ПРЕДКОЛЕДНА СБИРКА

   От години участвам в две-три пенсионерски мини групи от добри приятели. Чисто мъжката в последните няколко месеца се разкапа…На един – най-стария, поставиха катетър и човека грохна. Другия си беше сакатичък с краката, но с помощта на бастуна криво-ляво, оправяше се. Болежката обаче се усложни, тръгна по доктори, хвана още един бастун и сега се татрази с двата, ама едвам, едвам и със зор – почти не излиза. Третия, най-добрия ми приятел, най-много загази – удари го в сърцето!

    Другата компания – тя е смесена,  все още се държим. Не, че здравословно положението е кой знае, колко добро. И тук здравето е доста разклатено, но не и отчайващо. Така, че къде с шепа хапове, къде с повече понасяне, воля и остарял оптимизъм – кърпим, крепим се.

  С тези хора бях на пред коледно парти. Наименованието на сбирката е помпозно и да не ви заблуждава – скромна работа – кафе и чай. Ама подаръци – колкото си щеш! Скромни, а кой от кой по-оригинални!

  Какво им подарих аз ли? Една епиграма и едно…нещо, като стихотворение, което им прочетох. Ето ги:

           НАИВИТЕТНО

Вали дъждец, капчука пее

монотонната си песен.

Нощта е черна – ветрец вее,

в спомените съм унесен.

За пухкав сняг и бяла зима.

За родния далечен град.

И за шейничката любима,

за приказния детски свят…

Вали дъждец, капчука чука

и няма зима, няма сняг!

Сега са спомените тука…

За нищо нямам и мерак.

Вали дъждец, капчука чука,

Пее песен монотонна.

Каква ти радост Боже тука

във средата ни зловонна?

Вали дъждецът меланхолно

и капчука чука, чука…

Где сте младост, време волно –

порив жарък и сполука?

Няма, няма младост буйна...

Гръм удари, свод пропука!

Няма мисъл светлоструйна…

Май… не чувам и капчука!

 КОЛЕДНО

 Дядо Коледа прости ми,

че ти виках дядо Мраз.

Тъй ми бяха наредили

И не съм виновен аз.

Та, затуй сега те моля

и за цялата дружина,

нека бъде твойта воля

да сме тук и догодина!

    С третата компания не можахме да се съберем. Четири пети от състава измря!

   От четвъртата - официална и професионална, също сенилно и здравословно доволно обременена, получих покана, но както обикновено не отидох. Те там са големи симпатяги! Болнави, обеззъбени и оглушели, ама хапват, пийват яко и какво си говорят и ми говорят – нищо не разбирам!Инак всичките са добри хора.

   Какво да се прави – живот, животец, трябва да се живее, а не да се живурка, ама всеки може ли го?

  Е, хайде весели празници, живо здраво до предна година, до амина!

               „ОПОРНИТЕ ТОЧКИ” – ПРЕПАТЕНА РАБОТА

Лека полека започнахме да разбираме, че едно общество да се преустрои от диктатура в демокрация не било лесна работа!Старото не се дава,Съпротивата е тотална и невероятна, а когато трябва да се спечелят избори и се запази властта, да се обезвреди опонент, или просто да се смачка някой, който не е „от нашите”, средства много, много не се подбират. Лавира се, мимикрира се, ама лъжата и клеветата се използват в широки размери и най-разнообразни форми. Подредено и написано в стройна система, като указания за действие, това чудо в последно време наричат „Опорни точки”.

Изпитал съм го на собствен гръб, имал съм нелицеприятни преживявания, понасял съм тежки обиди и патила…Мъча се и не искам да си ги спомням - каквото било-било, гаресчйството и отмъщението са в характера на примитивни субекти и прийоми на друга категория хора... Но пусто, особено сега, на стари години, макар и нежелани, някои от тях се провират през нежеланието ми и оживяват..!

