Вчера 27.04.2015 г. в регионалната Библиотека – Русе се проведе национална конференция „ЗМЕЙ ГОРЯНИН – НЕПОЗНАТИЯ”, посветена на 110-годишнината от рождението на писателя Светлозар Акендиев Димитров.

   Една проява, колкото закъсняла, толкова и актуална, организирана от талантливия, истински родолюбивия колектив на регионалната ни Библиотека с ръководител г-жа Теодора Ефтимова и Русенското общество за културно и историческо наследство „Змей Горянин” . Русенци дължаха това на своя принудително „забравен” съгражданин – големия български писател и поет, носил в сърцето си свидната обич към родния град до края на своя нерадостен живот.

   

   „Змеят” е роден е в 1905 година в Русе. Завършва гимназия в родния си град, работи като чиновник в Русе и София. От 1942 се отдава изцяло на литературна дейност. Автор е на повече от  50 книги и брошури. Пише романи, поезия, публицистика, детски приказки.
    През 1942 г. той за кратко е цензор в Дирекцията по печата. И за тази му дейност след деветосептемврийския преврат в 1944 г. Народният съд го осъжда през април 1945 г. на една година затвор. Книгите му попадат в „Списъка на фашистката литература“ и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, „шефовете” на „овладяния” писателски Съюз - Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но Змей Горянин категорично отказва:

„Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.”

Последните години от живота си прекарва в манастира "Седемте престола". Умира при неизяснени обстоятелства, недолюбван от властта. Погребан е в двора на манастира.
Тези и други подробности от живота и творчеството на писателя бяха отбелязани в доклада на доц.д-р инж. Атанас Колев.
   Представени бяха общо 24 научни доклади и съобщения от наши учени, университетски преподаватели, изследователи и специалисти, проучвали живота и творчеството на „Змей Горянин” Приятно ми е да отбележа, че повечето от тях бяха дълбоко съдържателни, с коректна интерпретация на  литературно историческите факти и получените резултати от своите изследвания. Радостното е, че много от тези резултати са приноси с определена  научна стойност.
 В това отношение ще си позволя да спомена работите на авторите : Катя Зографова, доц.д-р Вихрен Чернокожев, доц.д-р Илко Пенелов, д-р Надежда Цветкова, д-р Веселина Антонова, доц Живодар Душков, Анита Коларова, Ренета Константинова….
Силно впечатление направи доклада на адвоката от Русенската колегия Татяна Прокопиева – „Съдебния процес срещу писателя Змей Горянин, март 1945 – април 1045 година.” С подчертан професионализъм, стриктно придържайки се към фактите, авторката безпристрастно и смело разкрива несъстоятелността на обвинението и съдебния фарс, на който става жертва писателя.
    Научната национална конференция посветена на 110 годишнината от рождението на нашия съгражданин Светлозар Димитров – Змей Горянин, е  достойна проява,  първа скъпоценна стъпка за възкресяване личността и  творчеството на един от плеадата големи български творци, незаслужено унижени и забравени. Нека да се надяваме и вярваме, че тя е скромен, но светъл лъч, който първи след толкова години, озари  образа на „забравения” Светлозар Димитров и ще спомогне той  отново да заеме мястото си в националната ни култура, като даровит и продуктивен творец с голямо и богато литературно творчество.
   По този повод във фоайето на  Билиотеката е подредена богата изложба от най-разнообразни творби на писателя, а след приключване на конференцията беше прожектиран документалния филм „В примката на мълчанието”, продукция на Регионалниа ТВ център в Русе по сценарии на Виолета Радева и режисьор Елена Машкова.

СВИДЕТЕЛ

В един период като млад специалист, ръководех цех за хладилна обработка и съхранение на стотици тонове най-разнообразни хранителни продукти – меса, сирена, консерви, салами, плодове…Сградата беше голяма и внушителна, на седем етажа - всеки по хиляда квадратни метра хладилна площ. Едни от основните съоръжения, обслужващи производствения процес бяха двата асансьора, всеки  с товароподемност от по пет тона. С тях оперираха четири работнички – асансьористки, по две на смяна, които съобразно необходимостта ги направляваха към съответния етаж.

По него време България се управляваше с партийни конгреси и техните решения,  постановления, тезиси и призиви. Във връзка с такова едно партийно решение за механизация и автоматизация на производството, група специалисти от предприятието предложиха да автоматизират управляването на цеховите асансьори, с което експлоатацията им да се подобри и да се реализира икономия от съкращаването на четирите щатни бройки.

Много харесах идеята. Зарадвах се, че и нашия цех ще се включи с нещичко в изпълнение на това решение, което си беше голямо постижение и направих всичко което се изискваше от мен, та автоматиката бързо беше внедрена. Отначало работниците приеха придобивката много добре и бързо свикнаха с новия начин на работа. За съжаление не минаха два-три месеца и тя отказа да работи. Като инженерно постижение разработката си  беше много добра, но бедата идваше от това, че все още у нас нямаше подходящите материали, необходимите части и екипировка за осъществяване на такъв проект, който си беше електроника. Най-вероятно поради тази причина, тя бързо се скапа и се получи така, че даваш команда асансьора примерно да дойде на петия етаж, а той отива и спира на втория, или на седмия, че и всякакви други комбинации... Въпреки упоритите усилия на авторския колектив за отстраняване на дефектите, нормалното движение на асансьорите не можа да се възстанови. За да не спира работата, от всяка смяна на бригадата се принудиха да отделят по двама човека за асансьористи, а това не можеше да им се заплати, защото формално съоръженията се водеха, че са автоматизирани! В резултат на така стеклите се обстоятелства хората, който извършваха тежка физическа работа и то при ниски температури, всеки ден губеха по четири надници!

