НАСКОРО, тук по-долу, публикувах разказът си "Още за моето първоначално училище" и благодаря на читателите, получих добри отзиви. Това ме насърчи, макар и тъжничко, да публикувам и друг мой разказ, в който съм описал други мои преживявания, също тясно свързани с моето първоначално училище и с тази същата старица - училищната черница.
Ето го!


 ЧЕРНИЦАТА

Роден съм в малък провинциален град. Детството
и юношеството ми преминаха там. Така се случи, че де-
сетилетия не го посещавах. Не чувствах необходимост,
просто нямах желание. Но когато дойде старостта, спо-
мените от този свиден период на живота ми започнаха да
оживяват, а заедно с тях похлопа и носталгията. Тогава в
една от книгите си спонтанно написах:
„Какво нещо е родното място! Велика работа!” Ся-
каш е кодирано в индивида. И въртиш сучеш, ако не ре-
ално, то в мислите и съзнанието си – няма мърдане от
него! Стига да имаш мисъл и съзнание, че пусто от доста
време у нас това е твърде дефицитна стока.
И още: да имаш интелигентността и благородство-
то да простиш, забравиш или се надсмееш на всичко и
всички, които от простотия, завист и примитивност на
мисълта си незаслужено са ти причинявали неприятно-
сти. Понякога твърде тежки, че и решаващи за хода на
живота ти! Ще каже някой: „такова беше времето”. Вяр-
но е! Но и другото е вярно – можело е и без тези неща!
Разсъждавайки така, все по-често започнах да чувствам
болезнена тръпка, една непреодолима вътрешна по-
требност, да отида в родното си място. Представях си
как първа ще ме посрещне местността „Езерото”, емо-
ционално свързана с ученическите ми спортни „подви-
зи”, как насреща ще видя да се вие сребристата ивица
на „Скъта” и като се гмурне под големия каменен мост,
ще изчезне в далечината при някогашната градска елек-
тростанция… Искаше ми се час по-скоро да видя моя
роден дом – къщата, в която съм се родил и за първи път
съм изговорил сакралната дума мама. Училищата, в кои-
то учих, градската градина – парка, както си му викахме,
с подредените чисти алеи, многото цветя, шадравана с
голото момченце и плачещите върби с пейките под тях,
свидетели на първите любовни трепети и преживява-
ния.И така, обикновено лятно време започнах да прес-
качам, макар и за часове, най-вече да отдам почит и се
погрижа за вечните домове на мои непрежалими покой-
ници.
Това лято, отново бях в моя роден град. Посетих
църквата. Запалих свещи и се поклоних пред големите
икони на Света Дева Мария и Исус Христос. Интерес-
но беше, че преди четири години когато пишех първия
си разказ „Па и наш Крум куту а рекъл” и трябваше да
спомена, че къщичката му се намираше срещу градската
църква, спонтанно написах името й „Света Параскева”
без да го зная! Макар че много-много в духове не вярвам
и до сега си оставам с убеждението, че сякаш някой ми
го продиктува!
Поразходих се из черковния двор. Малката сгра-
да на Кръстилницата, високата камбанария и полянка-
та пред тях си бяха същите. На това място, под огромен
орех, благата усмивка и трогателните грижи на учител-
ката ни г-ца Елена, беше нашата забавачница – тука за-
почна моят труден поход към учението и знанието.
Отсреща, през оградата е първоначалното учили-
ще, „Цани Гинчев”, в което съм учил четири години – от
първо до четвърто отделение. Отидох да потърся някой
учител. Имах намерение да подаря на училището мои
авторски книги и да направя едно скромно дарение.
Старото училище го няма. Новото е много по-голя-
мо и по-хубаво. В момента го ремонтираха – нещо, като
подготовка за новата учебна година. Влезнах във фоайе-
то, оглеждам се за хора и накъде да тръгна, а насреща ми
изникна дама, ама забързана, начумерена и необщител-
на. Зарадвах се !
‒ Извинете госпожо, в това училище съм учил пре-
ди 70 години и искам да се срещна с някой учител или
някой от персонала – казвам с учтив тон, обнадежден, че
по това време – около обяд и ваканция, все пак срещам
някакъв човек. Госпожата забавя вървежа си, съобщава
ми, че е директорката и ме отрязва:
‒ Срещи само след предварителна уговорка. В мо-
мента имам само една минута, разбирате ли, само една
минута…!
Тръгвам с нея притеснен, но все пак приятно из-
ненадан, че съм попаднал точно на човека, който ми е
необходим и продължавам да обяснявам:
‒ От далече съм, тука съм само днес, пиша книги,
искам да подаря книги, професор съм, предложете час,
дайте ми телефон…
Госпожата се обръща към мен и с дясната си ръка
препоръчително ми сочи нещо нагоре по стената пред
входа на училището, където вече сме. Поглеждам натам,
забелязвам надписи и нали съм зле с очите, нищо не про-
читам, а не се и досещам защо директорката ми сочи тези
надписи. Учудена от това, че не съм се досетил, дирек-
торката ми обяснява, че там е написан номерът на учи-
лищния телефон и ме подканя да гледам по-внимателно
и да си го препиша! Извинявам се, че не виждам добре и
я моля да ми го продиктува. С крайно неудоволствие тя
ми съобщава няколко цифри, които така и не можах да
запиша, защото през това време г-жа директорката, като
че ли подгонена от нещо, притропа по стълбите и изчез-
на надолу по улицата..!
Потънах в недоумение, срам и съжаление… Не
зная за какво!? Може би за онези времена и учители от-
преди 70 години, може би, че сварих тази жена в момент
на прекомерна заетост, напрежение, ваканция и обедна
почивка? А дали не за духовната същност и човещината,
която не усетих и не срещнах? Не знаех и сега не зная, но
си спомням, че спонтанно изговорих думите: Боже мой,
такива ли бяха или такива станаха хората, та моя късмет
все такъв..!
Обиден и оскърбен бавно заслизах към двора. Обър-
нах се на изток, несъзнателно погледнах към лицето на
църквата, а от там благословено и някак окуражително
ме гледаше изписаната в целият си ръст икона на Света
Параскева!
Гледаше ме и сякаш посягаше да ме погали с някои
от по-ниските си клони и безброй нежни листенца, да ми
се порадва и успокои, изправила величествения си ръст,
нашата – училищната черница, която помня, още когато
бях на 7-8 годинки! Същата – мощна, висока, кичеста
и весело зелена, тази старица на повече от 200 години
ми подейства като нежна майчина милувка, накара ме
да потъна в милите си детски спомени за разгорещените
игри около нея на „чилик”, „бътичка” и футболните „ма-
чове” с парцалената топка. Да се усмихна, да пристъпя
до мощния й дънер и да я погаля като едно от хилядите
деца, които тя е приютявала под сянката си и да повяр-
вам отново и отново в силата на живота, на доброто в
него, макар че понякога то идва не от човека, а от красо-
тата, историята и величието на едно дърво – в случая от
нашата прастара училищна черница!
Постоях така, натиснат от мислите си, после изва-
дих фотоапарата, започнах на глас да й споделям спо-
мените си от онова волно и незабравимо мое детство и
дълго, дълго я снимах.

