ПРОФЕСОРЪТ МИ ДИМИТЪР ДИМОВ

Обичах биологията, химията и литературата и като  завърших средното си образование исках да следвам медицина или право. Купих си необходимите формуляри, попълних ги както се изискваше, приложих дипломата си и другите необходими документи, подадох ги в Общината и започнах да се готвя упорито, по моя си стил.

Да, исках, но по онова време „искането” нямаше никакво значение, важното беше дали ще ти разрешат! Тогава комунистическата власт, умело прикрита под фасадата на така наречения Отечествен фронт, брутално се разпореждаше с човешките съдби. Тя разрешаваше дали да учиш, къде да учиш, дали да работиш, къде да работиш, в кое населено място да живееш – желанията, възможностите на човека, въжделенията му, изобщо не ги интересуваха!

Мина се известно време, очакването ставаше все по-мъчително, защото започнах да научавам, че на много от моите съученици разрешават да кандидатстват и продължат образованието си, а за мен и няколко други момчета резултатът се забави, докато най-после ни съобщиха, че не ни разрешават! Няма аргументи, няма мотиви, право за обжалване, повторно подаване на документи или някаква устна информация – няма такива работи!

На следващата година голямо треперене падна. Ако и тогава не бяха ми разрешили, остави, че професионално ме осакатяваха за цял живот, но есента отивах трудовак по дунавските диги около Белене – служба, която деградира и съсипа съдбите на хиляди свестни млади хора!

За щастие, когато занесох документите си в Общината, секретаря Пендо Александров – син на стар комунист, с когото играехме волейбол в градския отбор, ми вика:

 Ванко, подразбрах, че тази година партията ще набляга на селскостопанските специалисти и шанса да ти разрешат е по-голем, ако вземеш да се пишеш по тези специалности. Пиши, па и я ше гледам да удара едно рамо…

Зарадвах се много, послушах го и вместо медицина и право писах Селскостопанската академия. Отново падна мъчително чакане и треперене, но хеле ти, разрешиха ми. Подготвих се отлично и от хиляди кандидати се класирах на трето място, което ми даде възможност да избирам от четири специалноти – агрономство, зооинженерство, лесоинженерство – записах четвъртата – ветеринарна медицина.

***

Годината е хиляда деветстотин петдесет и първа. Студентите от първи курс слушаме лекции по няколко дисциплини, между които зоология. Не бяха изминали месец-два и професорът ни – известния български зоолог Петко Петков се разболя. Това разбрахме, когато вместо него в залата за поредната ни лекция влезе нов преподавател, който остави на масата една кутия с тебешири, обърна се към нас и съвсем лаконично ни каза, че от сега нататък той ще чете лекциите по тази дисциплина. Тогава не знаехме, но бързо се разбра, че новият професор-зоолог се казва Димитър Димов.

Като студенти първокурсници още не познавахме много от преподавателското тяло и все пак бяхме понаучили имената на някои академици, член-кореспонденти на Академията на науките и професори, но името на този професор чухме за първи път.Откровено казано и в момента, когато влезе в залата и го видяхме, също не ни впечатли с изключение на изпъкналите си очи и очилата с дебелите стъкла и многото диоптри. С тази типична особеност наред с правия нос, леко понапредналата долна челюст с по-дебелата устна, светлия цвят на лицето и косата високо подстригана и гладко сресана – така съм запомнил този среден на ръст мъж с ризата, вратовръзката и тъмно сивото спортно яке, с които го видях за първи път.

Още не доизказал последните думи, с които съобщи, че той ще ни чете лекциите по зоология, проф. Димов се наведе над кутията и започна да вади и подрежда с особено старание пред себе си разноцветните тебешири. Като извади и подреди в стройна редица почти всичките, с лявата си ръка взема един бял, застана пред дългата черна дъска и започна да пише заглавието на лекцията, а когато стигна до средата й, прехвърли тебешира в дясната си ръка и го дописа до края. Това беше първия „номер” на „новия” професор, за когото писането и с двете ръце си е било най-обикновена работа, но за нас се оказа голяма и невиждана изненада. Веднага след това видяхме, че той и рисува с двете ръце. Спомням си, че лекцията ни беше за „Първаците”. Това са едни от най-нисшите животински видове – чехълче, медузи, хидра. Без да гледа, наизуст проф. Димов с увлечение и видимо удоволствие, използвайки много от разноцветните тебешири, нарисува прекрасни образи на тези примитивни но красиви животинчета, възлов етап от великия еволюционен процес в природата. Така беше във всяка негова следваща лекция. Тогава нямаше прожекционни апарати, видеокамери, компютри, електроника… Той беше подреден човек и перфекционист, извайваше детайлите, вживяваше се и се радваше на това, което е написал и нарисувал. Като го наблюдавах винаги имах чувството, че първо го прави сякаш за себе си, а после с най-голямо удоволствие го предлагаше и на нас, студентите. Професорът не беше словоохотлив. Обичаше тишината, написаното и нарисуваното на черната дъска, но така, че да не се нуждае от допълнителни обстоятелствени обяснения. Усещаше, че този начин на преподаване ни харесва и затова не спираше да се старае.

Много неща се написаха и изказаха в годините за моя проф. Димов, за щастие всякога с признание и възхвала на неговия неоспорим талант като писател и учен с широка гама от интереси – биологически, литературни и философски. Със синовна благодарност, към светлата му памет, задължен съм да споделя, че благодарение на големия си талант, той беше и един даровит, високо компетентен и очарователен лектор – зоолог.

По онова време информационните средства бяха твърде примитивни и ограничени. На всичкото отгоре съществуваше жестока цензура навсякъде и за всичко. За щастие, студентската информационна агенция „партенка” работеше безотказно и благодарение на нея скоро научихме, че проф. Димов не е зоолог, а е ветеринарен лекар, завършил образованието си в нашия факултет, че е специалист по анатомия, хистология и ембриология на гръбначните животни. Подочухме, че бил интербригадист, участник като левичар в гражданската война в Испания, което впоследствие се оказа невярно и че пишел проза, даже романи, което за моя радост и самочувствие на студент от бранша се оказа абсолютно вярно!

Спомням си, че по него време редовно посещавах „Студио музика” в зала „България”, където всяка седмица безплатно или срещу стотинки слушах оперна и класическа музика, пускана от грамофонни плочи. Там идваха хора с различна възраст, но отбрани, интелигентни, от които научавах интересни софийски новини, които нямаше откъде другаде да науча. При едно от посещенията си дочух, че е излязъл нов роман „Тютюн”от някой си Димитър Димов. Романът бил много интересен, бързо се разпродал, но „нещо се мътело около него…!”

