В началото на Втората световна война, Италия нападнала Гърция. Гърците се защитавали самоотвержено и фашистка Италия, с „новия ред” на Мусолини, 6-7 месеца тъпчела на едно място и не завоювала нито педя гръцка земя! Наложило се съюзничката – Германия, да изпрати няколко части войска и войната свършила за 10-15 дена!.
От тази война в Бяла Слатина имаше въдворени няколко гръцки пленници. Един от тях се казваше Костас и се въртеше из нашата махала около фурната на бай Иван Македонеца и кафенето на Иван Заека. Там съм виждал Костас, когато мама ме пращаше да взема опечения домашен хляб. Или, когато отивах да си хапна лъжичка бяло сладко и ако го нямаше главния учител Йото Марков, да понадникна по масите, където страстно се играеше на табла и карти.
Бил съм на 10-11 години и смътно си го спомням този Костас. Мисля, че беше среден на ръст, слабичък мъж, на около 35 години. Ходеше облечен с тъмно сив омачкан и износен костюм, някаква риза, но винаги с отдавна овехтяла вратовръзка.
Един летен късен след обед, когато високите тополи препречили слънцето, на изнесените маси пред кафенето мъжка компания разпалено коментирала хода на военните действия по фронтовете из Европа
В страни от компанията, на празна маса, смирено седял Костас. По едно време някой му обърнал внимание и както често се случвало му поръчал кафе. Като го изчакал да си сръбне веднъж-дваж баща ми го попитал:
- Абе Костас, как така се бихте с италианците, та не им дадохте да мръднат, а после бързо, бързо клекнахте…?
Костас свалил сивия каскет, поставил го на масата, сръбнал отново от кафето и леко усмихнат заразправял:
-Как се бихме? Ами добре си си бихме. Нашито войска, войската на Елада, много добър войска било. Изкопали хубав окопито, хубав оръжие, пушки било и много добро офисер имало. Гръски офисер много знаеш и много умно било.
- Добре бе, добре бе Костас, остави тия работи! Кажи ни ти как ги млатихте италианците и защо после втасахте така бързо? Обадил се друг от компанията.
- Как млатихте, млатихте? - продължил Костас - Ами така: Ни си почива в окопито и чака. Раано сутрин шуваме италиансито ида са, ида са, нашто офисер наресда – ше чакате, мълсете! Италиансито продълсават да ида са, ида са и като наблиси 40-50 метра, насто офисер вика: „Айде напред и стрелай, стрелай!Тогис нии искасаме ис окопито, тисаме насреста, викаме ура, ура и тъката, тъката, тъката, стреламе сресту италиансито, а то бега са, бега са, прес главите…
- И така повече от половин година, а? Учуден попитал баща ми.
- Да, тосно така, повесе от половин година!
- Е добре де, ами после как така стана, та свършихте за две седмици? Пак го попитал тати..
Една сутрин - с тъжна нотка в гласа си продължил Костас, една сутрин, като стотиси пъти, ние пак суваме как италиансето иде, иде са, иде са. Насто офисер пак наресда мълсете, мълсете и като наблиси 40-50 метра, пак вика „Айде напред и стрелай, стрелай! Тогис нии пак искосихме из окопито и пак тисаме на среста, викаме ура, ура и тъката, тъката, стреламе сресту италиансито, ама то не бега, ами и то вика ура, ура, ура, и то тиса сресту нас и от всекаде прави тъката, тъката, тъката и салива ни с корсуми…! Кога погледнахме, о..о..о.., то не било италианси, то било германси! Тогис па нии прес главата, бега са, бега са, бега са!
*Един от първите ми разкази, който до сега не съм публикувал.