„ОПОРНИТЕ ТОЧКИ” – ПРЕПАТЕНА РАБОТА

Лека полека започнахме да разбираме, че едно общество да се преустрои от диктатура в демокрация не било лесна работа!Старото не се дава,Съпротивата е тотална и невероятна, а когато трябва да се спечелят избори и се запази властта, да се обезвреди опонент, или просто да се смачка някой, който не е „от нашите”, средства много, много не се подбират. Лавира се, мимикрира се, ама лъжата и клеветата се използват в широки размери и най-разнообразни форми. Подредено и написано в стройна система, като указания за действие, това чудо в последно време наричат „Опорни точки”.

Изпитал съм го на собствен гръб, имал съм нелицеприятни преживявания, понасял съм тежки обиди и патила…Мъча се и не искам да си ги спомням - каквото било-било, гаресчйството и отмъщението са в характера на примитивни субекти и прийоми на друга категория хора... Но пусто, особено сега, на стари години, макар и нежелани, някои от тях се провират през нежеланието ми и оживяват..!

Ето например тези дни, отново ме навестиха куп спомени от времето, непосредствено след промените, когато бях заместник кмет на Общината в гр. Русе и отговарях за социалната и хуманитарна политика. Никога не съм се стремял и дори помислял за такава работа и такъв пост, но така се случи, че поредица от обстоятелства тогава ми наложиха да го заема. Все пак, за да бъда докрай откровен, ще призная, че една от причините беше, появилия се в съзнанието ми вътрешен повик, някаква притискаща ме задълженост, че мога и трябва да помогна. А беше болно време,  люшкащо се блато препълнено с кал и мътна вода. Над града и населението висяха тежки проблеми – остра жилищна криза, запусната екология с ужасните транс гранични обгазявания, неотложни нужди в областта на културата, образованието и спорта, безпаричие и крамоли в здравеопазването, една епархия - двама владици, инфлацията съскаше зловещо, държавната субсидия недостатъчна, общинските средства оскъдни, администрацията в голямата си част тежко бюрократизирана, няма общинска стратегия, няма приоритети, дори свестен архив липсваше в моя сектор, та не можех да разчитам на никаква приемственост!

В тази обстановка заработих всеотдайно с голямо желание воден единствено от завладелия ме оптимизъм и твърдата ми  вяра в по-доброто демократично бъдеще на народа, страната и града ни. Работех открито, с взискателност и отчетност, с протегната ръка към всички политически сили, обществени организации и люде, които бяха се посветили на  същите исконни  добродетели крещящо необходими в това време за националното ни възраждане. Този начин на работа започна да се забелязва и оценява от  непредубедените хора, а за моя радост и от високопоставени личности, с които имах служебни  взаимоотношения – министри, депутати, регионални партийни лидери, директори на агенции и предприятия…

Особено големи усилия насочих в областта на екологията и обгазяванията на околната среда, които от години бяха станали непоносими. Веднага разкрихме самостоятелен общински отдел „Екология” Спешно изпълнихме препоръката на експертите от Съвета на Европа и създадохме първата регионална смесена българо-румънска комисия за решаване екологичните проблеми на района Русе – Гюргево, със съпредседатели – от наша страна моя милост, а от румънска зам.областния управител инж. Молдовано. Членовете на нашата част от комисията – химици, лекари, инженери, избрах лично и единствено по критериите : знания, опит и интелигентност, а не по заеманите постове и партийната им принадлежност. Заседавахме ежемесечно при разменено гостуване и обсъждахме най-болезнените въпроси от екологично естество, за които в предишни времена е било изключително трудно или невъзможно да се преговаря! След всяко заседание посещавахме и оценявахме  проблемни обекти в двата града и районите им. Сега звучи невероятно и не е за вярване, но е истина, че румънци не са били допускани да припарят покрай завода „Петър Караминчев”например, а за посещение на българи в химическите заводи „Верахим”, на отсрещния бряг в Гюргево, не е можело и да се помисли!

 В началото, поради натрупаното недоверие преговорите вървяха мудно,като на сила, а постигането на всяко съгласие беше мъчително. Съжалявам да го кажа, но размотаването, необяснимите обструкции и несъгласия идваха от румънската страна. Имаше и комични случай, когато за да се претупа окончателното разумно съгласуване и подписване на протокола от заседанието и отлагането на  някои неудобни за тяхната страна решения, предвидената обедна пауза със сервирането и завършване на обяда в Гюргево продължаваше с часове, та чак до мръкване! С течение на времето, благодарение на активността, такта, дипломатичността и нека да не прозвучи нескромно -  знанията и компетентността, които проявяваше нашата група в преговорите, румънските партньори се убедиха, че опасните екологични проблеми са общи и ние честно и отговорно искаме заедно да работим за тяхното ликвидиране . Не след дълго започнаха да се появяват и многоочакваните практически резултати, най-големия, от които беше спирането на изключително опасното вулкацитно производство- основния източник за хлорните обгазявания на района и двата града.  