Студентската агенция и тя разпространи „съобщение”, че има такъв роман, че името на автора е същото като това на нашия професор, но едва ли е той.

Бях си наумил и при една от следващите лекции, когато професор Димов я завърши и както винаги старателно започна да прибира разноцветните тебешири подреждайки ги в сивата кутия, аз се приближих към него и го попитах:

‒ Извинявайте, другарю професор, вие писател ли сте?

Професорът малко изненадан се поизправи и като продължаваше да прибира тебеширите, спокойно ми отговори:

‒ Аз съм преподавател, колега, не бих казал, че съм писател. После взема кутията и тръгвайки да излиза добави – а вие защо се интересувате?

‒ Наскоро е излязъл нов много интересен роман, за който всички говорят и казват, че авторът му Димитър Димов…, нали това сте вие? 

Той леко се усмихна и със специфичния си говор, с онова особено „р” ми вика:

‒ А вие четохте ли го този роман, хареса ли ви?

В това време около нас се събраха и други колеги.

‒ Не, не съм другарю професор, но няколко пъти чух  да се говори…

‒ Е, тогава… – обръщайки се към всички и леко усмихнат той ни поръча – намерете романа, прочетете го и после ще говорим повече…!

Това беше последната ми директна среща с моя професор Димитър Димов, защото повече той не се яви при нас! Но моят интерес и симпатия към него и неговото творчество и в частност към сагата с романа „Тютюн” тепърва предстояха…

По същото това време слушахме и лекции по анатомия. Упражненията ни водеха двама асистенти и доцент д-р Кольо Димитров. А тя, анатомията, една наука – да не ти е работа – колкото трудна, толкова и суха! Но доцента, за разлика от асистентите, беше колоритна личност – стар ерген, малко нещо софийски бонвиван, много сладкодумен, с широки познания, интереси и информираност. Освен другото беше най-добрият български стенограф! Това научихме от него когато ни се похвали, че наскоро бил на състезания по стенографски умения в Женева и се класирал на трето място от всички европейски участници.

Не си спомням точно как стана, но на едно от поредните упражнения го попитахме защо така внезапно ни напусна проф. Димов и дали няма да се върне и продължи лекциите си. Тогава доц. Димитров, бачо Кольо, както си му викахме в негово отсъствие, ни разказа, че професорът му е съвипускник и приятел, че той е авторът на романа „Тютюн” и, че заради този роман в момента има големи неприятности с писателския съюз. А като поиска да му обещаем, че много-много няма да „бърборим” ни довери, че и по-нататък ще си говорим за романа, защото по молба на професора, той го придружава и стенографира разговорите на всички срещи свързани с разправията около него. 

Ето така по стечение на тези обстоятелства, аз и моите колеги, които проявяваха интерес, станахме косвени свидетели на епичната борба на милия проф. Димов с вманиачените догматици, завистници и грандомани –критици  на прекрасния му роман „Тютюн“.

Когато питахме какви са обвиненията срещу Димов и романа, бачо Кольо ту с дълбока загриженост, ту с ехидната си усмивчица ни обясняваше, че го упреквали в силно повлияване от упадъчната западна литература и идеология и романа изобщо не отговарял на най-прогресивния художествено-творчески метод на „социалистическия реализъм”! На всичкото отгоре професорът бил и безпартиен, вайкаше се бачо Кольо, и се притесняваше, че това много ще му попречи…

Бях учил в последния клас на гимназията за „социалистическия реализъм” и въпреки старанието и усилията на учителя ни по литература другаря Николов, така и не разбрахме, съмнявам се дали и той самият разбираше горкия, като в какво се състоят „художествеността, прогресивността и реализмът” на този метод? Трябваше в годините, вероятно поради бруталното му налагане във всички направления на художественото творчество – литература, изкуство, архитектура и въпреки жестоката цензура, сам да проумея, че това е една форма на насилие и фалш с цел използването им за идеологическите цели на комунистическата диктатура. Приятно ми беше, че преди две-три години узнах може би най-кратката, но най-точна дефиниция за този „метод”, която изрече съвременния голям руски режисьор Армен Джигарханян при гостуването си в Русе– „Социалистическият реализъм беше измислен, за да се прикрива лъжата!”

Най-отявлените критици на Димов, разказваше ни бачо Кольо, били Георги Караславов, Младен Исаев, Панталей Зарев. Спомням си, че ни говореше и за някакъв Димитър Ангелов, а също и за писателя Стоян Каролев… Най-упорит и безкомпромисен е бил Панталей Зарев. Истерията около романа „Тютюн” се разрастваше и тогава съм си мислел, че е само и персонално заради Димов и романа. После, после разбрах, че да – вярно е, за Димов и романа е било, но това е бил и много удобния повод да се громи всичко, което е свързано или само понамирисва на истинско сътвореното в унисон с българската и европейската литературно-творческа традиция и без подбиране на средства, да се насажда съветизацията навсякъде и във всичко. Това е истината и тя лъсва с цялата си нелепост в тридневното събрание на Съюза на българските писатели, което Камен Калчев нарича „тридневен конгрес”, старателно подготвено и свикано по повод излизането на романа „Тютюн”.

За това събрание Бачо Кольо ни разказваше най-интересните работи, които тогава в младините си, още не ориентиран и непрепатил, приемах едва ли не за допустими!

Сега обаче ги виждам като отвратително вредни, глуповати, изразяващи не само традиционната човешка злоба и завист, но страх и угодничество, а защо не и своеобразна професионална надменност и грандоманщина… Сиреч, абе кой си ти там някакъв професор, ветеринарен лекар, анатом… то това писателската работа, соцреализма, литературно творчество и прочие… я си стой ти там при анатомията…

В такъв смисъл са били нападките на Це Даскалов, например, който обвинил Димов в някакво въображаемо сходство на „Тютюн” с негов роман „Мелницата Липовански” мисля, че се казваше! Други го обвинявали, че му липсва марксиско-ленински мироглед и че романът си е направо един провал. Останали са ми като комичен спомен обвиненията на Иван Бурин, че Димов „нарушавал Социалистическия реализъм, защото кръщавал буржоазните си героини с красиви имена като Мария и Ирина, а тези от работническата класа с имената Спасуна и Варвара!” Жалка работа! Примитивна работа!

Спомням си, че след това прочуто събрание на Съюза на българските писатели изненадващо във в. „Работническо дело” се появи уводна статия със заглавие „Романът „Тютюн” и неговите злополучни критици”, която даваше висока оценка на таланта на автора и романа и от своя страна по своему разгромяваше „злополучните” им критици. От Бачо Кольо веднага научихме, че статията е от генералния секретар на БКП тогава Вълко Червенков, който дори и с лично писмо бил поздравил проф.Димов.