Започнаха нескончаеми разправии. Проведоха се срещи с ръководството, на които обяснявах, настоявах, писах доклади, че повече така не може да се работи, но въпреки това, въпросът се протакаше и не се решаваше! И до ден днешен не мога да си обясня защо? Дали в тази рационализация бяха ангажирани хора на които не можеше да се счупи кахъра, или тези които бяха я одобрили се страхуваха сега да я отменят и признаят негодността й, не зная. Дежурното оправдание беше винаги едно и също – „Автоматиката си работи много добре, но има неоправдано  недоверие към нея и тя не се използва съгласно предписаните правила.” И така тази неправда продължи доста време и от ден на ден някак си мълчаливо се прокрадваше  мнението, че оправяне няма да има! А работниците ежедневно се сблъскваха с проблема и настоятелно, и основателно продължаваха да си искат парите. Понеже това не се случваше те се свързали с адвокати, които им обяснили, че ако заведат съдебно дело против предприятието и доведат свидетели, който да потвърдят правотата на исканията им, със сигурност ще го спечелят и  получат полагащото им се възнаграждение.

Една сутрин, без да съм ги търсил, в канцеларията ми дойдоха партийния отговорник и профотговорника на цеха. Стоят прави, повъртат се, поглеждат се един-друг, нещо като подканване другия да започне… Предчувствайки, че имат някакъв зор, поогледах ги и аз, посочих им столове да седнат и попитах какво ги води рано, рано при мене.

Кирчо-партийния, прям, много честен и съвестен работник  ми вика:

Докторе няма време за сядане, ами ние имаме една голяма молба към тебе - ако ни помогнеш работата с асансьорите ще се оправи, а и най-после ще си получим парите.

Това е много добре бе Киро - бързо му отговорих- отлично е, но а кажете как ще стане тази работа и как ще се оправи ?

Всичко сме уредили докторе, обади се и профа-Генчев. Завеждаме дело, печелим го и готово. Само, че - и като се спогледаха отново с Кирчо, сякаш за кураж продължи – само, че според адвокатите ти трябва да ни бъдеш  свидетел?

Не очаквах и не бях подготвен за такъв разговор. Станах от стола, запалих една цигара, опрях се на стената зад бюрото си и мисля, мисля..., дело против предприятието в което работя, че на всичкото отгоре и свидетел! Дърпам един-два пъти от цигарата, в главата ми мислите летят като внезапно подплашено ято птици - ами как ще се приеме такава постъпка от ръководството ни – аз, който съм страна от това ръководство свидетел против него ..! Добре но работниците – продължавам да си мисля -тези измъчени хора, които изкарват хляба си с толкова тежък труд и при такива тежки условия са напълно прави, истината е на тяхна страна. Работят, блъскат се, нормално е - искат си парите! А пък и моя милост– дребна риба, нито съм партиен член, нито имам някой близък от началниците, та да ме защити   Е, при това положение какво, какво да правя? Нали въпреки желанието и усилията ни автоматиката не заработи! Да мрънкам и откажа то значи, че съм страхливец, който гледа истината пред очите си а го е страх да я признае и посочи! Седнах, угасих цигарата в пепелницата пред мен, бях решил:

Прави сте - викам. Видяхте, че каквото можах направих-тичах, разправях се, повече не мога! Затова, щом сте сигурни, че може чрез съд, ще ви стана свидетел. Така им казах и добавих – макар, че не съм сигурен дали това е най-правилния начин, но щом сте решили…? А те, хич и не дочакаха последните ми думи, скочиха радостни от столовете и хукнаха да зарадват с новината и колегите си.

Може би след месец време делото беше насрочено и аз с призовка в ръка за първи път в живота си влезнах в съдебна зала. А тя пълна. Моите работници от втората смяна – всичките там. Бързо ми направиха място и седнах някъде по средата между тях. Гледам, оглеждам обстановката - в предната част на залата малък подиум а върху него дълга маса покрита със зелено сукно и четири стола – три зад нея и един в дясната й страна.  Там след десетина минути застана секретарката и помоли всички да станат, защото идва съда. Малко след това от странична врата с овален свод излязоха трима мъже. Отпред с папка в ръка вървеше най-младия – едър, закръглен мъж, с валчесто гладко избръснато розовеещо лице. Не знаех, но още с първия си поглед усетих, че това е съдията. Той седна пръв, изчака да седнат и двамата съдебни заседатели, постави си тежки очила след това разтвори папката която носеше, удари с длан звънеца пред себе си, и откри заседанието. Види се беше се запознал предварително добре с тъжбата и претенциите на работниците, та направо даде думата на подсъдимата страна.

От първия ред се надигна и застана зад изправената на разкрач-дава катедра юриста на предприятието. Константинов се казваше – висок, черноок и бързорек, добри познати бяхме, но като започна да ги приказва едни такива, които нямаха нищо общо с истината и аз настръхнах.

- Другарю съдия, тези хора - посочи той пълната зала - съдят предприятието си но те не се научиха и не искат да се научат да използват както трябва автоматиката на асансьорите за които става въпрос. Дадени са им писмени указания, проведен е инструктаж, няма нищо сложно, но не работят съгласно указаният и..просто те не я искат тази автоматика…

Не издържах и както си седях извиках : Другарю Съдия, другаря Константинов Ви лъже! Залата зазужа като разбунен кошер, а съдията видимо изненадан заоглежда присъстващите и назидателно извика:

Кой се обади? Я моля другаря, който се обади да стане!

Станах. Той свали очилата си, вторачи поглед в мен и авторитетно отсече „Глобявам Ви с 5 лева”, Жегна ме яко, защото по онова време пет лева бяха доста пари - то нали заплатата ми беше 115 лева! Заболя ме, ама викам си ще платя глобата, но няма да ги оставя тези тарикати да лъжат.