Ето например тези дни, отново ме навестиха куп спомени от времето, непосредствено след промените, когато бях заместник кмет на Общината в гр. Русе и отговарях за социалната и хуманитарна политика. Никога не съм се стремял и дори помислял за такава работа и такъв пост, но така се случи, че поредица от обстоятелства тогава ми наложиха да го заема. Все пак, за да бъда докрай откровен, ще призная, че една от причините беше, появилия се в съзнанието ми вътрешен повик, някаква притискаща ме задълженост, че мога и трябва да помогна. А беше болно време,  люшкащо се блато препълнено с кал и мътна вода. Над града и населението висяха тежки проблеми – остра жилищна криза, запусната екология с ужасните транс гранични обгазявания, неотложни нужди в областта на културата, образованието и спорта, безпаричие и крамоли в здравеопазването, една епархия - двама владици, инфлацията съскаше зловещо, държавната субсидия недостатъчна, общинските средства оскъдни, администрацията в голямата си част тежко бюрократизирана, няма общинска стратегия, няма приоритети, дори свестен архив липсваше в моя сектор, та не можех да разчитам на никаква приемственост!

В тази обстановка заработих всеотдайно с голямо желание воден единствено от завладелия ме оптимизъм и твърдата ми  вяра в по-доброто демократично бъдеще на народа, страната и града ни. Работех открито, с взискателност и отчетност, с протегната ръка към всички политически сили, обществени организации и люде, които бяха се посветили на  същите исконни  добродетели крещящо необходими в това време за националното ни възраждане. Този начин на работа започна да се забелязва и оценява от  непредубедените хора, а за моя радост и от високопоставени личности, с които имах служебни  взаимоотношения – министри, депутати, регионални партийни лидери, директори на агенции и предприятия…

Особено големи усилия насочих в областта на екологията и обгазяванията на околната среда, които от години бяха станали непоносими. Веднага разкрихме самостоятелен общински отдел „Екология” Спешно изпълнихме препоръката на експертите от Съвета на Европа и създадохме първата регионална смесена българо-румънска комисия за решаване екологичните проблеми на района Русе – Гюргево, със съпредседатели – от наша страна моя милост, а от румънска зам.областния управител инж. Молдовано. Членовете на нашата част от комисията – химици, лекари, инженери, избрах лично и единствено по критериите : знания, опит и интелигентност, а не по заеманите постове и партийната им принадлежност. Заседавахме ежемесечно при разменено гостуване и обсъждахме най-болезнените въпроси от екологично естество, за които в предишни времена е било изключително трудно или невъзможно да се преговаря! След всяко заседание посещавахме и оценявахме  проблемни обекти в двата града и районите им. Сега звучи невероятно и не е за вярване, но е истина, че румънци не са били допускани да припарят покрай завода „Петър Караминчев”например, а за посещение на българи в химическите заводи „Верахим”, на отсрещния бряг в Гюргево, не е можело и да се помисли!

 В началото, поради натрупаното недоверие преговорите вървяха мудно,като на сила, а постигането на всяко съгласие беше мъчително. Съжалявам да го кажа, но размотаването, необяснимите обструкции и несъгласия идваха от румънската страна. Имаше и комични случай, когато за да се претупа окончателното разумно съгласуване и подписване на протокола от заседанието и отлагането на  някои неудобни за тяхната страна решения, предвидената обедна пауза със сервирането и завършване на обяда в Гюргево продължаваше с часове, та чак до мръкване! С течение на времето, благодарение на активността, такта, дипломатичността и нека да не прозвучи нескромно -  знанията и компетентността, които проявяваше нашата група в преговорите, румънските партньори се убедиха, че опасните екологични проблеми са общи и ние честно и отговорно искаме заедно да работим за тяхното ликвидиране . Не след дълго започнаха да се появяват и многоочакваните практически резултати, най-големия, от които беше спирането на изключително опасното вулкацитно производство- основния източник за хлорните обгазявания на района и двата града.  

Сега, като пиша тези редове си мисля, че успешната работа на Комисията, която получи висока оценка и от правителствата на двете държави, е един от малкото ми приятни спомени от онова време.

За жалост и той донякъде е помрачен, защото не всички оцениха и се зарадваха  на доброто, независимо, че то беше за общото благо, за страната и особено за доволно изстрадалото население на град Русе. Завистта, политическия егоизъм и примитивната нагла партизанщина изплуваха настървено и безогледни атаки за омаловажаване на дейността и дескредитирането ми не закъсняха. Ей така, с познатите изпитани методи, с нещо, като зловещите „опорни точки”…

Първата беше лъжливия пасквил публикуван във вестник „Работническо дело” от кореспондентката им в Русе. В него се твърдеше, че работата на българо-румънската Комисия е успешна и резултатна, защото синът ми изкупувал и изнасял продукцията на Гюргевските заводи с влакови композиции през Дунав мост за Турция и семейството ни печелело милиони! А сега де! Какво да каже човек..? То и лъжа, като лъжа и клевета, като клевета не могат да съчинят тези хора…! Чета, чета и не вярвам на очите си! Излиза, че румънската държава, дотам е закъсала, та е допряла до моето семейство, ние да се оправяме със стотиците хиляди тонове, за милиарди долари продукция от най-големият й промишлен химически комплекс! И то пък точно през моста на Русе, където може да се отиде, да се види как „преминават влаковите композиции една след друга” и да се направи проверка за 5-10 минути!