По-нататък в годините четох романа, гледах филма сътворен по него, споменавал съм професора винаги при всеки подходящ повод с най-голямо удоволствие и гордост.

*   *   *

След повече от половин век, в началото на месец април 2013 година, бях поканен на среща с писателя Владимир Зарев, която се проведе в регионалната библиотека „Любен Каравелов” в гр. Русе. Син на Панталей Зарев, Владимир  в последните десетилетия написа интересни и съдържателни романи, с което се утвърди като значим български писател.

На срещата проф.Николай Димитров от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методи”, представи книгата си „Из лабиринтите на битието”, в която прави анализ на творчеството на Владимир Зарев и главно на романите му „Битието”, „Изходът”, „Изборът”, „Лето 1850”…

В същата книга е поместена и анкета с шестдесет и четири предварително зададени въпроса, на които писателят непринудено с богат език и увлекателно дава своите обстоятелствени отговори.

В такъв стил с умерена емоционалност беше и изказването на Зарев в заключителната част на срещата. Бях седнал на първия ред. Слушах го с удоволствие, защото освен богатството на изказа, в думите му имаше идеи, имаше съдържание и дълбок житейски смисъл!

Когато въпросите към него привършиха, приятно възбуден, натиснат от спомена за преживяното около сагата „Тютюн”, далече, далече назад в годините, му казах:

‒ Господин Зарев, слушах Ви с голям интерес и удоволствие. Радвам се, че сте наш гост и имаме възможност да се запознаем и общуваме, макар и кратко, но види се твърде съдържателно с голям български писател. От сърце Ви пожелавам да сте жив и здрав и дай Боже да напишете още такива великолепни романи. България има нужда от това! – И като помолих тези мои думи да не се приемат като преднамерен комплимент, продължих: – Наред с това, най-добронамерено, повтарям-най-добронамерено ще Ви кажа още нещо:

През 1951 година бях студент на незабравимия мой професор Димитър Димов и по стечение на обстоятелствата косвен свидетел на някои епизоди от сагата с неговия роман „Тютюн”. Известно е, че вашият баща – големият литературен критик и историк акад. Панталей Зарев, беше едно от главните действащи лица в тези събития. Позволявам си да Ви помоля, бихте ли могли да ни разкажете нещо по този въпрос?

  

Писателят стана от стола си, направи крачка-две към мен и заразказва спокойно и сладкодумно неща, които увери, че е чул и запомнил от баща си.

‒ Татко, каза Зарев и Димитър Димов са изпитвали взаимни чувства на уважение. Димов имал невероятно духовно излъчване, бил много фин и честен човек.

Тук Зарев спря, позамисли се, но продължи и разказа много интересен епизод от сагата…

‒ Два дни преди да се появи фаталната статия на баща ми в „Работническо дело”, с която продължил да критикува романа му, у дома дошъл Димитър Димов и го помолил да изтегли статията си и да не я публикува. Димов вече е знаел за становището на Вълко Червенков и обрата в партийното мнение за романа „Тютюн” и с благородството си е искал да предпази баща ми. За съжаление моят баща беше много принципен и твърд човек и не се съгласил, след което излиза анонимен, но поразяващ отговор на Вълко Червенков, а последиците за татко станали много тежки. Един от малкото хора, които са се държали любезно и приятелски след това с баща ми – продължи да разказва Зарев, е бил Димитър Димов. Искам накрая да подчертая, че баща ми – заяви Зарев,  много високо ценеше таланта на Димов и го поставяше в тройката на най-значимите национални белетристи за всички времена. Баща ми благоговееше пред нравствената щедрост и морала на този голям наш писател.

Веднага след това към мен се приближи проф. Димитров, който държеше в ръце книгата си и ми каза, че  в нея, в раздела „Анкета” Зарев дава по този въпрос още много интересна информация. Поисках да закупя екземпляр от книгата и бях много приятно изненадан, когато вместо отговор, проф. Димитров се наведе над малката масичка, разтвори книгата, написа автограф и ми я подари. Трогателно беше, че по своя инициатива под този автограф се подписа и писателя Владимир Зарев. 

  

Въпреки формалната победа на проф. Димов, все пак той е принуден да преработи романа и да прибави към оригиналния текст още около 120 страници посветени главно на работническата класа и борбата на комунистическата партия, както споделя първата му съпруга Нели Доспевска – „При пълното съзнание, че разваля романа!” В спомените си за писателя тя цитира едно направено пред нея откровение на Димов, което изкушен съм и аз да цитирам като заключение на този мой оживял спомен:

„Нямаше начин да не се подчиня. Аз не съм комунист и те го знаят. Направих го, за да спася единственото, което имах – писането.“ „Не мога да забравя болката, с която го изрече”. – пише Доспевска. – „Като в библейска история ми е. Димитър Димов сам се качи на разпятието, за да живее детето му „Тютюн“. Умъртвяването му беше на косъм. Победата не му донесе творческо удовлетворение. Напротив – осъди го на двойствен живот.”

Този двойствен живот, този двойствен живот, който беше принуден да води голямата част от народа ни и който нанесе непоправими щети на творческия му дух и съзнание!

х Разказ от новата ми книга "Оживелите спомени", изд. "Лени Ан", Русе, август, 2014 г. 

       СРЕЩА С ЖИВКОВ*

Понякога съдбата ни предлага срещи, събития или преживявания, за които не сме си и помисляли! Точно такава беше срещата ми с Тодор Живков. При това не така мимолетна, на някакво тържество, съвещание или даже в кабинет за няколко минути, а среща в тесен кръг, на работен обяд! Ето как се случи това:

По онова време – средата на осемдесетте години на миналия век по решение на Партията в страната ни трябваше бързо да се развиват и внедряват производства на базата на биотехнологията. С голям ентусиазъм тази разпоредба се изпълняваше в Разградска Област. Редом със съществуващия завод за антибиотици, се строеше модерно предприятие за преработка на царевица и биопроизводство на глюкозо-фруктозни сиропи. Реконструираха се предприятия от хранителната промишленост. Правеха се опити за производство на цветя по метода на клетъчната биотехнология. Откри се ново учебно заведение „Институт по биотехнология”. В Разград често се провеждаха научни конференции посветени на тази проблематика. Докладите се изнасяха от сътрудници в БАН, Научни Институти и висши училища от цялата страна.

По това време и моята изследователска работа беше в тази посока и вече бях създал препаратите „Цветостабил-А” и „Цветостабил-Б”, а с тяхна помощ и биотехнология за производство на месни продукти без нитрат, с минимално, безвредно количество нитрит. Така, че с доклади и научни съобщения участвах и аз със сътрудници от лабораторията която ръководех.