Сега, като пиша тези редове си мисля, че успешната работа на Комисията, която получи висока оценка и от правителствата на двете държави, е един от малкото ми приятни спомени от онова време.

За жалост и той донякъде е помрачен, защото не всички оцениха и се зарадваха  на доброто, независимо, че то беше за общото благо, за страната и особено за доволно изстрадалото население на град Русе. Завистта, политическия егоизъм и примитивната нагла партизанщина изплуваха настървено и безогледни атаки за омаловажаване на дейността и дескредитирането ми не закъсняха. Ей така, с познатите изпитани методи, с нещо, като зловещите „опорни точки”…

Първата беше лъжливия пасквил публикуван във вестник „Работническо дело” от кореспондентката им в Русе. В него се твърдеше, че работата на българо-румънската Комисия е успешна и резултатна, защото синът ми изкупувал и изнасял продукцията на Гюргевските заводи с влакови композиции през Дунав мост за Турция и семейството ни печелело милиони! А сега де! Какво да каже човек..? То и лъжа, като лъжа и клевета, като клевета не могат да съчинят тези хора…! Чета, чета и не вярвам на очите си! Излиза, че румънската държава, дотам е закъсала, та е допряла до моето семейство, ние да се оправяме със стотиците хиляди тонове, за милиарди долари продукция от най-големият й промишлен химически комплекс! И то пък точно през моста на Русе, където може да се отиде, да се види как „преминават влаковите композиции една след друга” и да се направи проверка за 5-10 минути!

Познавах „журналистката”-жалка работа, нещастна работа, примитивно съчинителство... Но това беше по-малкото нещастие. Още по-жалки бяха началниците й, подбудителите - тези, които са наредили да се съчини тази нескопосана, но отвратителна и гнусна клевета! А имаше такива и хич не беше трудно разпознаването им, особено след като неочаквано се появи следния много показателен жокер: Когато наша близка приятелка попитала майка й, как е възможно така да се петни честен човек и това благородно и почтено семейство, тя гузно, гузно отговорила: „Моля ви, много ви моля, моята Галя не е виновна, това е политическа поръчка!”

Изпратих жалба до русенската Прокуратура. Отговориха ми с членове, параграфи, точки и засукани тълкования, че написаното не е сериозно основание да се търси наказателна отговорност. Обжалвах в софийската градска Прокуратура, а от там отговорът беше още по-екзотичен. Един вид, какво толкова е станало? Нима не помните - нещо такова ми пишеха те,че само преди 3-4 години, след протестите на русенските майки против обгазяванията, същите работи се пишеха и за другаря Гриша Филипов!

„Нерде Ямбол, нерде Стамбул”, придружено с една тлъста попръжня, би казал за такъв отговор, дори Гуньо адвокатина – „юрист консулта” на Бай ни Ганя Балкански !

     Преписката безславно беше прекратена, но аз признавам си, почувствах се все пак горд и удовлетворен, че в резултат на професионална нищета и политическа зависимост във висша съдебна инстанция, скромната ми персона биде възвисена и сравнена с тази на екс министър Председателя на Отечеството ни!

За осъществяване на втората „опорна точка” авторите бяха проумели, че не е съвсем удобно да се ангажира партиен официоз, затова използваха наскоро и нарочно появил се местен жълт таблоид с претенциозното заглавие „Русенски новини”. Жълт, жълт, като презряла тиква, ама ако не се гнусиш да го поразгърнеш, веднага забелязваш, че отвътре е червен, яко червен…

Та, на първата страница на това вестниче, почти ежедневно, нещо като „постоянно присъствие” се мъдреше моя снимка и под нея пикантни измислици – нескопосани и лъжливи, като например, че вече съм си купил и нося „ нови златни очила”, а те действително жълтеникави, но китайски, купени от кооперативния пазар за шест лева…

Бях свикнал с тези подмятания, нали уж сме вече демокрация, със свобода на словото, с толерантност и търпимост към „другото” мнение..,пък имах си и предостатъчно работа и ангажименти, така,че обикновено ги приемах като неподходящи закачки. Закачки, закачки, но една сутрин секретарката ми носи вестничето и още не подала го в ръцете ми вика:

-               И аз и останалите колеги мислим, че този път не трябва да им прощавате! Вие не знаете днеска какви глупости са написали!