                            

                        Па и наш Крум куту а рекъл…*

            Баба Дила, приятелка на баба, живееше със сина си Крум, снахата и двете им дечица в малка къщичка срещу градската църква „Света Параскева.”Крум беше бръснар. Нисичък, слабичък та спечен, яко черноок и с тънки черни мустачки. Беше работлив, много енергичен и много приказлив. Въпреки че едвам свързваше двата края, не губеше кураж и всички го познаваха, като весел човек.

            Крум държеше малка бръснарница. В нея нямаше, както в бръснарницата на Кольо Катев три модерни бръснарски стола, големи чисти огледала, широки бели мивки пред столовете и други салтанати, характерни за това време. Бръснарницата на Крум беше малка, скромна, че и бедна като самия него. За бръснарски стол се използваше обикновен кръчмарски стол с прикачена отзад облегалка за главата на клиента. Огледалото малко и тук – таме вече потъмняло, а вместо бяла мивка – умивалник, закачен на стената и отделен с нещо като параван от един уж бял чаршаф. Там се намираше и синьо-бялото, емайлирано бръснарско легенче за измиване лицето на клиента след обръсването.

            Същото такова, но по-олющено бръснарско легенче беше закачено отвън пред бръснарницата за един набит в стената винкел, като реклама и своего рода указател.Току над него се мъдреше в сравнително добро състояние задължителният занаятчийски атрибут – в случая синьо боядисаната фирма с надпис: Бръснарница и отдолу - Крум Цолов.

            Скромна, пък и бедна беше клиентелата на Крум, та за това и той им взимаше по-евтиничко. Повече работа се отваряше в началото на учебната година, защото масово се стрижеха учениците, всяка събота и преди всеки празник, когато повечето от мъжете отиваха на бръснар.

            Така или иначе тази бръснарничка беше единственият източник за що годе финансовото обезпечаване на Крумовото семейство.

            Но дойде 9-ти септември 1944 година. Отечественофронтовската власт, доминирана  и ръководена от БКП, форсирано започна дълбоки промени във всички посоки и сфери на обществото…

            Дойде ред и на така наречената национализация. Из цялата страна денем и нощем плъзнаха комисии от вернн на властта хора, които формализираха изземването в полза на държавата на фабрики, мелници, маслобойни, дараци, казани за варене на ракия, та и всичко частно.

            Както във всички бръснарници, кръчми и кафенета, така и при Крум, национализацията се коментираше от различни гледни точки, но общо взето с положително отношение в контекста „пада им се”.

            Пада им се, пада им се, ама една сутрин рано, рано, комисия от трима  другари, кацнала и в Крумовата бръснарница. Нали и тя беше частна собственост и фирма се блещеше на стената пред нея.! И докато Крум да разбере какво точно става, връчили му да подпише предварително написан протокол, че в изпълнение на „Закона за национализацията и укрепването на Народнодемократичната власт“, бръснарницата му се национализира и се предава на държавата. Последвал опис на „имуществото”, смъкване на фирмата, заключване и запечатване на вратата и Крум ни жив ни умрял изгонен на улицата.

            Отишъл си Крум у тях отчаян и съсипан. Пристъпвал  омърлушен от едната в другата стаичка на къщата и някак се срамувал да погледне жена си и дечицата в очите.“Ами сеги? От къде пари, от къде леб, ка ше са живее?“ Пристъпвал Крум съкрушен и неспокоен и като се доближил до майка си баба Дила с тон на безнадеждност все повтарял едно и също….

           В някои от тези тежки дни за семейството на Крум, баба ми Мария, без да знае каква е работата, както и друг път посетила баба Дила.

            - Ама, Дило ма, къде одиш, та са не обаждаш ма?

            - Къде да са обаждам ма Марио, като сме грижовни и ошашавени..! Нали ни земаа бръснарницата! Па и наш Крум куту връви напреде, назаде и куто а рекъл – мамо, мамо, кво ше праим, ка ше а караме, я нанам, я нанам, я нанам!..      

   *Един от разказите в книгата ми „Разкази мили, весели и тъжни“, печатница РУ „Ангел Кънчев“, Русе, 2007 г.