранявали да се посещава без тяхно разрешение и съответно заплащане!
Сетих се за тези емоционални преживявания и поради това, че са свързан с приятелството ми с добри българи - мои истински приятели и с възможността да подкрепя с факти това, което съм говорил за Родината си, когато съм бил в чужбина.