х
По повод рождения ден – четвърти
май,
на Георги Аспарухов – ГУНДИ
…………………………
Аз се запознах и
завързахме приятелство с Гунди, когато заигра в „Ботев”.В далечната 1963 или
64-та година той дойде в Русе за мач от първенството с нашия „Дунав”.Тогава в
русенския отбор играеха отличните футболисти: Кольо Димитров, Разсолков, център
халфа Минчев/Рого/, беговете Василев/Вуйчо/, Енчо Калайджиев, Попов/Попето/,..и
дано да не бъркам, но мисля, че точно тогава треньор им беше Насо Цанов.
Футболистите от Пловдив бяха дошли в
събота - един ден преди мача. Намерих ги настанени в хотел „Москва”.Там за
първи път се срещнахме очи в очи с Гунди. Разказах му кой съм, похвалих се
какъв „голям” левскар съм, че съм приятел с Патрата, Сашо Костов и другите…А
той беше съвсем млад, вероятно на 18 -19 години, и докато аз – баткото, вече на
тридесет му говорех виждах как се радва, че е намерил още един свой почитател,
а защо не и приятел в хубавия тогава, все още носещ славата на
„най-европейския” град в България – Русе. Гунди – висок, строен, момчето с
излятата фигура, с късата черна начупена коса, с леко мургавото красиво лице и
онази тънка незабравима само негова усмивка…И скромен, леко притеснителен, по
детски вежлив, че и страхливичък…Няма да забравя, че след моята словесна
канонада от левскарски излияния, първото което ме попита беше –
„Тукашните футболисти груби ли са, ритат ли се много?”Успокоих го, че не са
груби, но, че отбора е много добър и в него играят няколко отлични футболисти.
В края на срещата му предложих след обяд да се видим и поразходим из Русе.
Гунди ми отговори, че до 17 часа имат задължителна почивка, след което до 19
часа е свободен и ще излезе с някои от другарите си на разходка около хотела,
така, че можем да се видим пак. Към пет часа след обяд се срещнахме отново пред
хотела и го поведох към градската градина с паметника на свободата.
Предварително бях си наумил да го водя в най-хубавия тогава ресторант ”Приста”
да ядем по един сладолед и пием по нещо разхладително. Когато му предложих
плана си Гунди, без да ме изслуша до края, почти уплашено извика
- О..о..о докторе, в ресторант не, в никакъв случай! Аз в
ресторант…само с отбора, кога е за храна, сам никога не влизам!
Съгласих се разбира се но все пак
го попитах:
- А ти сладолед не обичаш ли?
- Обичам, даже много обичам, но в сладкарница да е.
А ние бяхме вече точно на ъгъла пред
тогавашната сладкарница „Тетевен”.Влезнахме, хапнахме по един сладолед, а той
със сладоледа поиска и боза – много обичал боза, а със сладолед още повече.
Когато излязохме и видя градина отпред, ми каза, че треньорът им Георги Генов
им поръчал да не се делят много от хотела и най-добре е да се разходят именно в
тази градина.Тръгнахме на там с надеждата, че ще срещнем някои от футболистите
та да ме запознае и с тях. Футболисти не срещнахме но на една пейка сам,
припалваш цигара от цигара седеше треньора Генов. Приближихме се, Гунди ме
представи, аз се запознах с него, седнахме и отново голям лаф, все на футболни
теми. Тогава разбрах, че след утрешния мач, отборът на „Ботев” ще се прибере в
Пловдив, но по молба на русенци, тук ще останат четири от играчите начело с
Аспарухов, които ще подсилят отбора на „Дунав” в предстоящата му приятелска
среща с гостуващия у нас бразилски отбор „Крузейро” Зарадвах се много, защото
разбрах, че ще имаме на разположение още два-три дена за срещи с Аспарухов, че
ще го поканя у дома, че ще го заведа на службата си и даже светкавично си
представих как ще се изфукам пред запалянковците в предприятието…
Времето продължаваше да бъде ясно, слънчево и
топличко. В онези времена много народ ходеше на мач, а на този - стадиона беше
пълен. Нашата компания-няма да я забравя, начело с баща ми – „Бай Петко”, както
го наричаха всички, колегите ми - д-р Якимов, д-р Денчев, д-р Калев, д-р Русев
и моя милост. Това беше голям мач, паметен мач, инфарктен мач. Докато нашите
„Дунавци” да се усетят кое на къде е, бързоногите „Канарчета”в жълти фланелки и
черни гащета - така наричаха на галено футболистите на „Ботев”, ни вкараха два
гола. Второто полувреме и то напук на надеждите ни за промяна, и то започна с
гол в нашата врата. Пловдивчани поведоха с резултат три на нула – отчайващ
резултат! Стадиона замлъкна, за болшинството народ мачът беше свършил, даже не
малка част от публиката си тръгна. Тогава спомням си и моя баща, твърде
разочарован и изгубил всякаква надежда ни вика:
- Ей, момчета, тя работата се разбра каква ще е, ами я тръгвайте да
си вървим да не ни пече повече барем слънцето!
