18 септември 2015



       ИСТИНАТА ИЗИСКВА ПОКАЯНИЕ И ЧЕСТНА РАБОТА, А НЕ БЕЗПОЧВЕНИ ОБВИНЕНИЯ И ЗАКЛИНАНИЯ...

     Месеци наред темата за състоянието на футболен клуб ЦСКА занимава не само спортната, но и целокупната нашенска общественост! Занимават се висши държавни институции, политически дейци, всякакъв род медии - заливат ни  вълни от предубеденост и некомпетентност...
  Не искам нито ЦСКА, нито "Локомотив" - който и да е популярен български отбор, не искам да напуска родната футболна сцена. Но най-после трябва се сложи ред във футболните ни клубове и всичките аспекти на този велик и обичан спорт в  страната.
 Във връзка с всичко това и понеже съм свидетел, като как се създаде и "просперира" футболния отбор на ЦСКА, най-добронамерено ще цитирам част от разказа "Гунди", който е поместен в книгата ми "Оживелите спомени" - изд."Лени Ан", Русе, 2014 г.

...."След 9 септември 1944 година, процесите на чистки, диктатура и тотална съветизация на страната ни, засегнаха и българския футбол, в това число, разбира се на едно от първите места и моя „Левски”.Непосредствено след тази дата под претекст, че са членували във фашистки партии, изгониха почти целия титулярен отбор – Боби Петров, Чори Петров, вратаря Поцко Соколов, дясното крило Цветков/Жук/, Спасов/Валяка/, десния бег Никушев…
Пречеше им и името на апостола, та вместо „Левски”по едно време  го прекръстиха на „Динамо”, защото така се казвал един от добрите футболни тимове в Москва. И за да не е без опекунство и уж на някаква издръжка го прикачиха към министерство на пощите, а тогавашната министерша, другарката Цола Драгойчева ни стана почетен Председател!Добре ама другия, още по-добрия московски тим се казвал ЦСКА /централен спортен клуб на армията/, което априорно означаваше, че и ние трябва да си имаме ЦСКА !
И как иначе, нали вече вместо „Колхоз” си имахме ТКЗС, вместо „Совхоз” си имахме ДЗС и вместо много други работи си имахме вече „Съветски” работи.., та бивали нашата „Народна армия” да остане без собствен спортен клуб? Такъв фатален пропуск при течащата тотална съветизация навсякъде и във всичко беше изключено да се допусне!
И започнаха да го правят,  Първо разтуриха един от софийските стари клубове –„АС 23”, който минаваше за „Офицерския клуб”. После се ”обединиха”/разбирай асимилираха/ с друг млад софийски клуб „Спортис”, начело с незабравимия Стефан Божков. Още по-после, за да останат в „А” група прилапаха и футболния клуб „Септември „ София! Съвсем най-после захванаха тактиката, който играч им хареса, от където и да е в България, веднага си го вземаха, нахлузваха му червената фланелка, произвеждаха го в някакъв армейски военен чин и той какво да прави човека – играе къде ще ходи…?
Спомням си, че най-напред изгоря един от най-старите отбори – „Локомотив” – София. На него от един път му вземаха тримата най-добри играчи - националите – Крум Милев, Вучко Йорданов и забележителния вратар Симо Костов. А когато някой футболист се опънеше, средствата за принуждаване не се подбираха. За такова издевателство върху него ми е разказвал големия български футболист и многогодишен треньор на „Дунав” – Русе, моя приятел Атанас Цанов. По време на войнишката му служба го натиснали да играе в ЦСКА, а той иска в „Левски”. След като опитали с „доброто” и не могли да го склонят – хайде три месеца в „Черната рота” в гр. Шумен, та да му „дойдел акъла!”

Същата сага залюля и един от най-великите български таланти Георги Аспарухов – Гунди. Той е рожба на детско-юношеската школа на „Левски”и освен уникален талант беше непревзимаем „Левскар”- в душата си, в тъканите на тялото си! Още преди казармата, на седемнадесет години той вече играеше в първия отбор и показваше изключителните си качества на футболен талант. Когато наближи да влиза в казармата цесекарите потриваха ръце, а цялата левскарска общност се вдигна в защита на своето момче…    Големите български футболисти – левскари, мои приятели Христо Илиев –Патрата и Йончо Арсов, са ми разказвали, че борбата е била отчайващо тежка и макар и неравностойна, все пак завърши със Соломоновското решение – нито ЦСКА, нито „Левски”- Гунди да изкара военната си служба, като играе в „Ботев” - Пловдив. По онова време това беше един стойностен футболен отбор, съставен от млади и все даровити футболисти: Динко Дерменджиев, Попов, Занев, Апостолов, Иванов..., а след включването на Аспарухов, отборът „разказваше играта” и на най-силните!..."
Така, че пак ще повторя: Истината изисква покаяние и честна работа, а не безпочвени обвинения и заклинания! 
  