Познавах „журналистката”-жалка работа, нещастна работа, примитивно съчинителство... Но това беше по-малкото нещастие. Още по-жалки бяха началниците й, подбудителите - тези, които са наредили да се съчини тази нескопосана, но отвратителна и гнусна клевета! А имаше такива и хич не беше трудно разпознаването им, особено след като неочаквано се появи следния много показателен жокер: Когато наша близка приятелка попитала майка й, как е възможно така да се петни честен човек и това благородно и почтено семейство, тя гузно, гузно отговорила: „Моля ви, много ви моля, моята Галя не е виновна, това е политическа поръчка!”

Изпратих жалба до русенската Прокуратура. Отговориха ми с членове, параграфи, точки и засукани тълкования, че написаното не е сериозно основание да се търси наказателна отговорност. Обжалвах в софийската градска Прокуратура, а от там отговорът беше още по-екзотичен. Един вид, какво толкова е станало? Нима не помните - нещо такова ми пишеха те,че само преди 3-4 години, след протестите на русенските майки против обгазяванията, същите работи се пишеха и за другаря Гриша Филипов!

„Нерде Ямбол, нерде Стамбул”, придружено с една тлъста попръжня, би казал за такъв отговор, дори Гуньо адвокатина – „юрист консулта” на Бай ни Ганя Балкански !

     Преписката безславно беше прекратена, но аз признавам си, почувствах се все пак горд и удовлетворен, че в резултат на професионална нищета и политическа зависимост във висша съдебна инстанция, скромната ми персона биде възвисена и сравнена с тази на екс министър Председателя на Отечеството ни!

За осъществяване на втората „опорна точка” авторите бяха проумели, че не е съвсем удобно да се ангажира партиен официоз, затова използваха наскоро и нарочно появил се местен жълт таблоид с претенциозното заглавие „Русенски новини”. Жълт, жълт, като презряла тиква, ама ако не се гнусиш да го поразгърнеш, веднага забелязваш, че отвътре е червен, яко червен…

Та, на първата страница на това вестниче, почти ежедневно, нещо като „постоянно присъствие” се мъдреше моя снимка и под нея пикантни измислици – нескопосани и лъжливи, като например, че вече съм си купил и нося „ нови златни очила”, а те действително жълтеникави, но китайски, купени от кооперативния пазар за шест лева…

Бях свикнал с тези подмятания, нали уж сме вече демокрация, със свобода на словото, с толерантност и търпимост към „другото” мнение..,пък имах си и предостатъчно работа и ангажименти, така,че обикновено ги приемах като неподходящи закачки. Закачки, закачки, но една сутрин секретарката ми носи вестничето и още не подала го в ръцете ми вика:

-               И аз и останалите колеги мислим, че този път не трябва да им прощавате! Вие не знаете днеска какви глупости са написали!

   Поех го и гледам под едробуквено заглавие черно на бяло написано: „Русенската следствена служба да разследва дейността на зам.кмета Байчев, е постановила в петък русенската Прокуратура…”.И по-нататък – „ За над един милиард лева можело да се окажат злоупотребите според прокурорското постановление”.

Ядосах се, станах от стола, направих няколко крачки, после се поспрях, напуши ме смях и викам си – какъв милиард и от къде милиард бе идиоти? Тя Общината бедна като църковна мишка, целият й бюджет 150-160 милиона, аз нямам спесимент и никакво вземане-даване с общинските средства, а вие сте ме произвели милиардер! Наистина – обърнах се към секретарката и започнах да й говоря - бива, бива, но този път, тази отвратителна лъжа с непокизъм няма да мине и не трябва повече да им прощавам!