Организацията на тези научни форуми беше на високо равнище и винаги в присъствието на някоя от най-видните партийни личности – Министър Председателя Гриша Филипов, члена на политбюро Пенчо Кубадински, секретаря на ЦК на БКП по селското стопанство и хранителната промишленост Васил Цанов, министри и генерални директори.

Спомням си даже, че на първия симпозиум пленарния доклад за същността и основните направления на биотехнологията, изнесе другаря Гриша Филипов! Докладът беше теоретичен, подготвен от колектив на БАН и разглеждаше фундаменталните биологични и химични постановки, поради което и наситен  с тежка научна терминология. Авторите бяха в залата, но Премиера го чете и то не монотонно с руския си акцент, а със самочувствие, увереност, менторски тон и жестикулации на повярвал в авторството си академик - биотехнолог!

Бях до него – на същия ред, през двама човека. Слушах го, а ми беше неудобно да повдигна глава и да го погледна…И до сега се чудя, каква беше тази тежка маниакалност, така характерна за повечето от висшите ни партийни особи, които си вярваха и държаха да покажат, че всичко знаят и всичко могат, че притежават едва ли не, универсална компетентност по всички направления на науката и живота!

На една от научните конференции бях седнал в залата и докато чаках откриването и реда за изнасяне на доклада си, към мен се приближи другарка от организаторите, която ми каза, че моето място било „горе в президиума”. И като ми подаде папка с материалите за конференцията, настойчиво ме помоли бързо да отида и си заема мястото.

Аз в президиума - случваше ми се за първи път! Там „горе”, на сцената  бяха насядали десетина човека, от които не познавах нито един! От една страна хич не ми се отиваше, а от друга, да не се съглася при така оказаното ми внимание, означаваше да направя голяма глупост! Отидох! Седнах, на един от столовете, а се чувствах крайно неудобно  и силно притеснен.

Няколко дена след това ме извикаха в Окръжния Комитет на БКП в гр. Разград за среща с първия секретар Анастасй Дончев. Бях го виждал, знаех кой е, но лична среща с него до тогава нямах.

Дончев беше млад човек среден на ръст, силно черноок с остри черти но с приятен израз на лицето си. Инженер-химик започнал трудовата си дейност в завода за антибиотици. Много инициативен, мислещ и работлив човек, с афинитет към науката и научните постижения, с уважение към знаещите, можещите и кадърните хора. С внимание се отнасяше към научните кадри, които високо ценеше, умееше да привлича и мотивира за проекти, на които беше безспорния организатор и двигател. Този човек  гореше от желание за изява, а защо не и за по-нататъшен възход на бурната си кариера..? Той отлично беше проумял, че като привлича добри специалисти и като им създава благоприятни условия  да прилагат знания и внедряват свои постижения, в последна сметка те работят за него!

Така се отнасяше Дончев и с мен и моите сътрудници, а ние бяхме доволни и активно работехме да се реализират проекти като: Реконструкция и модернизация на месокомбината,  организиране на Института по биотехнология, в който разкрих и ръководех  катедрата ”Биохимични и химични технологии”, разкриване на нова научна секция „ Биологично активни вещества и биопродукти за хранителната промишленост” към Института по антибиотици, внедряване на  наша технология за оползотворяване на промишлени отпадъци от хранителната промишленост, производството на препаратите „Цветостабил…

Един ден през есента на 1986 година директорът на месокомбината в Разград Михайлов ми се обади, че вечерта към 20 часа трябва да участваме на някаква „специална” дегустация, Посрещна ни снажен мъжага, който ни въведе в полуосветена кокетна зала с камина. Там на ниски столчета около маса с наредени бутилки - богат асортимент от вина седяха Дончев и трима непознати мъже. В последствие за единия  подразбрах, че е генерал, но другите кои са не стана дума, което още повече засили съмнението ми, че освен виното не е изключено и  моя милост да бъде „дегустирана”…? След кратък общ разговор Дончев като посочи бутилките се поусмихна и каза,:

-               Другари, от тези вина трябва да определим два асортимента – едно бяло и едно червено, защото може би много скоро ще ни гостува висш партиен ръководител и трябва да го посрещнем както подобава.

           След дегустиране на виното от няколко бутилки той се обърна към мен и ме попита:

-               Другарю Байчев, а как сме с месните продукти произвеждани по вашата технология без нитратите ? С тях също трябва да се представим? Сега това е много актуален въпрос и вие си спомняте на последния симпозиум как др. Васил Цанов ви похвали. Даже… даже мисля, че е информиран и др. Живков, който винаги проявява голям интерес към чистотата на храните и такива технологии…

Вече се досещах кой щеше да е „ Висшия партиен ръководител”, та бързо и бодро отговорих:

-  Технологията нали знаете, че е внедрена в месокомбината, новите изделия се приемат много добре и производството е ежедневно. В завода за антибиотици редовно се произвеждат и „Цветостабилите”, които се търсят и от други предприятия в страната, така, че бъдете спокоен, няма да се изложим!

    Всички мълчаха, а Дончев видимо доволен продължи с монотонен глас да разказва като, че ли на непознати колко добре е науката да е близо и непосредствено в производството и как другаря.Живков препоръчал това да бъде повсеместна практика…

-               Вие – отново ме попита той - нали сте запознат с идеята му за създаване на малки изследователско-производствени организации за разработване на конкретни технологии и за тяхното конфекциониране в технологични системи?

Не можах да му отговоря веднага, но той не ми даде и възможност защото продължи:

-               Между впрочем, Вие др.Байчев успешно прилагате този принцип  и ако другаря Живков пожелае, бихте могли да му разкажете нещо от нашия съвместен опит в това отношение. Знаете ли, аз мисля – продължи той, че трябва да подредим и една малка експозиция от  препарати, новите изделия и няколко схеми на технологиите за производството им. Какво бихте казали по това? И като погледна към Михайлов попита и него – А вие какво ще кажете другарю Михайлов?

Какво да кажем! Съгласихме се разбира се и понеже трябваше да се връщам в Русе помолих да тръгвам, за да мога на следващия ден  да дойда отново и да се захващам за подготовката, що се отнася до моите задължения.

    Пришпорвам новата си „Жигула” по гладкия асфалт, обхванат от разнородни чувства – радостно вълнение, леко притеснение, гаделичкащо ме задоволство и ведра емоция…Боже мой, колко народ – мастити правоверни партийци, затлъстели академици и надменни пазванти душа дават за миг да се допрат до Тодор Живков, а то виж - аз и моите скромни научни постижения на среща с него! Това пък никога, нито съм искал, нито и за миг не съм посмял да си помисля, че може да ми се случи!