Залата утихна. Леко сконфузен, без да се обадя седнах на мястото си, усетих даже, че съм сгафил. Ама кръвта ми кипи, чудейки се, като как е възможно така брутално да се лъже пред съдия - нали това е уж съд, а с този порой от лъжи как ще се постигне справедливост? В онези младежки години, в моите наивни представи, тази институция беше чистия и непорочен храм на истината и справедливостта!

В това време съдията поиска да чуе обясненията на  ръководителя на авторския колектив Куцаров. Той започна с големи хвалби за автоматиката и съгласно възприетата отдавна тактика - непрекъснато обвиняваше работниците, че нарочно не искат да я ползват. А когато съдията директно го попита могат ли в момента асансьорите да работят нормално на автоматичен режим, той съвсем спокойно и твърдо каза, че могат разбира се, но никой не искал да…Прекъснах го! Отново не се стърпях, станах от стола и почти извиках: Автоматиката не работи другарю съдия! Глобете ме и със двадесет лева, аз пак ще Ви кажа, че не работи! А този човек също Ви лъже и още повече лъже!

Съдията не толкова ядосан, колкото видимо учуден и вероятно пообъркан от невъздържаното ми поведение ме попита

А Вие кой сте бе другарю, в какво качество сте тук и от къде знаете, че асансьорите не работят?”

Аз съм началникът на цеха другарю съдия и всеки ден се занимавам и главоболя с тези прословути вече асансьори. В съд влизам за първи път, затова ви моля да ме извините - свидетел съм и искам да кажа истината. В този момент той отново ме попита:

А каква според вас е истината?

Истината другарю съдия е, че така както тръгна заседанието ще излезе като нашата работа – едните викат, че работят, другите, че не работят и оправяне няма. Затова вместо тук да ви лъжем и заблуждаваме аз ви предлагам да отидем на място – ей го къде е месокомбината, няма два километра. Ще организираме веднага транспорт и там Вие лично ще проверите работи или не работи  въпросната автоматика и двата асансьора!

Залата отново притихна. Съдията и той не помръдва, гледа ме с любопитен поглед и тънка, едва забележима усмивка, след това удари звънеца и ставайки от стола обяви:

Съдът се оттегля на заседание.

Настъпи оживление, всичките работници се скупчиха около мен и един през друг ми обясняват, че долу пред сградата са колите на Ганчо-току що купения „Варбург” и „Москвича” на Гошо, така, че да не се притеснявам, транспорта е осигурен. Докато се разправяхме, нямаше и минута-две съдията се появи отново и без никакви официалности направо съобщи, че предложението ми се приема и съдът ще продължи заседанието си по делото на място.

На какво се дължеше това бързо съгласие на съда с предложението ми – дали на искреността и твърдостта с която реагирах, дали на  специфичността на делото и предложената, твърде примамлива за времето си дестинация…не зная. Но съобщението се прие с ръкопляскания, организацията по транспортирането беше отлична и само след около 30 минути всички бяхме на рампата на хладилния цех, непосредствено пред двата асансьора. Съдията ги огледа от външната страна и без никакво бавене поиска да влезем в първия и на автоматичен режим да се качим от партера на третия етаж. Ръководителят на авторския колектив – Куцаров включи автоматиката, но асансьора подмина третия и спря на петия етаж. Тогава съдията поиска да се върнем на третия, но той ни закара на първия. Опитаха се още няколко комбинации, сполучихме само в два от случаите. Изпитанията с втория асансьор показаха същите резултати – от пет-шест опита за придвижване до желания етаж сполучихме в три от случаите. Ненормалната работа на автоматиката беше очевидна, поради което съдията не пожела повече експерименти, а като слязохме отново на рампата, непосредствено пред моята канцелария обяви, че решението на съда ще ни бъде съобщено най-късно до две седмици.

В този момент застанах пред него и му викам:

-   Другарю съдия Вие и вашите колеги направихте  голям жест към нашите работници, затова ви каним ето тук в канцеларията на съвсем кратка дегустация…Нали ще е грехота да дойдете до тук и да не опитате от продукцията която возим с прословутите асансьори.

Той се спря, обърна се към съдебните заседатели, които вървяха след него и ги пита:

Какво ще кажете, да уважим съвсем за кратко предложението, а?

Единия - по-възрастния с безразличие си замълча, но другия усмихнат се съгласи. На бюрото ми работниците бяха подредили в няколко чинийки нарязани  порции от различни видове колбаси и млечни продукти. Имаше и десетина стъклени бутилки с новите за страната ни тогава питиета оранжеада и тоник. „Дегустацията” трая  десетина минути, след което  нашите високопоставени и непредвидени гости си тръгнаха, а  работниците излезли до един на рампата и моя милост ги изпратихме с благодарност.

Не се мина седмица и от съда пристигна писмо че делото е решено в полза на работниците и те трябва да си получат парите. Всички бяха радостни и доволни. Поздравяваха ме и все повтаряха, че съм смело и справедливо момче и ако не съм бил аз делото не можело да се спечели – похвали, похвали, които признавам си, гъделичкаха самочувствието ми, носеха ми радост и удовлетворение. Чувствах се горд, а не можех истински да се зарадвам…Все още и особено сега, като дойде  решението на съда не ме напускаше мисълта и притеснението, каква ще е преценката и как ще реагира ръководството на предприятието за постъпката ми. Нали доведох цял съдебен състав в това предприятие и то да го съди, без да съм уведомил и искал разрешение от когото и да било…!  Представяте ли си? Това са шестдесетте години на миналия век, комунистическата диктатура в силата си с всичките й антидемократични особености и деяния…! Освен това, във всяко предприятие си имаше по някое и друго зрънце от така наречените „правоверни”партийци, които само, че не си им симпатичен, а камо ли, когато цял съд си домъкнал, няма начин да ти простят и така ще те обругаят по партийните си събрания и комитети, че да ти държи влага дълго време…!