04 септември 2015



АМА МОМЧЕ, ТИ ЛИ СИ ДОКТОРА…


По наше време, като завършвахме висшето си образование постъпвахме на работа по „разпределение”. Партийците и комсомолските активисти имаха предимство и обикновено оставаха в София за асистенти, из министерства, научни институти, или по градовете. Другите – такива като мен, на които по време на следването и стипендия не даваха. ни изпращаха в различните околии на страната и от там, в някой от свободните селски участъци.
Моето „разпределение” беше за Варненска околия. Ура..а.а, истински се зарадвах и започнах да кроя планове! За първи път щях да видя морето, Варна, морския плаж, пък може би ще има време и да се изкъпя един-два пъти?
От Околийския Народен Съвет, тогава всичко беше „народно” – милиция, армия, съд…, ми предложиха три-четири свободни места, кое от кое  по-бедно и затънтено. Бях изкарал много тежко и мизерно студентство. Нямах свестни дрехи, обувки, пари нямах да се храня и живея нормално. Изпитанията и немотията в столицата бяха ме отвратили и някак инстинктивно желаех да избягам от препатеното в големия град. Не му мислих много - избрах най-далечния от града и най-трудния район с най-много села  Исках да се почувствам самостоятелен, да работя и се посъвзема, копнеех да дишам и живея по-далече от опекунството на шаблона…  Поблазни ме и това, че центъра, където се намираше лечебницата беше Гара Оборище – там, разказваше ми околийският лекар, е най-високата точка, там е била границата между Българи и Румъния преди освобождението на южна Добруджа. Е, щом е гара, щом е било граница – мислех си, едва ли ще е чак толкова забутано? Пък и само по себе си, за моята двадесет и четири годишна възраст, това беше голяма емоция - Добруджа – Йовковия „Чифлик край границата”…, а сега виж ти – прехвърлях си из ума, сега „Лечебница на бившата граница” и аз шеф с персонал, на  авторитетна служба и най-важното със заплатааа! Абе, как да не е емоция? Емоция, лелеяна мечта и светла надежда си е и още как – вълнувах се и дори чаках с нетърпение час по-скоро да ми уредят документите и да замина.