   Пее моторът равномерната си песен, а мислите ми една през друга, бързат и те като него…Изведнъж една от тях прониза съзнанието ми: Гледай каква аномалия - Разград и Русе, само на петдесет километра разстояние, а  уж същата партия, същата политика! Добре, ама тук ти дават възможност да твориш, да внедряваш, да работиш, да изкарваш достойно хляба си, а там – в Русе – механизация и електрификация на селското стопанство, друго не ги интересува! Докараха им от София цяла академия с четири факултета – агрономически, лесоинжинерен, зооинжинерен и ветеринарномедицински – разгониха ги! А нас и биотехнологиите ни оставили на едно новоизлюпено директорче, колкото самонадеяно, толкова и неподготвено, да създава постоянни обструкции и интригантства „доказвайки” как предприятията „си имали технолози и изобщо не се нуждаят от някакво си научно обслужване!” Помислих, помислих, махнах с ръка, настъпих газта и си викам - майната им, глупаците никога няма да се свършат! Я си върви ти по правия път Ванко, той дядо Божи си знае работата!

    На следващия ден отново бях в Разград.  Към обяд директора Михайлов ми разказа, че току що се връща от „Комитета” където му наредили до тази вечер експозицията която препоръча Дончев да бъде готова. Живков пристигал утре сутринта и е ангажиран с държавни дела из окръга. Срещата щяла да е по обяд. Ние двамата трябвало да бъдем в „Резиденцията” в 11 часа.

  Така и стана. Пристигнахме точно в определения час. Гледам в салона стилно подредена широка маса с всички необходими прибори и атрибути за хранене. Столове имаше само от едната й страна и те не бяха повече от 10-12 на брой. На два-три метра пред тази маса, беше подредената малка изложба. Приближих се и започнах да оглеждам експонатите и подредбата им, но още не обхванал с погледа си цялата площ, Михайлов ме дръпна и ми каза, че му наредили да отидем в една от стаите на комплекса и да чакаме там, а когато трябвало щели да ни извикат. Не зная защо, но останах с впечатление, че моето присъствие в салона по време на последните минути преди идването на гостите не беше желателно!

 

 Малко преди дванадесет часа, чухме, че настойчиво ни викат и най-често се споменаваше моето име. Излязохме и бързо се запътихме към салона. В това време Живков и придружаващите го току що влизаха. Дончев и двама трима се отделиха и застанаха встрани до масата, а той придружен от една жена, която после разбрах, че е медицинска.сестра, подмина и отиде към санитарния възел.

   Бях застанал зад Дончев, който леко се обърна и през рамо като, че ли недоволен ме попита:

-               Другарю Байчев, а вие защо не бяхте на входа да ни посрещнете

Какво да му кажа? Замълчах си, а той продължи:

-               Сега ще ви представя на другаря Живков и когато той заеме мястото си и всички се настанят, вие от тук някъде, където сме сега  ще го запознаете накратко с подредените експонати.

   След 5-6 мин. Живков излезе и с характерната си широка крачка  в добро настроение тръгна към нас. Ние се приближихме към него и Дончев чинно ме посочи, аз се ръкувах с Живков, отстъпих на крачка – две в страни, а той пристъпи и седна на първия стол зад края на масата. След него и другите присъстващи бързо заеха местата си..

   Стоях, изчаквах, а сервитьори започнаха да сервират. Чудех се какво да правя! Изнесъл съм стотици лекции, беседи, защити и представяния на доклади, изобретения, научни разработки, но на такъв „форум” – пред първият човек в държавата и то по време на обяд –  такова чудо не бях и сънувал, така, че не знаех да започвам ли да чакам ли още! Спасението дойде от Живков, който ме погледна, повдигна леко двете си ръце от масата, като да ми даде посоката и вика:

-               Е, хайде давайте, разкажете ни за вашата работа, за резултатите които сте получили!

   И аз започнах:

- Уважаеми другарю Живков – казах аз, съвсем накратко ще ви докладвам за някои наши научни разработки, които успешно внедрихме в предприятия в гр. Разград, а от тук и в цялата страна.

   Живков ме слушаше с внимание. Аз усетих това, бързо се успокоих и  влязох в моя си стил. Спомням си, че  първо взех от масата една опаковка от препарата „Цветостабил”-Б” и започнах да обяснявам характеристиките му и ползата от неговата употреба. Разказвах гладко и убедително, че е признат за изобретение, че ускорява производствения процес с 40-50% при което се пести труд и енергия и най-същественото е, че с приложението му се произвеждат месни продукти без нитрат, само с минимално, безвредно количество нитрит. Допълних още, че до сега такива препарати се внасяха с валута от две-три западни страни, а сега ние можем да предложим нашите за износ.

   В този момент той ме прекъсна, посочи ми с ръка мястото до него и вика:

- Я елате, елате тук до мене, тука ще продължим разговора!

Изненадан спрях да говоря. Помислих си – никой не ми е казвал, че ще сядам и оставам по време на обяда! И къде е това „тук до мене”,  то там няма и стол...! Оставих препарата и тръгнах към масата. Чак тогава видях, че до Живков има свободен стол, и  поставени всички прибори, даже и сервирано така. както пред всички други. И се усетих – никой нищо не ми е казал, но всичко е било предвидливо приготвено!Трябвало е обаче той да прецени и реши.

-               Сядайте тук и продължавайте да ми разказвате! Ще обядваме и ще разговаряме.

   Седнах и продължих да разказвам в същия стил, но по-тихо и деликатно, съобразявайки се, че това става по време на хранене. За ядене хич и не помислях, макар че от време на време хапвах по залче за да съм уж в унисон с обстановката…Споменах за внедрените  биотехнологични производства и създадената от нас поточно механизирана линия за осоляване и масаж на суровини за тези производства. А когато му казах, че за такава линия от западна страна ни искат 200 000 долара, а нашата ни струва само около 30 000 лв., той се обърна към мен и ме попита:

-               Освен тук, къде още сте внедрили тази линия? После без да чака отговора ми допълни - Това е добро решение и трябва да се мултиплицира!

                 И като посръбваше от супата Живков за първи път повиши гърления си глас и попита Дончев:

            - Абе Анастасий, каква е тази чорба с която ни гощаваш бе?Тя хем с боб, хем с леща?

                Ставайки от стола си Дончев бързо му отговори:

-               Това е манастирска чорба другарю Живков, така я наричат „Манастирска”и е типична за нашия край.