    Поръчах й веднага да ме свърже с шефа на прокуратурата. От там ми се обади жена, която много внимателно ме изслуша и твърдо ме увери, че изобщо няма такова нещо. Дори любезно ми обясни , че ако всичко това, което казвам е вярно то е тежка клевета и опозоряване и мога да потърся правата си като изпратя до тях молба с кратък текст..

  Наех адвокат и започна съдебен процес. Благодарение на тази прокурорка и един почтен съдия – също жена, който отговорно и компетентно си свършеха работата, авторката на клеветата беше осъдена ефективно на шест месеца лишаване от свобода с изпитателен срок за изпълнение от три години, обществено порицание, чрез прочитане на присъдата по общинското радио, да заплати сумата от 250 000/не деноминирани/ лева и разноските по делото.

   В този случай много бързо се разбра, кой, кой е, защото имаше не един, а много жокери – следствие, свидетели, прокурорско обвинение и съдебно заседание. Няколко дена след произнасяне на присъдата „журналистката” ме помоли да я приема.  Пред мен кротко застана с наведена глава, безлично момиче, което започна предпазливо да се оплаква, че й наредили, била подведена, че живее в бедност при дядо си, а сега е в ужас, като не знае от къде ще намери парите, които трябва да ми даде…

   Гледах я, слушах я отначало с известна неприязън, а после  се поуспокоих и замислих – Боже мой това съвсем младо, неориентирано момиче журналист! Как ли нещастно е попаднало в лапите на изпечени задкулисни политически мошеници и ето го станало маша за компрометиране на честни и почтени граждани! Съжалих я. Не чувствах нужда да разговарям с нея, станах и изпращайки я към вратата на кабинета си я посъветвах да не повтаря това което стори на мен и, че лъжата и клеветата са най-долното средство да се получава заплата и усвоява професия. А що се отнася до парите, които ми дължи, казах, че й прощавам половината от тях, но по-голяма милост не мога да проявя, защото не я заслужава.

  Когато след протакания и намеса на съдия изпълнител все пак получих някаква сума, отидох направо в дома за сираци на ул.”Доростол”. Предадох я на директорката г-жа Николова и помолих да се използва за почерпка на децата. След няколко дена тя ми се обади с покана за участвам на тяхно тържество, което си уредили по повод деня на Народните Будители.

    Отидох. Помолиха ме да открия тържеството. Какво да кажа на тези мили дечица, които ме гледаха с любопитство но усещах, че много повече се интересуваха и очакваха веселието и почерпката, отколкото моите приказки. Гледам залата, чувам гълчавата на децата, а не ги виждам! Пред очите ми се е ококорила първата страница на жълтото таблоидче и по средата й клеветническото писание. Вместо детските, имам чувство, че виждах изпитателните погледи на десетки приятели и познати, които безмълвно, но настойчиво ми задаваха един и същи въпрос – вярно ли е това, което е написано там? И как да им отговоря, че ме оклеветиха пред 200 000, а това, че съм ги осъдил за тази долнопробна  лъжа и клевета я разбраха, я не разбраха петдесетина човека? Какво да кажа сега на тези деца и то в деня на толкова светъл празник?

   Направих няколко крачки, застанах между тях и извиках силно „Да живеят и да пребъдат Народните Будители!” Те са учили народа да обича и всеотдайно да работи за възхода на Родината ни. Да се учи и образова, да бъдем честни и справедливи, да извършваме добри дела и всички да се радваме на доброто…И нали все там ми е акъла, та не се сдържах и добавих – и никога да не клеветим и да лъжем, защото нали знаете онази прастара поговорка, че на лъжата краката са къси!

               

  

       ИСТИНАТА ИЗИСКВА ПОКАЯНИЕ И ЧЕСТНА РАБОТА, А НЕ БЕЗПОЧВЕНИ ОБВИНЕНИЯ И ЗАКЛИНАНИЯ...

     Месеци наред темата за състоянието на футболен клуб ЦСКА занимава не само спортната, но и целокупната нашенска общественост! Занимават се висши държавни институции, политически дейци, всякакъв род медии - заливат ни  вълни от предубеденост и некомпетентност...
  Не искам нито ЦСКА, нито "Локомотив" - който и да е популярен български отбор, не искам да напуска родната футболна сцена. Но най-после трябва се сложи ред във футболните ни клубове и всичките аспекти на този велик и обичан спорт в  страната.
 Във връзка с всичко това и понеже съм свидетел, като как се създаде и "просперира" футболния отбор на ЦСКА, най-добронамерено ще цитирам част от разказа "Гунди", който е поместен в книгата ми "Оживелите спомени" - изд."Лени Ан", Русе, 2014 г.

