ДВАДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ СИНЪТ НИ ПЕТКО!

 

   Казват, че болката, мъката преминавали…Зависи от болката! Нашата не е преминала и няма да заглъхне и премине! Много е тежко, много ни е мъчно…Аз, който безмерно обичам децата – това най-очарователно и висше творение на ТВОРЕЦА, не можах да им се порадвам и насладя, а трябва да пиша надгробни слова! Не мога, уморих се!

  Поради това цитирам написаното на тази зловеща дата през годините 2012-та и 2014-та,  в новата си - втора книга „Страници от моя дневник“/2016/.

 23.07.2012

Днес годишнина от гибелта на сина ни Пепи. Мир на праха ти и вечна ти памет мили сине. Мислех да ти напиша писмо, голямо писмо. Опитах, не мога! Вярвам, че си същият чаровник, любвеобилен оптимист, който обича и се раздава за всички и когото обичат всички. Сигурен съм, че си разбрал – от там, от високото се разбира най-добре, че наистина съществуват мними приятели – мерзавци в злосторността, на които ти не повярва, или виждаше и разбираше, но с широката си благородна душа и великодушно сърце им прощаваше. Не зная, може би си бил прав! Може би в благородството на прошката ти, да се съдържа и най-жестоката клетва…? Зла била съдбата ти гълъбе мой, зла и непреодолима!

23.07.2014

     ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ БЕЗ СИНЪТ НИ ПЕТКО!

    Черен ден! Най-черния в живота ни! На този ден загубихме синът си!

   Какво да пиша тате? Каквото и да напиша, то не може да изрази болката, тежката болка и безконечната мъка! Защо трябваше да стане така? Защо скъпите ми, още от детството мечти, толкова очакваните радости и надежди, надежди, трябваше да угаснат за миг и за винаги? Защо?Кого да попитам? Може би почтеността, която съм скътал в пазвата си и разнасям 82 години като несретница в живота си? Може би отговорността, честността и трудолюбието? Или любовта си към семейството, роднините, Родината? Кого да попитам?Знам, че няма кой? Може би единствено съдбата? А тя не се пита, защото тя не отговаря!

   Мир над праха ти! Мир на светлата ти и прекалено добра душица, мили сине! Ти никога не повярва, че живота е пълен с мерзавци, подлеци и мародери!

 Спи спокоен вечния си сън и бъди уверен, че до като сме живи ние с майка ти, ще живееш сред нас и Русе, твоето родно място, което толкова обичаше и не искаше да напуснеш за нищо на света!

  Прочетено на гроба му, по повод двадесет и две години от смъртта.

                ТРИ НОВИ ЕПИГРАМИ



              

Омръзна ми от две реклами дръзки,

по телевизиите и по радиата!

Едната е за дамските превръзки,

а другата за старческа простата.

                 *  *  *

Брекзита радост у мен предизвика –

мислех, че ние сме само хайвани!

А то сме били и лика прилика,

наред с болшинство англичани!

               *  *  *

За атентатите във Франция,

нека да се знае:

Не са те от дистанция,

а от храни куче да те лае!

Да бееме пиле по едно кафе...

     Баба ми Мария обичаше и не можеше без кафе. Тя не купуваше готово, опечено кафе, а сурово, което печеше в специална цилиндрична направа наричана „долапче”. Опечените зърна  смесваше по някаква нейна пропорция със зърна от леблебия, опечена по същия начин, в същото това долапче. Тази смес се съхраняваше в шкафа заедно с другите атрибути, необходими за приготвяне на кафето за пиене. Там бяха: пиринчената жълтеникава ръчна мелничка, буркана с бучките захар, кафените чашки, сребърните лъжички, меденото джезве, малкото спиртниче и кибрита.

  Баба обичаше да черпи, да „подаде” и мразеше скъперничеството и просташкия цицелник. Щом дойде някой на гости, тя винаги черпеше – било със сладко от дюли или пелте, било с локум или бонбонки, но винаги с кафе.

   Гостите й бяха предимно нейните връстнички. И то какво ми ти гости... Доскучало на някоя бабичка в къщи, поискало й се да се поразходи, сетила се за баба и току чуеш на стобора някой да вика „Марио, тука ли си ма?”. Тъй като баба обичаше „гостенки” хич не се бавеше, а отговаряше: „Тука съм, тука. А яла де, яла да са видим.” После седнат, изпиват по едно кафе, наприказват се. По някое време гостенката си тръгва и баба я изпраща до портичката по живо, по здраво.

      Баба също обичаше и редовно наобикаляше приятелките си. Един ден по икиндия тя навестила приятелката си баба Цена. Влязла в къщата, седнала в подредената стая и започнали да си приказват. Разгледали почти персонално няколко фамилии от махалата, между които сгодяването на Вачовата внучка, сполучливото раждане на седмото дете у Геновците, та стигнали чак до налегналата от месеци суша и нуждата да се прави Герман с молебен за дъжд.

    Понеже разговорът се поизчерпил, пък и черковната камбана започнала да бие за вечеря, баба станала и си тръгнала. Както си му е реда, баба Цена тръгнала след нея да я изпраща. Когато прекрачили прага на портичката и баба била вече на улицата, Цена се ударила с дясната ръка по челото и с глас, нещо като уж от разсеяност и самообвинение, изрекла: „ Ма, Марио ма, да бееме пиле барем по едно кафе ма”!