    От минута, на минута  разговорът ми с Живков вървеше все по-леко и непринудено. Усещах как умее прецизно да скъсява дистанцията и да предразположи събеседника си. Спомням си, че почти след всеки въпрос, който ми задаваше все повтаряше: „Няма да се притеснявате! Ще ми говорите това, което мислите!” А то такъв си ми е и характера, така че хич не се притеснявах, но признавам си не беше лесно… Наред с обясненията около работа ми в Разград, изказах  поддръжка си за създаване на малки изследователско-производствени организации и как в лабораторията,  която ръководя се стремим да работим на този принцип. Споделих още, че когато се харчи валута за оборудване или материали от западни страни, трябва  да се проучат първо нашите възможности, а за сключване на сделки да се изпращат компетентни хора. Дадох пример със закупени прескъпи машини за затваряне на консерви, а у нас нямаме необходимите кутии,., та трябва и те да се внасят от чужбина! Разказах за десетките тонове фосфат, който внасяхме за нуждите на хранителната ни промишленост, а заводите в Девня произвеждаха същия, който с лека дообработка - лично бях проучил, дава същите резултати като вносния.

   В един момент Живков се поизправи и ме попита какво е мнението ми за качеството на нашите хранителни продукти сравнени с произвежданите в западните страни и може ли да увеличим износа. Отговорих му, че в последните години качеството значително се е подобрило. Вече имаме продукти на световно равнище – пастьоризираната шунка в кутии например, която започнахме да изнасяме за САЩ, но за жалост в крайно недостатъчни количества. 

   С особено внимание Живков ме слушаше когато му заговорих за оползотворяването на промишлените отпадъци от хранителната промишленост. „Това е сериозен въпрос”, каза той и ме попита ние работим ли в това отношение и мога ли да му дама конкретни примери. Веднага се похвалих, че тук в месокомбината в Разград сме внедрили наша линия за оползотворяване на индустриални кости, кланична кръв и други отпадъци в много ценен фуражен концентрат. Казах му, че получаваме и костна мазнина за медицински цели, която в завода за антибиотици се използва като основа на лечебни кремове.

  Така си разговаряхме ние с Живков, а то два часа – най-кратките като, че ли в живота ми, излетяха незабелязано като един миг. Точно в 14 часа той стана и пожела да се приближим към масата с подредените продукти, препарати и схеми. Хвърли им един поглед, взема и дегустира едно  малко парченце шунка. После, като тръгнахме към изхода ме хвана под ръка и ми вика:

-               Нищо не ми казахте срещате ли трудности? Нуждаете ли се евентуално от някаква помощ?

            А сега де – Хамлетовска история…”Срещам ли трудности?”, „имам ли нужда от помощ?”Как да нямам бе бай Тодоре ? Трескаво си мислех аз. Ти, ако знаеш какви келеши ме подяждат, и а остави това, ами  каква армия от посредственици се е подредила на държавната софра, каква бюрокрация и фалш ни мачкат навсякъде и във всичко, как сте ни  разделили на „партийци” и безпартийни”и сме я докарали народа да вика – „Те ни лъжат, че ни плащат, ама ние ги лъжем, че им работим”…,сепнах се, уплаших се…леле, викам си, ами ако е разбрал това което си помислих и веднага му отговорих, че трудности има разбира се, но не са такива, че да се оплакваме…

-               Тогава-продължи Живков - всичко което ми разказахте сега, ще го напишете и ще го донесете лично на мене, лично повтори ми той, в Централния Комитет! И като си подаде ръката за сбогуване някак окуражително добави – Аз ще запазя Вашата дискретност.

   

От всичко, което ми се случи през тези забележителни два часа, последните две негови изречения ми направиха най-силно впечатление.

        Много години минаха от тогава, много пъти съм мислил за тях, за техния под текст и смисъл. Все повече се убеждавах, че настояването на Живков  „лично” да му занеса това, което ще напиша и гарантирането, че ще”запази дискретността ми”, означаваше, че той е знаел всичко за нездравата обстановка в страната ни…

     След десетина дена Анастасй Дончев ми поиска доклада, който трябвало да се напечати на пишеща машина със специален шрифт. Занесох го. За мен остана един екземпляр, който пазя в скромния си архив, като екзотичен спомен от тази височайша моя среща с човека,ръководил страната ни в продължение на цели тридесет и три години!

                   х           х               х

В книгата си „Страници от моя дневник”/изд.”Лени Ан”, Русе, 2012/, на датата 07.09.2011 година съм написал:

         „ Сто години от раждането на Тодор Живков. Ще се проведе тържествено честване в Правец.Една част от хората одобряват, друга са против, трета – хич и не се интересуват.

Мисля, че щом искаме да сме демократично общество и държава, такова честване е нормално!

Такъв – онакъв Живков управлява държавата 33 години! През това време България е съществувала, народът е съзидавал, страната малко или повече се е развивала.

Бил диктатор! Ами при тази „Диктатура на пролетариата”, какъв да бъде – демократ?

Нека да оставим историята да съди!”

Сега ще добавя: Нека да съди, но когато съди, Историята да не забрави да вземе предвид и да предаде на поколенията, като какво е представлявала насила натрапената ни комунистическа диктатура и като как „страната малко или повече се е развивала” щом  диктаторът  в момента на своето падение е изрекъл: „Е, какво другари и другарки, СОЦИАЛИЗЪМЪ  СЪ  ОКАЗА ЕДНО НЕДОНОСЧЕ!”

  

* Това е един от разказите в новата ми книга "ОЖИВЕЛИТЕ СПОМЕНИ" - Русе, септември 2014г. изд. "Лени Ан".

Помествам го по повод 25 години от вътрешно партийния преврат, с който свалиха от власт Тодор Живков. 

  

              ЧЕСТИТ ПРАЗНИК

Днес е денят на Народните Будители. Красив, достоен ден за достойни .люде, предани на народа и страната си - България!

Има ли народът ни нужда от Народни Будители? Категорично да! Той е разединен, недостатъчно ориентиран, в много отношения не просветен, а в застрашителна част и неграмотен!

Тъкмо затова, нуждата от Будители е крещяща - но от БУДИТЕЛИ, не от подбудители, политически играчи, популисти и демагози! Такива си имаме достатъчно!

    А искаме България да се оправи...

  Вчера, така наречената делегация на ББЦ – партията на Бареков, претърпя провал и получи заслужено унижение от представителите на ГЕРБ в разговорите за съставяне на Правителство. Стана ми мъчно!

-          За тези петима обречени делегати на тази уж партия!

-          За наивниците, глупаците и авантаджийте, който за пореден път се вързаха на фалшиви обещания, този път и на Бареков!