...."След 9 септември 1944 година, процесите на чистки, диктатура и тотална съветизация на страната ни, засегнаха и българския футбол, в това число, разбира се на едно от първите места и моя „Левски”.Непосредствено след тази дата под претекст, че са членували във фашистки партии, изгониха почти целия титулярен отбор – Боби Петров, Чори Петров, вратаря Поцко Соколов, дясното крило Цветков/Жук/, Спасов/Валяка/, десния бег Никушев…

Пречеше им и името на апостола, та вместо „Левски”по едно време  го прекръстиха на „Динамо”, защото така се казвал един от добрите футболни тимове в Москва. И за да не е без опекунство и уж на някаква издръжка го прикачиха към министерство на пощите, а тогавашната министерша, другарката Цола Драгойчева ни стана почетен Председател!Добре ама другия, още по-добрия московски тим се казвал ЦСКА /централен спортен клуб на армията/, което априорно означаваше, че и ние трябва да си имаме ЦСКА !

И как иначе, нали вече вместо „Колхоз” си имахме ТКЗС, вместо „Совхоз” си имахме ДЗС и вместо много други работи си имахме вече „Съветски” работи.., та бивали нашата „Народна армия” да остане без собствен спортен клуб? Такъв фатален пропуск при течащата тотална съветизация навсякъде и във всичко беше изключено да се допусне!

И започнаха да го правят,  Първо разтуриха един от софийските стари клубове –„АС 23”, който минаваше за „Офицерския клуб”. После се ”обединиха”/разбирай асимилираха/ с друг млад софийски клуб „Спортис”, начело с незабравимия Стефан Божков. Още по-после, за да останат в „А” група прилапаха и футболния клуб „Септември „ София! Съвсем най-после захванаха тактиката, който играч им хареса, от където и да е в България, веднага си го вземаха, нахлузваха му червената фланелка, произвеждаха го в някакъв армейски военен чин и той какво да прави човека – играе къде ще ходи…?

Спомням си, че най-напред изгоря един от най-старите отбори – „Локомотив” – София. На него от един път му вземаха тримата най-добри играчи - националите – Крум Милев, Вучко Йорданов и забележителния вратар Симо Костов. А когато някой футболист се опънеше, средствата за принуждаване не се подбираха. За такова издевателство върху него ми е разказвал големия български футболист и многогодишен треньор на „Дунав” – Русе, моя приятел Атанас Цанов. По време на войнишката му служба го натиснали да играе в ЦСКА, а той иска в „Левски”. След като опитали с „доброто” и не могли да го склонят – хайде три месеца в „Черната рота” в гр. Шумен, та да му „дойдел акъла!”

Същата сага залюля и един от най-великите български таланти Георги Аспарухов – Гунди. Той е рожба на детско-юношеската школа на „Левски”и освен уникален талант беше непревзимаем „Левскар”- в душата си, в тъканите на тялото си! Още преди казармата, на седемнадесет години той вече играеше в първия отбор и показваше изключителните си качества на футболен талант. Когато наближи да влиза в казармата цесекарите потриваха ръце, а цялата левскарска общност се вдигна в защита на своето момче…    Големите български футболисти – левскари, мои приятели Христо Илиев –Патрата и Йончо Арсов, са ми разказвали, че борбата е била отчайващо тежка и макар и неравностойна, все пак завърши със Соломоновското решение – нито ЦСКА, нито „Левски”- Гунди да изкара военната си служба, като играе в „Ботев” - Пловдив. По онова време това беше един стойностен футболен отбор, съставен от млади и все даровити футболисти: Динко Дерменджиев, Попов, Занев, Апостолов, Иванов..., а след включването на Аспарухов, отборът „разказваше играта” и на най-силните!..."

Така, че пак ще повторя: Истината изисква покаяние и честна работа, а не безпочвени обвинения и заклинания! 

  

АМА МОМЧЕ, ТИ ЛИ СИ ДОКТОРА…

По наше време, като завършвахме висшето си образование постъпвахме на работа по „разпределение”. Партийците и комсомолските активисти имаха предимство и обикновено оставаха в София за асистенти, из министерства, научни институти, или по градовете. Другите – такива като мен, на които по време на следването и стипендия не даваха. ни изпращаха в различните околии на страната и от там, в някой от свободните селски участъци.