   Поех го и гледам под едробуквено заглавие черно на бяло написано: „Русенската следствена служба да разследва дейността на зам.кмета Байчев, е постановила в петък русенската Прокуратура…”.И по-нататък – „ За над един милиард лева можело да се окажат злоупотребите според прокурорското постановление”.

Ядосах се, станах от стола, направих няколко крачки, после се поспрях, напуши ме смях и викам си – какъв милиард и от къде милиард бе идиоти? Тя Общината бедна като църковна мишка, целият й бюджет 150-160 милиона, аз нямам спесимент и никакво вземане-даване с общинските средства, а вие сте ме произвели милиардер! Наистина – обърнах се към секретарката и започнах да й говоря - бива, бива, но този път, тази отвратителна лъжа с непокизъм няма да мине и не трябва повече да им прощавам!

    Поръчах й веднага да ме свърже с шефа на прокуратурата. От там ми се обади жена, която много внимателно ме изслуша и твърдо ме увери, че изобщо няма такова нещо. Дори любезно ми обясни , че ако всичко това, което казвам е вярно то е тежка клевета и опозоряване и мога да потърся правата си като изпратя до тях молба с кратък текст..

  Наех адвокат и започна съдебен процес. Благодарение на тази прокурорка и един почтен съдия – също жена, който отговорно и компетентно си свършеха работата, авторката на клеветата беше осъдена ефективно на шест месеца лишаване от свобода с изпитателен срок за изпълнение от три години, обществено порицание, чрез прочитане на присъдата по общинското радио, да заплати сумата от 250 000/не деноминирани/ лева и разноските по делото.

   В този случай много бързо се разбра, кой, кой е, защото имаше не един, а много жокери – следствие, свидетели, прокурорско обвинение и съдебно заседание. Няколко дена след произнасяне на присъдата „журналистката” ме помоли да я приема.  Пред мен кротко застана с наведена глава, безлично момиче, което започна предпазливо да се оплаква, че й наредили, била подведена, че живее в бедност при дядо си, а сега е в ужас, като не знае от къде ще намери парите, които трябва да ми даде…

   Гледах я, слушах я отначало с известна неприязън, а после  се поуспокоих и замислих – Боже мой това съвсем младо, неориентирано момиче журналист! Как ли нещастно е попаднало в лапите на изпечени задкулисни политически мошеници и ето го станало маша за компрометиране на честни и почтени граждани! Съжалих я. Не чувствах нужда да разговарям с нея, станах и изпращайки я към вратата на кабинета си я посъветвах да не повтаря това което стори на мен и, че лъжата и клеветата са най-долното средство да се получава заплата и усвоява професия. А що се отнася до парите, които ми дължи, казах, че й прощавам половината от тях, но по-голяма милост не мога да проявя, защото не я заслужава.

  Когато след протакания и намеса на съдия изпълнител все пак получих някаква сума, отидох направо в дома за сираци на ул.”Доростол”. Предадох я на директорката г-жа Николова и помолих да се използва за почерпка на децата. След няколко дена тя ми се обади с покана за участвам на тяхно тържество, което си уредили по повод деня на Народните Будители.

    Отидох. Помолиха ме да открия тържеството. Какво да кажа на тези мили дечица, които ме гледаха с любопитство но усещах, че много повече се интересуваха и очакваха веселието и почерпката, отколкото моите приказки. Гледам залата, чувам гълчавата на децата, а не ги виждам! Пред очите ми се е ококорила първата страница на жълтото таблоидче и по средата й клеветническото писание. Вместо детските, имам чувство, че виждах изпитателните погледи на десетки приятели и познати, които безмълвно, но настойчиво ми задаваха един и същи въпрос – вярно ли е това, което е написано там? И как да им отговоря, че ме оклеветиха пред 200 000, а това, че съм ги осъдил за тази долнопробна  лъжа и клевета я разбраха, я не разбраха петдесетина човека? Какво да кажа сега на тези деца и то в деня на толкова светъл празник?

   Направих няколко крачки, застанах между тях и извиках силно „Да живеят и да пребъдат Народните Будители!” Те са учили народа да обича и всеотдайно да работи за възхода на Родината ни. Да се учи и образова, да бъдем честни и справедливи, да извършваме добри дела и всички да се радваме на доброто…И нали все там ми е акъла, та не се сдържах и добавих – и никога да не клеветим и да лъжем, защото нали знаете онази прастара поговорка, че на лъжата краката са къси!