    Ако все още има някой от тези привърженици гласували за него, които да не са разбрали, че брутално са измамени, ще цитирам изказването му пред в. „Преса”, което в своя публикация днес ни предоставя журналиста Иво Инджев:  

   

От „Преса“ научавам сега (17,38 ч. бълг. време), че преговорите с ББЦ са прекратени. Не се интересувам от тези преговори. Аз съм излязъл отдавна от тази игра. Казах, че съм европейски политик. Нека направят правителство, да стане нещо добро за народа. Това не е наш проблем, а на колегите от ГЕРБ.“ Това каза за “Преса” лидерът на “България без цензура” Николай Бареков”.

-          За Бареков не ми е жал ! Всъщност благодарение на нашенските глупаци той вместо да "слезе долу под земята при миньорите", както високопарно крещеше, в момента си развява крачолите в Лондон, а утре-неделя щял да бъде на мач на „Арсенал”! Какво да го жаля?

    - Мъчно ми е, пардон, не ми е мъчно за г-жа Нешка Робева, разбира се!  Може би тя жали за Бареков?

   

                     ОЖИВЕЛИТЕ СПОМЕНИ*

                           

              

Напират спомените - същински порои в главата ми - и искат път да им се отвори. Понякога идват като ято подредени жерави, литнали в щастливия си, но труден миграционен полет. Друг път като невинни гургулици, подгонени от коварните изстрели на необуздани злосторници. Напират, напират – неканени и неочаквани гости от далечното минало - и само рядко, много рядко пристигат като весел, бистър и вълшебно пеещ ручей, който за жалост бърза да се влее в пороя с мътните води на преживяното време..!

Спомени, спомени…далечни, мили, весели и тъжни! Каква е вашата същност и кой ви изпраща така настойчиво в моето съзнание? И то особено сега, на тази възраст, в залеза на живота ми? И защо толкова силно и драматично, та уж  нежелани, а мили, комични, а весели и в мнозинството си тъжни, за жалост много тъжни ..!

Защо ли? Може би Гьоте най-добре е отговорил на този необикновен въпрос, чрез своя герой Фауст, че „В края на живота спомените оживяват”. Скъпите спомени за безгрижното и волно детство, за безвъзвратно отминалата и не напълно изживяна и оползотворена младост, за мимолетните радости и многото тегоби, за уж звездните мигове и преживяната голгота, която неизменно и задължително ни е отредила съдбата!

Спомени, спомени – един дългометражен и нон стоп въртящ се филм с различно качество и стойност, на който в детайли е отразен животът ми!  

         А какво е животът ни, това чудо на Вселената? Шекспир е лаконичен – „Животът е театър, ние сме артистите.”Вярно ли е това? Какъв театър,какви артисти, каква режисура - реализъм, модернизъм, сюрреализъм или соц, реализъм и чалгаджийски фантасмагории за развъждане на посредственици - баласт, който пълни седалките..!   

  

   Животът ни – този безкраен низ от желания, мечти и надежди, омотан в пъзела на илюзорни обещания, демагогия и задължителната примка на общественото статукво, което ни гризе до неусетното изнизване на дните ни.

    Милия Джон Ленън, така рано отишъл си от този свят мислеше, че „Животът е това, което ти се случва, докато ти си правиш планове за бъдещето”

   Това, което ни се случва..!

            Когато бях млад и станеше дума за живота като същност, емоционален и възторжен предлагах оптимистичната дефиниция: „Низ от радостни и нерадостни случки и преживявания, но винаги с преобладаване на приятните и радостните!”

Сега, като остарях, при това толкова бързо и неусетно и спомените започнаха да оживяват, разбирам, че съм избързал с оценката..! Вярно е -животът е низ от хубави и лоши преживявания, но за съжаление „звездните мигове”, ако изобщо ги има, са по-малко, по-кратки и по-лесно забравими, отколкото голготата, особено, не дай Боже, когато те срещне и с някоя житейска трагедия…!

Взирам се във филма, спирам, пооглеждам по-внимателно някои кадър или епизоди и все повече се уверявам, че решаващата роля в сътворяването му играе Съдбата. Този тайнствен сценарии, натъкмен според поверието от трите невидими фей, които в потайни доби идат след раждането и ни „орисват”? Според поверието!

А според науката? Онази малка, невидима частичка, която човешкия гении откри, проучи, „разглоби”и наименува ген?

Взирам се във филма на моите оживяващи спомени и с благоговение, смирен и безкрайно признателен, разбирам каква благородна и спасителна роля е играл моят велик Ангел-пазител..!

  

   Ако някой, който прочете тези редове ме обвини в мистицизъм и песимизъм, то ще е грешка. Не, не, просто така схващам живота, защото съм го изпитал, защото съм наблюдавал близките си, приятелите си, роднините си, хората! Може би, защото имам и много информация и познавам добре основните природни и обществени закони.

    Спокойно!Аз общо взето вярвам в съдбата, но моето вродено верую е: никога не предизвиквай съдбата!Ще рече – по правия път, човече!

    И съм благодарен! Благодарен, защото по този път съдбата ме срещна с големи личности и светове, с наивитета и добротата на обикновените хора… Е, нагледах се, че и поиспаих от тарикати, подлеци и цинизма на клеветници и лъжци. Така е, нормално е – живота не е и никога няма да бъде еднозначен..!

    Оживяват, оживяват спомените - неочаквани и неканени гости от далечното минало - и само рядко, много рядко пристигат като весел, бистър и вълшебно пеещ ручей, който за жалост бърза да се влее в пороя с мътните води на преживяното време..!

 * Това е есето -началото на новата ми книга "ОЖИВЕЛИТЕ СПОМЕНИ", която беше представена на 18-ти т.м. в регионалната Библиотека "Любен Каравелов".

Книгата представи г-н Крум Гергицов - драматург и литературен критик. Откъси от нея прочетоха г-жа Цанева-Бакърджиева и автора, а есето прочете артистът от русенския театър Венцислав Петков.

При много голямо посещение - присъствие на поети, писатели, юристи, артисти и предимно интелектуална публика, интересни изказвания направиха поета и общественик Йордан Палежев, юриста и дългогодишен магистрат г-н Веселин Цветков и др.

Събитието беше широко отразено на следващия ден от всички русенски медии и особено атрактивно с много снимков материал и почти цялата рецензия на г-н Гергицов във вестник "БРЯГ". 

ОЖИВЕЛИТЕ СПОМЕНИ

Това е заглавието на новата ми книга.

    Радостен съм да съобщя на моите приятели, познати, читатели и любители на литературното слово, че тя се появи тези дни, а на 18-ти септември – четвъртък т.г. от 17.30 часа в регионалната Библиотека „Любен Каравелов” ще се състои премиерата й.