Моето „разпределение” беше за Варненска околия. Ура..а.а, истински се зарадвах и започнах да кроя планове! За първи път щях да видя морето, Варна, морския плаж, пък може би ще има време и да се изкъпя един-два пъти?

От Околийския Народен Съвет, тогава всичко беше „народно” – милиция, армия, съд…, ми предложиха три-четири свободни места, кое от кое  по-бедно и затънтено. Бях изкарал много тежко и мизерно студентство. Нямах свестни дрехи, обувки, пари нямах да се храня и живея нормално. Изпитанията и немотията в столицата бяха ме отвратили и някак инстинктивно желаех да избягам от препатеното в големия град. Не му мислих много - избрах най-далечния от града и най-трудния район с най-много села  Исках да се почувствам самостоятелен, да работя и се посъвзема, копнеех да дишам и живея по-далече от опекунството на шаблона…  Поблазни ме и това, че центъра, където се намираше лечебницата беше Гара Оборище – там, разказваше ми околийският лекар, е най-високата точка, там е била границата между Българи и Румъния преди освобождението на южна Добруджа. Е, щом е гара, щом е било граница – мислех си, едва ли ще е чак толкова забутано? Пък и само по себе си, за моята двадесет и четири годишна възраст, това беше голяма емоция - Добруджа – Йовковия „Чифлик край границата”…, а сега виж ти – прехвърлях си из ума, сега „Лечебница на бившата граница” и аз шеф с персонал, на  авторитетна служба и най-важното със заплатааа! Абе, как да не е емоция? Емоция, лелеяна мечта и светла надежда си е и още как – вълнувах се и дори чаках с нетърпение час по-скоро да ми уредят документите и да замина.

В деня на заминаването ми казаха, да взема влака за Кардам, а в Оборище са  разпоредили някой от персонала да ме посрещне на гарата. Взех куфарчето си – моето ожулено неизменно другарче, с  няколкото учебника по основните клинични дисциплини, качих се на влака и тръгнах към неизвестното с тръпка от очаквания и леко притеснение… Никога не бях идвал по този край, всичко ми беше непознато. Знаех само, че от село Генерал Киселово започва моят район. Когато прочетох това име на малката спирка, която беше твърде далече от селото, излязох от купето, отворих прозореца и се загледах в безбрежната зелена шир. В това време влакът правеше много голям завой, набираше скорост и след минута две запъшка по склоновете на изпречилата се насреща му височина. Горе, на високото е моята гара, там трябва да сляза, там задължително трябва да живея и работя три години! Ентусиазма и вярата ми в собствените сили не ме напускаха, но се вълнувах - вълнувах се….! След десетина минути огромния парен локомотив подаде муцуната си на равното, изпъшка, отдъхна си, свирна с гърления си глас, спирачките заскърцаха пронизително и ето ме на Гара Оборище. Слязох на перона заедно с двама-трима пътници, огледах се за посрещачи, мернах няколко човека опрени на зелената дървена ограда на гаровата градинка, но някой да се заинтересова за мен, не можах да видя. Повъртях се, поогледах се още минута-две, всички, които бяха на гарата много бързо се разотидоха. Остана само чиновника с червената шапка, който, изпрати влака и бързо тръгна да се прибира в канцеларията си. Усетих, че нямам друг изход, че той ще ми е спасението, затова пристъпих към него и го попитах би ли могъл да ми каже къде се намира ветеринарната лечебница.А той - приятен, разговорлив човек видимо изненадан, с любопитство ме оглежда и ми вика:

- Ама Вие да не сте новия доктор, дето го чакаха?

- Аз съм, приятно ми е – подавам му ръката си  за запознанство - бяха ми казали, че ще има някой от персонала да ме посрещне и заведе в лечебницата, а не можах да видя такъв човек!

- О..о…о, глей ти каква е станала! Ами, та те цяла група бяха тука да ви посрещат бе! Затюхка се чиновникът, хвана ме под ръка, изведе ме пред гарата и като вдигна железничарската палка, все едно, че пуска влака, ми посочи лечебницата. А тя беше съвсем близко, има-няма на двеста-триста метра, на десния ъгъл на първата пресечка. Благодарих му и викам:

- Добър човек сте вие.Дано и всичко в бъдещата ми работа тука да върви все на добре.