Вярно е, така беше, но ето сега поставям ръка на сърцето си и  с най- искрена откровеност ще кажа, че моите притеснения се оказаха напразни! Не зная защо, но никой – повтарям, никой не ми потърси отговорност, бележка да ми направи, дори намек не получих от когото и да било за това което извърших като свидетел на работниците си, което до голяма степен реши делото в тяхна полза!

Пиша тези редове и си мисля: диктатура, диктатура – вярно, така беше!    Но я си представете, че сега, в така наречената ни демокрация, когато разни фирми с месеци и години не изплащат заплатите на работниците си, това може ли да се повтори? Младок един - началник цех  да им стане свидетел и домъкне във фирмата съд да я съди за тези й безобразия? Ами не дай Боже, както в моя случай и да я осъди! А представете си де!

Не зная вие какво ще си помислите, но аз съм сигурен, че такъв „нелоялен”служител още на часа ще бъде позорно изгонен. И остави, че няма да изплатят и неговата заплатата, но ще му измислят нещо той да бъде осъден, а защо не и повразумен от някоя група за „специални” поръчки…?

Пиша тези редове и още нещо си мисля: Боже, Боже какъв наивник съм бил, та толкова  болезнено, едва ли не трагично преживявах лъжите на които се наслушах в съда, когато за първи път кракът ми беше стъпил в него! Чааак после, после в течение на живота си започнах да разбирам, че то и тогава в съдебната система е имало лъжи, интриги и всякакви игри, та превръзката на очите на Темида да се разхлаби и тя , малко или повече да си проглежда… Спомням си например говореше се, че много присъди преди произнасянето им се консултират със съответния градски или Окръжен комитет на БКП. А официално се знаеше, че що се отнася до членовете на тази партия, те можеха да бъдат подвеждани под съдебна отговорност само след разрешение на тези институции!

Вярно е и това - така беше! Но я ела бе, ти моя младежка наивност и болезнена мечта за честност и справедливост, да видиш сегашната ни „демократична” съдебна система, та да се нагледаш на магистратски падения и чудесии в правораздаването, за които по време на диктатурата не можеше и да се помисли! При това почти всичките безобразия са на яве и винаги без никаква отговорност и никакво наказание!

Пиша тези редове, а радиото зад мен си бърбори нещо. Наострих слух и чувам: коментират периодичния доклад на Европейската Комисия за наблюдение на страната ни по въпросите на „Правосъдие, вътрешен ред и сигурност”. Тежко критичен, лош бил доклада! Брюксел е сериозно разтревожен, защото от седем години сме член на Съюза и все същите забележки и все същите обещания от наша страна, че ще се поправим, а ето вече работата ни в този сектор заприличала на цирк!

Спрях да пиша, станах от стола, разхождам се из стаята и говоря на себе си: Прави са господата от Брюксел, но не съвсем. Циркът не е само в съдебната ни система, сигурността и опазване на обществения ред! За жалост, шапитото отдавна е издигнато и над цялата ни държавица…!

 х

    Разказ от новата ми книга "Оживелите спомени", изд."Лени Ан", Русе, 2014г.

:p>

               ОТ ЛАВРЕНТИ ДО ТЕОКТИСТ

Роден съм и израснах в християнско семейство. Кръстен съм. Не си спомням процедурата, но си имам кръщелно свидетелство, което ценя като основен документ на живота си.

В семейството ни се спазваха и почитаха основните християнски ритуали, но никога не сме били  натоварени с излишни религиозни увлечения. Една от причините за това вероятно е поведението на баба ми Мария, която помня, че в разклатените, но все още съществуващи патриархални отношения беше водеща семейна личност.

Един път, когато дядо довел врачанският Владика вкъщи, тя го попитала: „Може ли бе, дедо Владика, човек да верва и да се моли на Бога, без да оди на черкова”?

Владиката отговорил, че може.

Баба не обичаше чернокаповците и на църква ходеше само на големите празници или по необходимост.... В замяна на това, на стената над леглото й имаше закачено кандилце с лика на „Света Богородица”. Това беше „черковата” на баба. Всяка вечер преди лягане тя се изправяше смирена пред него и прошепваше молитвата „Отче наш”.

А знаете ли кой беше направил кандилцето? Аз, от щпертплат в часовете по „ръчна работа”, когато бях в трето или четвърто отделение.

В живота ми така си случи, че още като дете започнах да се срещам с духовни лица, които винаги дълбоко уважавах.

Бях във второ отделение. Един ден заедно с учителя ни – незабравимия Тодор Петров, дойде поп Лавренти. Станахме да ги посрещнем, а попът ни огледа, огледа и ме избра да нося свещник на всяка сутрешна неделна литургия в градския храм „Света Параскева”. Справях се добре, но в един слънчев ден, след като обиколих със свещника пред олтара и се прибрах вътре, гледам през жълтеникавия прозорец едни гълъби как пеят и се перчат по перваза. Много обичах гълъбите и имах поне двадесетина в дома. Не зная как стана, но заплеснат в гугукането им, без да си искам ударих едно яко гълъбарско изсвирване с уста, което за ужас на богомолците се разчу из цялата църква! Поп Лавренти, подскочи и едва не изтърва кандилницата! Погледна ме смразяващо, посочи ми желязната вратичка в дъното на олтара и изсъска „Марш”!
Изхвръкнах като тапа! Тогава си помислих, че това е  последното ми „щатно”служение в Божия храм, но много скоро се оказа, че не е така…

В четвърто отделение в един мразовит януарски ден, едно от приятелчетата ми Цанко Попа – син на поп Цвятко, ме заведе в тях, че баща му имал да ми казва нещо.