В деня на заминаването ми казаха, да взема влака за Кардам, а в Оборище са  разпоредили някой от персонала да ме посрещне на гарата. Взех куфарчето си – моето ожулено неизменно другарче, с  няколкото учебника по основните клинични дисциплини, качих се на влака и тръгнах към неизвестното с тръпка от очаквания и леко притеснение… Никога не бях идвал по този край, всичко ми беше непознато. Знаех само, че от село Генерал Киселово започва моят район. Когато прочетох това име на малката спирка, която беше твърде далече от селото, излязох от купето, отворих прозореца и се загледах в безбрежната зелена шир. В това време влакът правеше много голям завой, набираше скорост и след минута две запъшка по склоновете на изпречилата се насреща му височина. Горе, на високото е моята гара, там трябва да сляза, там задължително трябва да живея и работя три години! Ентусиазма и вярата ми в собствените сили не ме напускаха, но се вълнувах - вълнувах се….! След десетина минути огромния парен локомотив подаде муцуната си на равното, изпъшка, отдъхна си, свирна с гърления си глас, спирачките заскърцаха пронизително и ето ме на Гара Оборище. Слязох на перона заедно с двама-трима пътници, огледах се за посрещачи, мернах няколко човека опрени на зелената дървена ограда на гаровата градинка, но някой да се заинтересова за мен, не можах да видя. Повъртях се, поогледах се още минута-две, всички, които бяха на гарата много бързо се разотидоха. Остана само чиновника с червената шапка, който, изпрати влака и бързо тръгна да се прибира в канцеларията си. Усетих, че нямам друг изход, че той ще ми е спасението, затова пристъпих към него и го попитах би ли могъл да ми каже къде се намира ветеринарната лечебница.А той - приятен, разговорлив човек видимо изненадан, с любопитство ме оглежда и ми вика:
- Ама Вие да не сте новия доктор, дето го чакаха?
- Аз съм, приятно ми е – подавам му ръката си  за запознанство - бяха ми казали, че ще има някой от персонала да ме посрещне и заведе в лечебницата, а не можах да видя такъв човек!
- О..о…о, глей ти каква е станала! Ами, та те цяла група бяха тука да ви посрещат бе! Затюхка се чиновникът, хвана ме под ръка, изведе ме пред гарата и като вдигна железничарската палка, все едно, че пуска влака, ми посочи лечебницата. А тя беше съвсем близко, има-няма на двеста-триста метра, на десния ъгъл на първата пресечка. Благодарих му и викам:
- Добър човек сте вие.Дано и всичко в бъдещата ми работа тука да върви все на добре.
- Ще върви, ще върви докторче. Тукашните хора са добри. Всички сме все приятели. Но отивай сега та се настанявай, има време - ще се видим, ще се опознаем! И с Вас ще се сприятелим…Набързо ми наприказва „червената шапка”и като сложи палката под мишницата си, още по-бързо се затича към работното си място, от където се дочуваха звънците на гаровите телефони и отмереното чукане на телеграфа.
Благодарих му още един път и закрачих нагоре по улицата, оглеждайки сградите и фирмите закачени или изписани по тях. На първата внушителна постройка, която се изпречи пред очите ми с големи черни букви беше изписано „Зърнени храни”. Срещу нея, в ляво зад хубава цветна градинка с много рози се белееше сградата на Съвета, по-нататък на същия ред на жълтеникава едноетажна къща се мъдреше фирма „Ресторант”,а веднага след това ниската, видимо добре поддържана сграда на местната телеграфопощенска станция. Срещу пощата трябваше да е лечебницата. Обърнах се, стъпих на тротоара и гледам голям двор с дълга масивна сграда а по-назад, в дъното още две постройки – вероятно зала за прегледи и стационар. По средата на двора, под една голяма круша отрупана с плод, видях насядали и налягали върху тревата пет-шест човека, които пушеха и шумно си разговаряха. Влезнах през портичката и тръгнах към тях, а като приближих, ги поздравих с добър ден и таман да кажа кой съм,  един, явно по-възрастен от другите бързо стана, поотупа панталоните си, захвърли не допушената цигара и очевидно догаждайки каква е станала ми вика::
- Извинявайте, ний тука, така…, а Вий да не би лечебницата да търсите?
В това време и другите наскачаха и ме загледаха с не скрито любопитство и изненада
      - Да –  ветеринарната лечебница търся - аз съм новият лекар. Усмихнат отговорих, подавайки ръката си за здрависване и запознанство. А, той, какво ти запознанство – сконфузи се човекът, даже имам чувството, че се поуплаши и срамежливо ми отговаря:
-                     Абе Иван се казвам бе докторе, ама я каква глупост я сторихме ний! После се поокопити и ми вика: Ха добре дошли, добре дошли,- стиска ми ръката  и с дълбоко съжаление продължи да ми обяснява: „Е на – посочи той колегите си, питайте ги, дали не бяхме всичките на гарата и то половин час отпреди! Ама будали! Видяхме ний, че скочи от влака едно пъргаво момче с черни очила и куфарче -  няма що бе джанъм – те, Вас си видяхме ний, ама, кой да му дойде на ум, че това момче е доктор…,че то било и нашия доктор?!”
  
     Бърбори ми този Иван, а на мен лееко ми домъчня и тънки струйки от разочарование ме обзеха, та си помислих -  Боже мой, с колко надежда,  ентусиазъм и мерак за докторлък идвам тук, а толкова приличам на доктор, че те дори не могли да ме познаят!
   Ама младост, ах ти моя жизнерадостна и оптимистична младост - това бе едно мимолетно усещане и  вътрешно прихнах да се смея.   Викам си абе тези моите хора какво са чакали  – някой брадат скъпо костюмиран господин с цилиндър на главата си,в едната ръка със скъпа кожена чанта, а в другата, за авторитет, с тънко лъскаво бастунче? И като се въздържах да не се изсмея и изложа продължавах с мислите си – леле е е е дръж се Ванко, тези хора големи изисквания имат, доктор искат, а не пъргаво момче с черни очила от бит пазар, поизвехтяла кремава ризка, бели гуменки и ожулено мукавено куфарче…!
  