- Ще върви, ще върви докторче. Тукашните хора са добри. Всички сме все приятели. Но отивай сега та се настанявай, има време - ще се видим, ще се опознаем! И с Вас ще се сприятелим…Набързо ми наприказва „червената шапка”и като сложи палката под мишницата си, още по-бързо се затича към работното си място, от където се дочуваха звънците на гаровите телефони и отмереното чукане на телеграфа.

Благодарих му още един път и закрачих нагоре по улицата, оглеждайки сградите и фирмите закачени или изписани по тях. На първата внушителна постройка, която се изпречи пред очите ми с големи черни букви беше изписано „Зърнени храни”. Срещу нея, в ляво зад хубава цветна градинка с много рози се белееше сградата на Съвета, по-нататък на същия ред на жълтеникава едноетажна къща се мъдреше фирма „Ресторант”,а веднага след това ниската, видимо добре поддържана сграда на местната телеграфопощенска станция. Срещу пощата трябваше да е лечебницата. Обърнах се, стъпих на тротоара и гледам голям двор с дълга масивна сграда а по-назад, в дъното още две постройки – вероятно зала за прегледи и стационар. По средата на двора, под една голяма круша отрупана с плод, видях насядали и налягали върху тревата пет-шест човека, които пушеха и шумно си разговаряха. Влезнах през портичката и тръгнах към тях, а като приближих, ги поздравих с добър ден и таман да кажа кой съм,  един, явно по-възрастен от другите бързо стана, поотупа панталоните си, захвърли не допушената цигара и очевидно догаждайки каква е станала ми вика::

- Извинявайте, ний тука, така…, а Вий да не би лечебницата да търсите?

В това време и другите наскачаха и ме загледаха с не скрито любопитство и изненада

      - Да –  ветеринарната лечебница търся - аз съм новият лекар. Усмихнат отговорих, подавайки ръката си за здрависване и запознанство. А, той, какво ти запознанство – сконфузи се човекът, даже имам чувството, че се поуплаши и срамежливо ми отговаря:

-                     Абе Иван се казвам бе докторе, ама я каква глупост я сторихме ний! После се поокопити и ми вика: Ха добре дошли, добре дошли,- стиска ми ръката  и с дълбоко съжаление продължи да ми обяснява: „Е на – посочи той колегите си, питайте ги, дали не бяхме всичките на гарата и то половин час отпреди! Ама будали! Видяхме ний, че скочи от влака едно пъргаво момче с черни очила и куфарче -  няма що бе джанъм – те, Вас си видяхме ний, ама, кой да му дойде на ум, че това момче е доктор…,че то било и нашия доктор?!”

  

     Бърбори ми този Иван, а на мен лееко ми домъчня и тънки струйки от разочарование ме обзеха, та си помислих -  Боже мой, с колко надежда,  ентусиазъм и мерак за докторлък идвам тук, а толкова приличам на доктор, че те дори не могли да ме познаят!

   Ама младост, ах ти моя жизнерадостна и оптимистична младост - това бе едно мимолетно усещане и  вътрешно прихнах да се смея.   Викам си абе тези моите хора какво са чакали  – някой брадат скъпо костюмиран господин с цилиндър на главата си,в едната ръка със скъпа кожена чанта, а в другата, за авторитет, с тънко лъскаво бастунче? И като се въздържах да не се изсмея и изложа продължавах с мислите си – леле е е е дръж се Ванко, тези хора големи изисквания имат, доктор искат, а не пъргаво момче с черни очила от бит пазар, поизвехтяла кремава ризка, бели гуменки и ожулено мукавено куфарче…!

  

   За да успокоя обстановката казах, че нищо не е станало, че се случва и поисках да видя лечебницата. Влезнахме първо в кабинета на лекаря. Пламъчетата на ентусиазмът ми отново се разгоряха…Подредена работа – хубаво тежко бюро с няколко стола и малка масичка пред него. Отгоре, в лявата му част телефон, а отпред, сякаш и  сега я гледам - голямата масивна мастилница с двете гнезда за синьо и червено мастило и по средата великолепната фигура на изправен на задните си крака жребец с гордо вдигната глава и развята грива! След това разгледахме набързо аптеката, манипулационната зала и другите сервизни помещения, а най-назад и стаята, където се настаних да живея.