Отидохме, а Светията ми вика:

        - Иванчо, след два дена е Богоявление – един от нашите най-големи християнски празници. На този ден по поръка на Свети Йоан Кръстителя и нашия учител Исуса Христа служим  тържествена литургия, хвърляме кръста в „Скъта” , а на следващия, обикаляме да поръсим християнските домове и семейства със светена вода за здраве и Божия благодат.

       - Знам, знам Отче-прекъснах го аз, нали поп Дянков всяка година идва на този ден и у нас да ръси.

      - Е, тогива ти знаеш, че с мене требва да има едно момче като Цанко, като тебе, та да носи котлето със светената водица. Аз можа да зема Цанко, но нали в котлето благодарните християни пущат и по някоя парица, та какво ше си речът ората..? Поп Цвятко земал и синъ си! Така чадо – помилва ме по главата свития му и продължи – Така Иванчо, Богу не ше е угодно, затова с мене ше дойдеш ти.

   Съгласих се веднага. И как иначе – на свещеник отказва ли се и то за свята работа! От друга страна с Божия служител от къща в къща, хората ни чакат, ще ни се радват.., абе голяма работа, Божа работа!

  На следващия ден след Богоявление отидох в църквата и от там с поп Цвятко напред той и аз след него, нещо като ординарец, но не като Санчо оръженосец, а котленосец, тръгнахме да изпълняваме Божията поръка…...А то един януарски студ – отъпканите снежни пътеки скърцат под краката ни, ръчичките ми, макар и в оплетените от мама вълнени ръкавички, мръзнат от студената дръжка на котлето, ама поп Цвятко напредва, пее, благославя, ръси и поздравява..и аз няма на къде, подтичвам по него та да не изостана. И няма, няма Светия му, току погледне в котлето посъбират ли се монети и горе-долу като каква е стойността им. В такива моменти го забелязвах как се мъчеше да прикрие радостта и задоволството си,особено когато чуеше в котлето да цамбурне някоя двадесетолевка или петдесетолевка – от онези сребърните с лика на царя.

   Във всички домове ни посрещаха с радост. Стопаните сваляха каскети и калпаци, стопанките побутваха забрадките към тила си, целуваха ръка на Светия му и кръста Христов и почтително с най-голямо удоволствие подлагаха главите си да ги цапне поп Цвятко с китката натопена в котлето със светената вода.

   По едно време влезнахме в къща на два етажа и понеже никой не ни посрещна попа започна да си пее и да се изкачва по стълбището към втория етаж. Пее попът, вървя и аз неотлъчно зад него, ама никой не излиза! Светия му поразмаха китката, позасили гласа си и посегна та отвори изпречилата се насреща ни врата. Попаднахме в голяма стая, на средата с маса около която бяха насядали мъж, жена и две дечица, които се хранеха в пълна тишина. Щом ни видя мъжът скочи като ужилен и с все сила, сякаш събрал яда и отвращението на света започна да крещи - вън, вън, напуснете дома ми, кой ви разреши, махайте се веднага, вънка! Не се уплаших, стъписах се и ми дожаля някак си за поп Цвятко. Ама Светия му непукист и хич окото му не мигна – върви напред, размаха китката два-три пъти, обърна се бавно и като сложи ръка на главата ми и ме насочи към вратата, продължи да пее и излезе с достолепие.

   Какъв беше този тип, та ни изгони, наруга и обсипа с грозни думи и до сега не разбрах, но види се беше антихрист, зъл и прост човек!

   Аз и в рода си по бабина линия имам свещеници – братовчедите на баща ми чичо Йосиф и чичо Николай. Къщите ни с поп Йосиф бяха една до друга и когато поотраснах, минех ли покрай тях ще ме викне да поспорим по любимата му философска тема за идеализма и материализма. Чичо Йоско беше върл противник на материализма, марксизма и особено на Дарвин и учението му за произхода на видовете. Аз пък, бях и си оставам материалист, вярвах и вярвам в Дарвиновата еволюционна теория. Чичо Йосиф имаше сериозни философски познания. От него за първи път чух имената на философите идеалисти - Георг Хегел, Кан, Шелинг, Шопенхауер и научих някои неща за тях. От него научих и името на Томас Хъксли, най-големия защитник и приятел на Дарвин и неговата теория.

   Като младо семейство, в далечната 1967година, аз, съпругата ми и 3-4 годишния ни син, бяхме на летуване в бунгала поставени в непосредствена близост до Троянския манастир. А в Троян имам първи братовчед, който един ден с неговата съпруга и момченцето си дойдоха да ни заведат на Зелениковския манастир. Там имало вековни букови гори и голяма манастирска чешма с приказно студена вода, която била и лековита.

   На тази чешма заварихме трима владици, които бавничко си мокреха ръцете с обилно бликащата от чучурите вода и тихичко разговаряха по между си. Изчакахме ги почитателно, а когато си тръгнаха и се обърнаха към нас, аз познах Врачанския митрополит – дядо Паисий. Помня го от детските си години, когато идваше в Бяла Слатина и го посрещаше целия град. Обхвана ме една особена емоционалност, направих крачка към него и започнах бързо да му говоря:

-         Ваше преосвещенство, вие сте Врачанския Владика, аз съм роден в Бяла Слатина, помня ви от детските си години, вие отсядахте в нашите съседи д-р Милчев…

Дядо Паисй се спря, подаде си ръката, аз я поех целунах я, а той през цялото време повтаряше с тон на възхищение

-         Ах тази Слатина, тази Слатина, какви незабравими впечатления имам от посещенията ми в този град..! После сподели, че тук е на почивка със Старозагорския и Сливенския митрополити, „защото годините изисквали това”, благослови компанията ни, настигна двамата чакащи го на няколко крачки „колеги”и кротко запристъпяха по пътеките около манастира.

