04 септември 2010

ЧЕРНИЦАТА



Роден съм в малък провинциален град. Детството и юношеството ми преминаха там. Така се случи, че десетилетия не го посещавах. Когато дойде старостта, похлопа и носталгията. Тогава в една от книгите си написах: „ Какво нещо е родното място! Велика работа! Сякаш е кодирано в индивида. И въртиш – сучеш, ако не реално, то в мислите и съзнанието си – няма мърдане от него!"
В последните две-три години прескачах, макар и за часове, за да отдам почит и се погрижа за вечните домове на мои непрежалими покойници. Наскоро за един ден отново бях в моя роден град. Посетих църквата. Запалих свещи и се помолих на „Света Дева Мария”- по бабината номенклатура и на Исус Христос.
Интересно беше, че когато преди четири години пишех първият си разказ – „ Па и наш Крум куту а рекъл” и трябваше да спомена, че къщичката му се намираше срещу градската църква, спонтанно написах името й без да го зная – „Света Параскева”! Макар че много-много в духове не вярвам, оставам с убеждението, че сякаш някой ми го продиктува!
Погледнах в черковния двор. Кръстилницата и полянката пред нея си бяха същите. На това място, под огромен орех, благата усмивка и трогателните грижи на г-ца Елена, беше нашата забавачница, тука започна моя труден поход към учението и знанието.
През оградата е първоначалното училище, „Цани Гинчев”,в което съм учил четири години. Отидох да търся някой учител. Имах и имам намерение да подаря на училището мои книги, включително екземпляри от новата с разказите – „Какви времена, какви съдби”. Искам да направя и едно скромно дарение.
Старото училище го няма. Новото е по-голямо и хубаво. В момента го ремонтират – ежегодна подготовка за новата учебна година. Влизам във фоайето. Насреща ми дама – забързана, начумерена и необщителна..
Извинете госпожо, в това училище съм учил преди 70 години и искам да се срещна с някой учител или някой от персонала – казвам с учтив тон обнадежден, че по това време / около обяд/ и ваканция, все пак срещам някакъв човек. Госпожата забавя вървежа си, съобщава ми, че е директорката и ме отрязва: Срещи само след предварителна уговорка. В момента имам само една минута, разбирате ли, само една минута…!
Тръгвам леко с нея малко притеснен, но все пак приятно изненадан, че съм попаднал точно на човека, който търся, и продължавам да обяснявам: От далече съм, тука съм само днес, пиша книги, искам да подаря книги, професор съм, предложете час, дайте ми телефон…
Госпожата се обръща към мен и с дясната си ръка препоръчително ми сочи нещо нагоре по стената пред входа на училището, където вече сме. Поглеждам нагоре, забелязвам надписи и нали съм зле с очите, нищо не прочитам, а не се и досещам защо директорката ми сочи тези надписи. Учудена от това, че не съм се досетил, тя ми обяснява, че там е написан номерът на училищния телефон и ме подканя да гледам нагоре и да си го препиша! Извинявам се, че не виждам добре и я моля да ми го продиктува. С крайно неудоволствие тя ми съобщава няколко цифри, които записвам. През това време г-жата притропа по стълбите и ... изчезна !….
Потънах в недоумение, срам и съжаление…..не зная за какво! Може би за онези времена и учители отпреди 70 години, може би, че сварих тази жена в момент на прекомерна заетост, напрежение, ваканция и обедна почивка? А дали не за духовната същност и човещината, която не усетих и не срещнах? Не знаех и сега не зная, но си спомням, че спонтанно изговорих думите: „Моят късмет все такъв..!”
Обиден и оскърбен бавно заслизах към двора. Обърнах се на изток, несъзнателно погледнах към лицето на църквата, а от там благословено и някак окуражително ме гледаше изправена в целият си ръст иконата на Света Параскева!
Гледаше ме и сякаш посягаше да ме погали с някои от по-ниските си клони и безброй нежни листенца, да ми се порадва и успокои, изправила величествения си ръст, нашата -училищната черница, която помня, когато бях на 7-8 годинки! Същата - дебела, висока, мощна, кичеста и весело зелена, тази старица вече на повече от 150 години ми подейства като нежна майчина милувка, накара ме да потъна в милите си детски спомени за разгорещените игри около нея на”чилик”, „бътичка” и емоциите с парцалената топка. Да се усмихна, да пристъпя до мощния й дънер и да я погаля, като едно от хилядите деца, които тя е приютявала под сянката си и да повярвам отново и отново в силата на живота, на доброто в него, макар че понякога то идва не от човека, а от красотата, историята и величието на едно дърво – в случая от нашата прастара училищна черница!
Извадих фотоапарата, започнах на глас да й споделям спомените си от онова волно и незабравимо детство и дълго, дълго я снимах.


Снимките над публикацията:

Старата черница в училищния двор.
Градската църква "Света Параскева".