А ние, всички с оклюмали глави мълчим, само
Якимов, мъчейки се да бъде оптимист му отговори жаргонно с пророческите думи:
- Чакай бе бае Петко, дай да почакаме още малко бе, па то мое па а
стане нещо бе!
И то чудото започна да става..! Докато Якимов
кандърдисваше баща ми да останем, „Дунав” вкара един гол и тези, които бяха все
още на стадиона се оживиха. Оживи се и играта и за разлика от „канарчетата”,
които си бяха помислили, че мача е свършил, дунавци се вдигнаха на щурм и ето
ти и втори гол! Оставаха минути до края, когато Разсолков в самия край на мача
отбеляза и трети, а както беше тръгнало, ако имаше още пет-шест минути можеше
„Дунав”и да победи! Да, това наистина беше голям мач, незапомнен по своята
емоция и превратности – да водиш с три гола, да допуснеш да ти вкарат три и до
последния съдийски сигнал да трепериш, че дори да не го и загубиш.
Още същата вечер отборът на „Ботев” си
отпътува, а за мача на „Дунав” в сряда с бразилския отбор останаха освен
Аспарухов още – левия бег Апостолов, халфа Занев и лявото крило Попов. С Гунди
се уговорихме във вторник сутринта към десет часа да го взема от хотела и да го
заведа в месокомбината, където работех като ръководител на новия хладилен цех.
Сградата беше огромна, канцеларията ми макар и широка се препълни с народ.
Мълниеносната информация, че съм довел Георги Аспарухов – Гунди в цеха, набързо
събра старите левскари - партийния секретар Артюн Асланян, главния счетоводител
Панаьот Топалов, цесекара Иван Сяров, всичките мои колеги - докторите Денчев
Калев, Якимов, Русев, Кузманов, инженери, технолози, та чак и моя вечен опонент
– цесекара Тошо бръснаря от заводската бръснарница…То и аз от толкова народ се
видях в чудо, а Гунди съвсем. Обичаха го хората, радваха му се, защото освен,
че беше красавец, излъчваше вродена интелигентност, доброта, джентълментство и
естествено държане, както между хората, така и вътре на терена.
Спомням си, че най-много го питаха какво
е мнението му за отбора на „Дунав” и кои играчи най-много са му харесали. А той
първо се пооплака от Попето, който го”пазел” персонално и не бил много груб, не
го ритал но на няколко пъти го ощипал до посиняване…Спомням си също, че много
добри думи каза за централния защитник Минчев и, че според него Разсолков
ни е най-добрия играч.
По едно време Сяров го попита, как така треньора
им Георги Генов ги учи, та играят толкова бързо и красиво?
На този въпрос Гунди - като че ли го гледам, отговори
по детски чисто и откровено:
- Той бай Георги е много добър човек. С нас се държи като със свои
деца. На тренировка че ни каже какво да правим, че си седне на едно малко
столче и с цигарката ни гледа какво правим. А ние да ви кажа другарю- продължи
да разказва Гунди, ние си играем с удоволствие, па си правим и разни комбинации
и варианти. Например аз с Динко / за Дерменджиев ставаше въпрос/ и с Попето/
лявото им крило/, се усещаме и без да се гледаме знаем къде по терена се
намираме и как трябва да отиграем…Е, така си тренираме…
……………..
х
Част от спомена ми „ГУНДИ”, поместен в новата
ми книга „ОЖИВЕЛИ СПОМЕНИ”, която е в процес на отпечатване.