 

   След няколко дена при една от редовните ни следобедни разходки, на полянка кацнала над самия Троянски манастир видяхме свещеник облечен в одежди с бозав цвят, който седеше в сянката на близката гора и съзерцаваше отсрещните върхове на планината. Малкият ни син тичаше по някоя от разноцветните пеперуди, късаше по някое от безбройните разнолики цветчета на ливадата, ние вървяхме след него и ето ни на крачка-две от свещеника. Първо го поздравих аз, после съпругата ми, а детето отиде до него, почти в скута му и го загледа с любопитство. Той го погали по главичката, благослови го и ни попита от къде сме. Когато му казахме, че сме от Русе, свещеника се усмихна благо, зарадва се и започна да ни разправя, че като млад богослов е бил в Русенската епархия от където има незабравими спомени за града и миряните. После изкарал няколко години като предстоятел на Българската православна църква при Московската Патриаршия, а сега е Ловешки Владика.

   Представихме се и ние, целунахме му ръка, а той ни попита кръщавано ли е детето. Отговорихме, че не е.

-         Ще доведете детето при мен в Ловеч, аз ще го кръстя! Каза ни негово преосвещенство, но ние не изпълнихме поръката му…

   И тогава и след това в годините дядо Максим съм възприемал като благороден и скромен, с народностен дух и душа, честен и всеотдайно служещ на Бога и църквата ни свещенослужител. За мен двата спорни момента в неговото битие са: Избран или назначен е Максим за Патриарх Български и бил ли е агент на държавна сигурност.

  Мисля, че дядо Максим е назначен Патриарх и освен решението на Политбюро, което стана обществено достояние, всеки здравомислещ човек живял по онова време знае, че при комунистическата диктатура, без партийната номинация и поддръжка нищо не можеше да стане, та камо ли пък Патриарх!.

Мисля също, че Негово Светейшество – Бог да го прости и вечна му памет, беше вербуван от Държавна сигурност. Чест прави на управниците, че когато се разкриха досиетата на висшия църковен Клир, дядо Максим със своето забележително четиридесет и едно годишно патриаршеско достолепие и преклонна деветдесет и осем годишна възраст, беше пощаден. ..

  В дните непосредствено след десети ноември 1998 година, когато един вътрешнопартиен преврат беше обявен за край на комунистическата диктатура, на митинг пред катедралния храм в Русе се проведе поредния демократичен митинг. Силно впечатление ми направи тогава смелата и емоционална реч на едно духовно лице, което разбрах, че е епископ Нестор - викарии на Доростоло-Червенския Митрополит.

   Наскоро след това ме избраха за общински съветник от листата на СДС, а след няколко месеца и за заместник кмет на Общината за ресора „Хуманитарна и социална политика”. Като такъв отговарях и за вероизповеданията и таман се запознахме с епископ Нестор, Светия Синод го изпрати за Игумен на Троянския манастир. По него време в Русе нямахме Митрополит, предстоеше избор и подготовката вървеше в пълен ход. Епископ Нестор много обичаше града ни, имаше огромно желание да стане Русенски митрополит и силно се надяваше, че това ще се случи. Изпращането в Троян обаче подсказваше, че шансовете му са имагинерни и всъщност с този ход е проправен път за друг мераклия…

  Новото назначение не бе обезкуражило Нестор и той все още вярваше, че мечтата му може да се сбъдне, поради което поддържаше връзка с всички ръководни дейци в града ни, надявайки се на тяхната подкрепа при предстоящите канонични избори. Епископ Нестор пишеше и се обаждаше по телефона и на мен и винаги с покана да му гостувам в манастира. По него време имах толкова много работа в Общината, че за гостувания въобще не можех и да помисля, но един неочакван повод ми даде възможност да се отбия на връщане от София и да пренощувам в Троянския манастир.

  Това беше една трогателна среща! Дядо Нестор много се зарадва, чудеше се с какво да ми угоди, с какво да ме нагости и как най-добре да ме посрещне. Готвачката на манастира - жена от близкото село Орешака, беше останала в магерницата за да наготви специалните манастирски гозби. На подредената маса в стаята за гости имаше звънец, който светията му при нужда от нещо – я питие, я блюдо, или подправка някаква, удряше с длан два-три пъти,  което предизвикваше бързото появяване на един от двамата послушници, които ни обслужваха за да приеме поръчката. Това ми действаше много занимателно и аз с умиление гледах изпречилото се пред мен игуменско самочувствие.

   Софраджийските мурафети никога не са ме привличали, лакомията презирам, затова към ястията много, много не посягах, а бавно, по малко си пийвах от изстудената прочута „Троянска сливова” - манастирско производство и слушах това което ми говореше епископ Нестор. Този човек разкри душата си пред мен - душа и живот, които бе обрекъл и посветил на Светата ни Църква.

-         Сега на старини - разказваше ми той - ако не ме изберат за митрополит, предстои пенсионирането ми, а това би означавало и край на моя живот. Имам само една бедна сестра, която живее на квартира и с такава нищожна пенсия, къде ще ида, какво ще правя?

    Едновременно с това Светия му силно се вълнуваше от разкола в Църквата ни, който точно по това време бушуваше с все сила. Не скри, че е против статуквото и за промени в църковната дейност, но беше внимателен – никого не нападна, никого не спомена.

   След вечерята и богатата раздумка, Нестор ме заведе в малко, кокетно обзаведено манастирско апартаментче и с видимо задоволство ми каза:

-         Ето тук професоре Ви настанявам да си починете и наспите на спокойствие в манастирски уют. Тук настаняваме най-скъпите си гости. И като се усмихна ми заразказва, че и другарката Людмила Живкова е ползвала тази обстановка и е преспивала на това легло... 