   Сутринта – първата моя работна сутрин като доктор, леко възбуден и нетърпелив, гол до кръста и по гащета излязох на двора между овощните дървета. Гледам ги, радвам им се – а те от хубави по-хубави, но поизоставени…Направих си и лека гимнастика.

   Не мина и седмица, в района се разчу, че най-после, кажи – речи след година време, е дошъл нов ветеринарен лекар. Една сутрин, пак  подскачам между дърветата, правя си редовната гимнастика и гледам  идат, идат  първите ми пациенти – един подкарал крава, друг козичка, след тях наперен селянин води още по-наперен хубав вран жребец. Приближиха се до мен, а този с кравата ме пита:

-                     Абе момче, верно ли е дошъл нов доктор?

-                     - Вярно е, вярно е другарю, вече имате нов доктор. Весело му отговарям и се отправям към входа на лечебницата, а онзи с жребеца ми подвиква:

-                     А тука ли е, ще преглежда ли та да знаем да чакаме ли, да не чакаме ли?

-                     Тука е, тука и само след десетина  минути ще излезе, ще се запознаете и ще започне да преглежда. Отговарям закачливо влизайки в сградата, и  набързо, като облякох бялата престилка, взех слушалките, един термометър и една гумена сондичка, излязох пред входа на залата за прегледи и викам:

    - Хайде сега, който е на ред да вкарва животното си за преглед!

      Да вкарва, да вкарва, ама никой  не помръдва от мястото си! Гледат ме горките, като урочасани, силно  изненадани и учудени. Само онзи с жребеца попристъпи няколко крачки напред, изгледа ме изпитателно от главата до петите и не само изненадан, но и болезнено разочарован с най-искрено недоверие троснато ме пита:

Абе момче, ама  ти ли си доктора бе?

-                     Аз съм бе другарю, аз съм новия ветеринарен лекар? – усмихнат,със самочувствие и доброжелателност отговарям, а той отривисто, нервозно се обърна и  като поведе жребеца към изхода ми извика:

-                     Е, па щом си ти, а  остани си със здраве!   

   Не го очаквах, но не се стъписах. „Останах си със здраве”и заработих с ентусиазъм и всеотдайно. Нямаше събота, нямаше неделя – денем и нощем бях на разположение !И само на една най-обикновена заплата! Няма нощни, извънредни, някакви пари частно да вземеш… – това беше строго забранено!Така се работеше на селски участък по онова време!  И пази Боже да се случи някой  инцидент – масова заразна болест да пламне, отравяния на животни или на хора от животинска продукция да избухнат ..и ти, да не си взел бързо съответните мерки, сините шапки”на Ме ве ре то пристигат и отърване от отговорност и наказание няма?

 

   А района ми голям – девет села. Работа много! Но хората добри,  невероятно добри, уважителни гостоприемни и изпълнителни. Отнасях се с внимание и доброта към всички, а те ми се отплащаха с непринудено искрено уважение, приятелство, а много от тях, особено животновъдите, направо си ме обичаха.

           Задължителните три години изминаха, че изкарах почти четири - сам-          самичък, изправен срещу предизвикателствата на тежки и високоотговорни задължения - години от моята трудна и безвъзвратно отминала младост!

  

    Когато си тръгнах, малкият перон на гарата беше препълнен с народ. Приятели, познати и непознати, много хора бяха дошли да ме изпратят. Тук беше целият ми персонал – „посрещачите”, които при пристигането ми не познаха, че „момчето с черните очила и мукавеното куфарче” е техния доктор. Тук беше и онзи, който ме заряза с жребеца – Данчо се казваше, но сега не ме пита недоверчиво „Абе момче, ама ти ли си доктора, бе?”, а  ме прегръща и току ми повтаря: „Благодарни сме ти докторе, всинца сме ти благодарни!

   Ето, че огромния парен локомотив пак подаде муцуната си, но този път откъм Добрич, изпъшка, свирна с гърления си глас, спирачките заскърцаха пронизително и влака дойде! А престоя кратък! Прегръдки, последни снимки подаръци и много, много пожелания! Трогателна незабравима картинка, свито гърло, сълзи в очите и…довиждане Гара Оборище - напред към повелята на съдбата в град Русе!