   За да успокоя обстановката казах, че нищо не е станало, че се случва и поисках да видя лечебницата. Влезнахме първо в кабинета на лекаря. Пламъчетата на ентусиазмът ми отново се разгоряха…Подредена работа – хубаво тежко бюро с няколко стола и малка масичка пред него. Отгоре, в лявата му част телефон, а отпред, сякаш и  сега я гледам - голямата масивна мастилница с двете гнезда за синьо и червено мастило и по средата великолепната фигура на изправен на задните си крака жребец с гордо вдигната глава и развята грива! След това разгледахме набързо аптеката, манипулационната зала и другите сервизни помещения, а най-назад и стаята, където се настаних да живея.
   Сутринта – първата моя работна сутрин като доктор, леко възбуден и нетърпелив, гол до кръста и по гащета излязох на двора между овощните дървета. Гледам ги, радвам им се – а те от хубави по-хубави, но поизоставени…Направих си и лека гимнастика.
   Не мина и седмица, в района се разчу, че най-после, кажи – речи след година време, е дошъл нов ветеринарен лекар. Една сутрин, пак  подскачам между дърветата, правя си редовната гимнастика и гледам  идат, идат  първите ми пациенти – един подкарал крава, друг козичка, след тях наперен селянин води още по-наперен хубав вран жребец. Приближиха се до мен, а този с кравата ме пита:
-                     Абе момче, верно ли е дошъл нов доктор?
-                     - Вярно е, вярно е другарю, вече имате нов доктор. Весело му отговарям и се отправям към входа на лечебницата, а онзи с жребеца ми подвиква:
-                     А тука ли е, ще преглежда ли та да знаем да чакаме ли, да не чакаме ли?
-                     Тука е, тука и само след десетина  минути ще излезе, ще се запознаете и ще започне да преглежда. Отговарям закачливо влизайки в сградата, и  набързо, като облякох бялата престилка, взех слушалките, един термометър и една гумена сондичка, излязох пред входа на залата за прегледи и викам:
    - Хайде сега, който е на ред да вкарва животното си за преглед!
      Да вкарва, да вкарва, ама никой  не помръдва от мястото си! Гледат ме горките, като урочасани, силно  изненадани и учудени. Само онзи с жребеца попристъпи няколко крачки напред, изгледа ме изпитателно от главата до петите и не само изненадан, но и болезнено разочарован с най-искрено недоверие троснато ме пита:
Абе момче, ама  ти ли си доктора бе?
-                     Аз съм бе другарю, аз съм новия ветеринарен лекар? – усмихнат,със самочувствие и доброжелателност отговарям, а той отривисто, нервозно се обърна и  като поведе жребеца към изхода ми извика:
-                     Е, па щом си ти, а  остани си със здраве!   

   Не го очаквах, но не се стъписах. „Останах си със здраве”и заработих с ентусиазъм и всеотдайно. Нямаше събота, нямаше неделя – денем и нощем бях на разположение !И само на една най-обикновена заплата! Няма нощни, извънредни, някакви пари частно да вземеш… – това беше строго забранено!Така се работеше на селски участък по онова време!  И пази Боже да се случи някой  инцидент – масова заразна болест да пламне, отравяния на животни или на хора от животинска продукция да избухнат ..и ти, да не си взел бързо съответните мерки, сините шапки”на Ме ве ре то пристигат и отърване от отговорност и наказание няма?
 
   А района ми голям – девет села. Работа много! Но хората добри,  невероятно добри, уважителни гостоприемни и изпълнителни. Отнасях се с внимание и доброта към всички, а те ми се отплащаха с непринудено искрено уважение, приятелство, а много от тях, особено животновъдите, направо си ме обичаха.
           Задължителните три години изминаха, че изкарах почти четири - сам-          самичък, изправен срещу предизвикателствата на тежки и високоотговорни задължения - години от моята трудна и безвъзвратно отминала младост!
  
    Когато си тръгнах, малкият перон на гарата беше препълнен с народ. Приятели, познати и непознати, много хора бяха дошли да ме изпратят. Тук беше целият ми персонал – „посрещачите”, които при пристигането ми не познаха, че „момчето с черните очила и мукавеното куфарче” е техния доктор. Тук беше и онзи, който ме заряза с жребеца – Данчо се казваше, но сега не ме пита недоверчиво „Абе момче, ама ти ли си доктора, бе?”, а  ме прегръща и току ми повтаря: „Благодарни сме ти докторе, всинца сме ти благодарни!

   Ето, че огромния парен локомотив пак подаде муцуната си, но този път откъм Добрич, изпъшка, свирна с гърления си глас, спирачките заскърцаха пронизително и влака дойде! А престоя кратък! Прегръдки, последни снимки подаръци и много, много пожелания! Трогателна незабравима картинка, свито гърло, сълзи в очите и…довиждане Гара Оборище - напред към повелята на съдбата в град Русе!