       Легнах си, уморен съм, а не мога да заспя, възбуден от това, което научих за превратностите в съдбата на този Божи служител.    Мисля, мисля, какво нещо е това живота, какво нещо е това съдбата, че и моята…! Преди двадесет и пет години, млади, млади, със заем от взаимоспомагателната каса бях тук със семейството си в дървени, овехтяли бунгала до манастира и как чакахме около централната му порта да се прикачим към някоя туристическа група, та и ние да

влезем вътре, да го поразгледаме и чуем нещо от словоохотливия екскурзовот! А сега - сега гост и то много желан гост на самия Игумен на този манастир, към който имам вълнуващ емоционален сантимент! И остави другото, но и да пребивавам в стаята, че и в леглото където е спала Людмила!

   Мисля, мисля, какво нещо е това живота, но какво нещо е и това властта..! Повдигам се леко, обръщам се на другата страна и си викам – ето защо с все сила и с всички възможни средства се е устремило и кьораво и кьопаво към власт и драпа ли драпа да се докопа до нея!

  Сутринта след закуската Нестор ме заведе в покоите си, където разгледахме библиотеката му. Показа ми църковни издания с негови статии и отново ме помоли ръководството на Общината да го подкрепим при предстоящия избор на Русенски Митрополит.

   Мислеше си той горкия, че нашите възможности са големи, а то особено по онова време всичко си беше старото и освен една – две статии с положителна оценка на персоната му, които излязоха в местния печат, друго нищо не можахме да направим.

   За Русенски митрополит беше избран дядо Геласий. С него ме запозна г-н Георги Бакърджиев – голям привърженик и познат на Цар Симеон и председател на организацията ”Царство България”в Русе.

  Един неделен дядо Геласий, аз и г-н Бакърджиев с „Волгата” на Митрополията посетихме женския метох край село Върбовка. Двете монахини ни почерпиха с произведена от тях ракийка и скромен обяд. По време на пътуването и в метоха разговаряхме на най-различни теми. Негово преосвещенство Геласий едър, тежък и с каба телосложение, беше твърде разговорлив и имаше добро чувство за хумор. За мен беше интересно да науча какво е мнението му за Русенската Епархия, има ли някакви идеи и какво може да помогне Общината за реализирането им? Когато пийвахме по глътка две от калугерската ракийка, подхвърлих дума за разкола в църквата..В същия миг лицето на Светия му се изостри, оредялата му и почти побеляла брада настръхна, а очите му застрашително засвяткаха…Гледайки всичко това, аз не дочакал отговор, бързо смених темата, но все пак подочух някакво избърборване, което за добро ли за лошо ли, въобще не разбрах. Общо взето срещата ни беше много сърдечна и може да се каже, че от там на сетне с дядо Геласй станахме, ако не приятели, то поне добри познати.

   Не си спомням точно, дали през есента на 1992 – ра или някъде през пролетта на 1993 годна, той ме покани на среща за учредяване инициативен Комитет за възстановяване на разрушената през комунистическия режим русенска църква „Всях Светих”. Присъстваха около петнадесетина човека – начинаещи бизнесмени, архитекти, инженери, членове на църковното настоятелство, политически дейци. В началото на срещата Негово Преосвещенство говори за тази църква и необходимостта да бъде построена наново. После прочете един списък с имена на лица, като предложение за състав на инициативния Комитет, между, които беше и моето. Малко след това Светия му дръпна едно кратко, но твърде похвално слово за мен и директно предложи аз да оглавя Комитета Не знаех за това му намерение, свари ме неподготвен, но време за мислене нямаше, затова станах,благодарих за доверието и казах, че едва ли съм най-подходящото лице за тази високоблагородна длъжност, но щом се касае за Божа работа нямам право на отказ.

   Спомням си още, че се взема решение за провеждане в най-скоро време на литийно шествие до мястото където е била църквата и ускоряване на процедурата за определяне на ново място за построяването й, тъй като на старото сега се намира Пантеона на възрожденците.

   Междувременно разкола в църквата ни продължаваше да съществува. Представител на разколниците от Синода на Дядо Пимен в Русе беше епископ Антоний, който заедно с русенския свещеник отец Стефан служеха в храма „Свети Никола”.

   За дядо Антоний не знаех нищо, но нали отговарях и за религиозните въпроси в Общината, проявих интерес и научих, че живее много скромно в апартамент някъде мисля по ул.”Борисова”.       Един ден изпратих сътрудник с покана да ме посети, която старецът приел с най-голямо удоволствие и радост. Когато го видях в кабинета си разликата между него и Геласия беше огромна!

Дядо Геласий – голям и дебел с излъчване повече на властелин и после на владика, а епископ Антоний – слаб, хрисим и обаятелен – истински Божи служител! Не пожела кафе, почерпих го чай. Попитах  как живее, защо е това разделение в църквата ни, защо не се потърси примирение и по-широки пътища за единение на духовенството…Това би имало голямо значение за народа и държавата ни в този тежък момент от нашето съществуване.

   Епископ Антоний спря да разбърква чая си, остави лъжичката в малката чинийка, поизправи се и започна тихо и обстоятелствено да отговаря на моите въпроси.

-         Не живея леко г-н Байчев – каза ми той, но и още по-тежко да живея, няма да спра да се моля Богу да отърве Светата ни църква от тези хора, които не заслужават и са срам да бъдат в нея!

Изчерви се, ядоса се старецът и ми заразправя без никакви задръжки неща, някои твърде дискретни и интимни, неща за които никога никъде не съм споменал, няма да споделя и тук. Едно от тези неща все пак няма да скрия, защото, макар и след двадесетина години официално беше потвърдено. Още тогава Епископ Антоний ми каза, че повечето от митрополитите, включително дядо Геласии, са агенти на държавна сигурност.

