КА ГО
ВИКАА…
Сутринта, тъкмо бяхме станали, един момък
надникна и почука на прозореца. Баба премести стола пред нея, облегна се на
шкафа, на който си учех уроците,и докато да види кой е, момъкът отвънка
заговори:
-
Стрино Марио, мама Цона ма прати да ти реча, че тати снощи умре и да додеш у
назе.
- Ка
така умре изведнъжка бе Маринчо? Ка така изведнъжка бе? - викна му баба. Но
Маринчо беше си тръгнал, та никой не й отговори.
А баба като се
обърна откъм прозореца, продължи да си говори: "Таа Цона, и тя вече сама
остана. Па и Петър и той не бе престарел, та така изведнъж се метна да
умре." И така като си говореше ме погледна и каза:
- Ти баба, иди се
измий и хапни корабета и сладко. Ако сакаш, иди и при майкя си, тя снощи
викаше, че ше пръжи мекици. Па я ше вида да ида у Цонини, че нали сме свои,
нали и смрътник се прибира с ора, не може само.
После, както всяка
сутрин, влезе в коридорчето, наплиска си очите и седна на кревата да се реши.
Докато се решеше получих още една команда:
- Я излезни баба, та
ми откъсни пет-шест стръка от кафеникавото димитровче, дека е цъфнало под
прозореца, че на такова место с цвеке се оди.
Накрая тя сръчно
раздели изрешената си коса на три равни снопчета и ловко я оплете в една дебела
плитка.
Баба винаги се
обличаше в черно. 3а случая само смени къщните дрехи с по-новички и като ми
поръча да кажа на мама, че е на погребение на дядо Петър, взе букетчето и
излезе из къщи.
Пристигнала тя у
бабини Цонини, влезнала в стаята, където бил ковчега с дядо Петър, а то като на
всяко погребение. Отвсякъде се усещала подтискаща тишина и оная много
специфична тежка миризма на горящи свещи, тамян и есенни цветя. Около ковчега
заварила няколко бабички - приятелки на баба Цона, потънали в тих и видимо
задълбочен разговор - "като ка така Петър е направил таа работа" и
"ка ше понесе това Цона, като не е имала никакво време да се
приготви".
Запалила баба
свещичка, посегнала та погалила покойника по челото и отстъпила, включвайки се
непринудено и с охота в разговора.
По едно време
заприиждали още хора. Дошъл и поп Цветко. Когато подготвили всички атрибути -
жар и тамян за кандилницата, свещички за всеки от присъстващите, шише с червено
вино, шише с олио и китка от босилек, Светия му дръпнал едно тъжно, тъжно и
доволно отегчително опело, от което никой нищо не разбрал, освен често
повтаряното "акий-паки" и "Господи помилуй".
През това време баба
Цона и някои от бабичките поподсмърчвали, попроронвали по някоя дребничка сълза
и сегиз-тогиз поизтривали очите си с кенарените бели кърпи с, които баба Цона
била ги дарила по повод на погребението.
Когато дошла
катафалката, натоварили ковчега и яваш, яваш хайде на гробищата. А там, както
си му е редът, поставили ковчега върху пръста от прясно изкопания гроб и
отворили капака. Всички присъствуващи заобиколили гроба, а най-близките се
наредили успоредно на ковчега, коленичили в прясната пръст. На първо място,
току над покойника били една до друга баба Цона и баба ми. От незапомнени
времена, докато свещеникът завършва надгробната молитва и даде знак да спускат
ковчега в гроба, на общия фон от ридания, най-близкият човек на покойника
смазан от мъка, изплаква името му и ридаейки тежко добавя най-често "защо
или къде ме оставяш бе ...? В случая му се полагало баба Цона да заплаче още по-силно
и да му изридае едно "Петре, Петре, защо ма остави бе Петре?". Ама не
би!
Напъвала се бабичката
веднаж-дваж и ненужно ровела с ръце в пръста, ама пусто устата й се не
отваряла. А поп Цветко приключвал надгробната молитва та запял "надгробное
ридания" и "прощайтес с мертвами" и а-а да даде знак да турят
капака на ковчега и да го спускат в гроба.
Като се понапънала
още един път да изреве по-силно и прощално и видяла, че няма спасение, баба
Цона хванала баба ми за рамото, раздрусала я и заповеднически я запитала:
- Ама Марио, ка го
викаа ма?