  

   Книгата съм посветил на светлата памет на дядо ми Иван Вачов Байчев – роден в гр. Лясковец, учил във Велико Търново, опълченец в Сръбско-Българската война, предан съратник на Стефан Стамболов в борбата му за свободна и независима България.

 

   В нея разказвам за четиринадесет мои срещи така, както са запазени и изплуваха в моето съзнание. Те не са еднородни, не съм ги подреждал, в тях няма нищо измислено, всичко е непринудено и истинско! И добронамерено! То си е един искрен и честен спомен от миналото за лица - професорът ми писателя Димитър Димов, футболната легенда Георги Аспарухов, Тодор Живков…, прояви и събития, което знам, че няма да се хареса на всички… Такива сме хората, различни сме, такова ни е обществото! Тъкмо затова ще припомня думите на Ницше „Някой хора не искат да чуят истината, защото не желаят техните илюзии да бъдат унищожени”.

ЧЕТВЪРТЪК 18-ти септември т.г от 17.30 часа в регионалната Библиотека "Любен Каравелов" - Русе!

 

  

 

         

                        ПРЕДИ 128 ГОДИНИ...

Това е една бележка на РЕДАКТОРА ОТ САЙТА FAKTOR, ЗА ПРЕВРАТА НА РУСОФИЛИТЕ ОТ 21 АВГУСТ 1886 Г. И КОНТРАПРЕВРАТА ОРГАНИЗИРАН ОТ сТАМБОЛОВ.

пО ПОВОД НА ТОВА СЪБИТИЕ ПРЕПОРЪЧАМ НА МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И ЧИТАТЕЛИ ДА ПРОЧЕТАТ КНИГАТА "ДИКТАТОРЪТ" НА ВИДНИЯ НАШ ПИСАТЕЛ АНТОН СТРАШИМИРОВ. тАЗИ КНИГА ИЗЛИЗА ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА 1934 ГОДИНА, НО ПО ВРЕМЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ДИКТАТУРА Е ПОТУЛЕНА. еДВА ТАЗИ ГОДИНА, ПРЕЗ МЕСЕЦ ЮНИ СЕ ПОЯВИ НА ПАЗАРА С ПРЕДГОВОР ОТ ПРОФ. аНДРЕЙ пАНТЕВ.

Днес в България е модерно да се говори за протести и контрапротести, а преди 128 години правенето на преврати и контрапревати са били на дневен ред в княжеството.
На 22 август 1886 г. Стефан Стамболов прави контрапреват— срещу преврата в България от 21 август започва контрапреват заедно с подполковник Сава Муткуров и така слага край на политическата криза 1886-1887 година.
През май 1886 група русофили начело с руския офицер Набаков правят опит за покушение над княза Александър Батенберг, който е очакван на посещение в Бургас. Плановете им са осуетени и успяват чрез намесата на руския дипломатически представител в града да се укрият и избягат ненаказани. През август друга група офицери-русофили, подтикнати от Русия, извършват преврат и детронират княз Александър I Батенберг. Стамболов се обявява решително срещу руските машинации и преврата, като организира контрапреврат, довел до връщането в Княжество България на княз Александър I Батенберг.
На на 26 август князът обявява, че абдикира от престола доброволно, а Стамболов влиза в състава на регентския съвет (7 септември 1886 — 7 юли 1887). Провежда избори и свиква III Велико Народно събрание (1886-1887).

2014-08-22 12:35:36

Яворът*

От северната страна на къщата ни растеше дебел, висок и кичест явор. Между стената и яворът имаше малка пролука, която едвам събираше детското ми телце. Бил съм на пет – шест годинки. От прозореца на бабината „соба” все поглеждах към короната на явора, но никога не видях да кацне в нея ни врабченце, ни гургуличка, славейче, синигерче или шаренокрил кълвач да се залепи с нокти в кората на някой от дебелите клони и звучно да опита здравината му с острия си клюн! Никога не видях! Не зная защо? Тогава не ми е правело впечатление, а сега си мисля, че там е била Самотата, но онази самота с присъствие….!

Кой гонеше птиците от явора? Може би там е имало други птици, невидими птици, птиците, които безшумно хвъркат, без звуково пеят, или други невидими същества, от които се лее музика без да свирят, които без писец и със затворени очи четат и пишат!

Гледах от прозореца на бабината „соба”в клоните на явора, където малките нежни листенца трепкаха като мараня в лятна жега….Нищо не виждах, а чувах гласове на птици – много птици, които не пеят, а чувах гласовете и песните им! Чувах музика, която се не чува - удивителна музика, а не виждах някой да свири и пее! Чувах как се рецитираха вълшебни сонети, които там - между клоните на нашия явор, някой пишеше без писец и рецитираше без глас….!

В короната на явора, между изкривените му яки клони, имаше нещо, което ме привличаше? Какво беше? Не зная, но отварях вратата и отивах да се навра и клекна в оная малка пролука, която едвам събираше малкото ми детско телце!

Тогава, тогава се унасях, нещо ме възвисяваше и започваше една вълшебна и невъобразима с мелодичността си симфония, която никой не свиреше, една музика от вдъхновение без вдъхновител, от светове чародейни, но недокоснати, от преживявания безмерно красиви, но неизживени, от една неземна красота, но красота,  недоизказана, недозавършена и красота, до край  непреживяна….Не зная! И сега, като си спомням с трогателно умиление за тази моя безкрайно красива емоция, не мога да си обясня от къде идваше това чувство, защо на мен, кой го натрапваше на крехкото ми детско съзнание? Предсказание ли някакво беше за пътя, по който ще върви животът ми?

Тогава не разбирах, сега също! А защо отивах на това мое малко местенце с настървение? Да слушам нежните радостни и тъжни, а небесно красиви и примамливи трели на моята орисия?

Там имаше нещо силно, непреодолимо силно, което ме грабваше в обятията си и ме караше да слушам неща, които не се чуваха, да мечтая за неща, които не познавах, да се радвам и тъжа, без да съм радостен и тъжен и без да осъзнавам защо!

Кой изпълняваше тази вълшебна симфония в короната на извисилия се над мен явор и бележеше може би какво да се случва в живота ми?

Боже мой, досещам се! Дали това не са били моите орисници и моят Ангел – пазител? А Луцифер?

От него ли се плашеха врабченцата, гургуличките, славейчетата, синигерчетата и шаренокрилият кълвач, че да се залепи с нокти в кората на някой от дебелите клони и звучно да опита здравината му с острия си клюн…?

* Първият разказ в не представената ми книга „КАКВИ ВРЕМЕНА, КАКВИ СЪДБИ”, изд.”Лени Ан”, Русе 2012.