   На тръгване ми подари богословската книга „ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ” със следния автограф „На г-н професор Байчев, с най-добри чувства за молитвен спомен”, благодари ми, че „единствен от управниците в този град” съм се сетил за него и ме благослови. Целунах му ръка, изпратих го и му обещах, че пак ще се видим.

   На „Богоявление” същата година, по покана на Митрополията и дядо Геласий, цялото общинско  ръководство трябваше да отидем на брега на Дунава за ритуала по „Хвърлянето на кръста”. Преди това, по-раничко, без да се обаждам на никого отидох в храма „Свети Никола” да уважа митрополит Антоний по случай този голям християнски празник. Купих, запалих свещички. Дядо Антоний служеше с отец Стефан. В храма имаше малко хора. Постоях десетина-петнадесет минути – мисля, че ме видяха и побързах да се спусна по брега на Дунава, та да присъствам и на официалното тържество, което се водеше от Геласий.. Когато слязох на брега и за да стигна по-бързо до официалните лица прескачах огражденията от червено-бели ленти, изневиделица срещу мен се изправи Светия му Геласия с настръхнала брада, с вдигната дясна ръка, изперчен въртящ се показалец и със заплашително остър глас ми вика:

-         Ей, момченце, ти знаеш ли какво правиш?

Направих се, че нищо не разбирам и смирено се завайках: Какво стана Ваше преосвещенство, закъснях ли?...

Веднага се досетих, че са ме следили и бързо са уведомили Светията за моето крайно нежелано за него посещение на литургията, която отслужваше разколника епископ Антоний.

   Последното и то твърде емблематично духовно лице с което се запознах и срещнах два пъти беше Негово Светейшество, архиепископа на Букурещ, митрополит на Влашко и Добруджа, Патриархът на Румънската православна църква Теоктист.

  Мисля, че през късното лято на 1993 година, дядо Геласий ми се обади да отида на Дунав мост, та заедно с него да посрещнем Патриарха на Румъния Теотикст, който идвал на официално посещение в България. Отидох разбира се, а той-Патриархът закъсня, та със дядо Геласий седнахме  в приемната на митницата и ударихме един продължителен лаф, при което разбрах, че Румънския Патриарх идвал по покана на нашия -дядо Максим, който го чака в Троянския манастир, където ще се състои срещата им. По програмата одобрена от  Светия Синод, било предвидено след пристигането в Русе, Теотикст да бъде поканен за кратка почивка със скромна закуска, след което да отпътува за Троянската Света Обител.

   Мина се около час време, когато ни съобщиха, че Патриархът пристига и тъкмо излязохме, пред нас спря голяма лъскава черна лимузина от която енергично слезе и се изправи Негово Светейшество румънския Патриарх. Признавам си, до тогава не бях виждал толкова хубав, строен и обаятелен свещенослужител, от който лъхаше интелигентност и великолепие! Целият в блестящо бели одежди, с лека великодушна усмивка и високо изправена глава, този човек излъчваше сила и достолепие!  

   Първо, съвсем кратко го приветствах аз, след това и дядо Геласий, който от името на русенската Епархия го покани на  закуска в ресторант „Левента”.

   Когато пристигнахме горе на високото и слязохме от колите пред ресторанта, Негово Сиятелство Теотикст се обърна на север, впери поглед в разстлалия се пред очите му Русе, в широката сребриста лента на Дунава и преливащата се шир от сгради на отсрещния град Гюргево. После с дясната си ръка посочи това, което гледаше и с тон на възхищение изрече на френски език: „Колко близко живеем, а колко малко се познаваме!”

   Закуската беше скромна, престоя, не повече от около 40 минути. Разговаряхме на общи теми, главно около миналото и настоящето на Русе. На тръгване Патриархът похвали уредбата и менюто в ресторанта , благодари за топлото посрещане и отново с благородната си усмивка, енергично се настани в черната лъскава лимузина и отпътува към Троян.

   Втората ми среща с Негово Светейшество Теотикст се състоя на Гергьовден следващата година в Гюргево. На този ден Гюргевци празнуваха своя градски празник и за тържествата бяха поканили Патриарха и висши столични държавници. Аз присъствах като представител на Русенската Община и като Съпредседател на Българо- Румънската Комисия за решаване екологичните проблеми на района Русе-Гюргево. На официалния обяд, на най-престижното място седеше Негово Светейшество. Гостите, включително и аз бяхме представени пред него от префекта Никулеску. Когато се изправих пред Теотикст, той съсредочи поглед в мен, деликатно, леко се усмихна и каза на префекта, че ние се познаваме. В това врече аз поех ръката му, целунах я и му казах, че съм радостен и щастлив, да го видя за втори път.

   По време на обяда разказах на г-н Молдовану – заместник префекта и съпредседателя на Комисията от Румънска страна, че съм посрещал Патриархът им в Русе. От своя страна Молдувану ми разказа нещо за Негово Светейшество, което ми направи много силно впечатление и никога няма да го забравя:

  

   След падането на режима на Чаушеску през 1989 година, Патриарх Теотикст се изправил пред целия румънски народ и публично признал, че е сътрудничил на комунистическата тайна полиция, след което си подал оставката и се оттеглил в манастир. Тази достойна постъпка била оценена от румънския народ и духовенството, които му простили и го поканили да остане на поста си.

   Достойна постъпка на достоен човек и свещенослужител!

  Да сте видели или чули такова нещо из нашата татковина, в която официално се установи и съобщи, че две трети от висшия ни клир са били сътрудници на българските комунистически тайни служби? Не сте! Е, спокойно, няма и да чуете!

  

     х Разказ от книгата ми "Оживелите спомени", изд."Лени Ан", Русе, 2014 г