БЛАГОДАРНОСТ

Преди десетина дена благодарих на редакцията на в.“БРЯГ“ и авторът за публикуваната рецензия относно новата ми – втора книга „СТРАНИЦИ ОТ МОЯ ДНЕВНИК“.
Сега изказвам най-сърдечна благодарност на издателство „Лени Ан“, на г-н Атанас Петров за оказаната ми благородна помощ и особено на Ива Петрова, която изработи книгата и даде художественото й оформление.
Благодаря на г-н Круми Гергицов, който от десетилетие наблюдава и оценява моето скромно литературно и публицистично творчество, а в случая за кратките бележки, отпечатани на задната корица на книгата.
Голяма признателност и благодарност на литераторката и журналистка Росица Георгиева за коректурата на книгата.
Наред с това на приятелите от Фейсбук и моите читатели предлагам първите няколко страници от книгата, които са под заглавието :

КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

Това е втората книга със „Страници от моя дневник“.Тя обхваща периода от 2012-та, до 1-ви януари 2016-та, когато се навършиха девет години от приемането на страната ни в Европейския съюз – историческия шанс, сполуката и едно от най-значимите събития в историята на Отечеството ни.
Този Съюз на цивилизованите европейски народи е обективно породило се явление с огромен всестранен потенциал и въпреки трудностите, произтичащи от същността на самото обединение и от определени враждебно настроени външни фактори, ще успее! Ще успее, защото е доброволен, необходим, защото в този бързопроменящ се и нестабилен свят е без алтернатива, и защото положителните резултати, постигнати до сега, са видими, безспорни и насърчителни.
И днес светът е натоварен с огромни проблеми –национални, интернационални, икономически, политически, религиозни… Най-жестокият обаче е проблемът, произтичащ от противоречието между човека с предизвиканите от него антропогенни фактори и природата.
Ето защо, фундаменталната истина на нашето съвремие е, че няма държава в света, независимо от нейната сила и мощ, която изолирана и сама може да се справи с всичките тези предизвикателства и да съществува и се развива нормално!
За съжаление, не всички разбират и работят за непреодолимата необходимост от обединяване на всеобщите усилия. А Светът е създаден не да загива, а да съществува и се развива! Ако не беше така, той нямаше да е това, което е сега!
Е, лудите могат и да пощръклеят, но умните, богатите и силните ще надделеят – както показва и световната история.
Покоят и регресията в природата са непознати като трайни явления! Така е и в обществото. От мракобесие, фанатизъм, безпросветност, агресия и всякакъв вид политическа и духовна ретроградност, се преминава към просвещение и цивилизация. Обратното е невъзможно или е временен инцидент.
Въпреки че основните ми интереси са свързани с науката, образованието и изкуството, не ми е чужда и политиката – международна и преди всичко национална и местна.
Така, че не съм аполитичен, но не съм се увличал и служил на идеологии и партии. Пази Боже пък с користна цел и бъдеща реализация. Моята „идеология и политика“ е истината, знанието, отговорността, трудолюбието и почтеността.
Тъкмо поради това и в тази втора книга, както и в първата /2007-2011/, са отразени по-важните ми преживявания и много от изобилието обществено-политически събития, които непрекъснато заливат света и страната ни, по формулата – „Всяко чудо за един ден и всеки ден, ново чудо.“ Тези събития съм отбелязвал и оценявал, изразявайки ясно собственото си мнение. Старал съм се да бъда реалист – естествено и нормално, както при всеки човек, съгласно мирогледа, произхода, нравствените особености, степента на образованост и субективните представи за реалистичност в този наш объркан и многопосочен свят.
В съдържанието няма нищо измислено. Всичко е прочетено, чуто, видяно от медиите, или лично преживяно и препатено! При интерпретацията посочвах аналози с „чудеса“от близкото ни минало, а също и случаи от моята дългогодишна дейност, като учен и общественик.
Обичам истината! Не моята истина! Това е друг въпрос и друга тема. Обичам обективната, видимата, очевадната истина! Това е една от моите същностни черти, тя е вродена в мен! И повярвайте никак не е лесно да я притежаваш, упражняваш и защитаваш! Особено във времена, в които живяхме и живеем, с изобилие от лъжи, демагози и лъжци.
Както в тази книга, така и в книгите си въобще, винаги съм подчертавал, че комунистическата идеология със своите обещания за равенство, братство и благоденствие вечно ще примамва и привлича интереса на голяма част от хората, но никога няма да се осъществи! Защото тя е в непреодолимо несъответствие с основните закони на природата, обществото и същността на индивида и човешката популация!Никога във вселената и природата, в обществото и особено между човеците не е имало, няма и никога няма и да има равенство! То като явление и проявление е невъзможно да съществува и всеки, който обещава и уверява в противното и темпераментно призовава за борба, та да се появи и го постигнем, най-брутално ви лъже! „Равенство, свобода, братство“ – утопия, фикс идея, лъжата на лъжите!
Истината! Ах, тази истина, тази истина, как я величаем, как се кълнем в нея, колко свети и доблестни люде са дали живота си за нея, как с лекота я провъзгласяваме, как с още по-голяма демагогия и лекота я замазваме, изопачаваме, крием и словоблудстваме с нейното свещено име!
По този повод в първата книга „Страници от моя дневник“ написах: „Там, където се скрива истината, наяве е лъжата, а там, където властва лъжата, няма морал, няма справедливост, няма просперитет.“
Сега ще добавя: Да се борим за истината, да защитаваме истината и да не забравяме истината! Нека да спрем да вярваме на нескопосани лъжи, заблуди и неизпълними обещания.
„По делата им ще ги познаете!

            СПОМЕН ЗА ТЕСНОЛИНЕЙКАТА Червен Бряг – Оряхово

           

   Днес случайно научих, че се навършват четиринадесет години от спирането и ликвидирането на тази железопътна линия.С умиление си спомних за нея, защото в онези, далечни години тя създаваше живот, поминък и беше връзката на този плодороден български район с останалата част на страната и света.Спомням си гарата на град Бяла Слатина – най-голямата по протежението на линията. Там пътническите влакчета, идващи от двете посоки правеха „среща“, а наперените локомотиви, които в детски ни очи изглеждаха като машини с голяма сила и мощ, се дозареждаха с въглища и вода от високата гарова кула, която стърчеше в северно от централната постройка.Несметни са количествата товари, стоки и пътници, които е превозила тази железница. А пътуването с влакчетата си беше голяма емоция и чиста проба екзотика…

   По повод на тази тъжна годишнина, предлагам разказът ми „ Стрино това е пръва класа“.

   

 ТУКА Е ПРЪВА КЛАСА

…

    Когато бях на десетина години, чичо Николай работеше в Земеделската банка в град Стара Загора. Той обичаше баба, много обичаше и мен. Почти всяка година през лятната ваканция ни канеше на гости. Една година, може да е било 1941-ва или 1942-ра, като дойде време да се връщаме в Бяла Слатина, чичо ни заведе на гарата, купи ни билети първа класа, настани ни във влака и докато изслушахме напътствията му по пътуването и се разцелувахме, влакът тръгна.

                Пътувахме на север по линията Стара Загора – Плачковци – Велико Търново – Горна Оряховица. Пресичахме Средна гора, Розовата долина и Стара планина. Свечеряваше се. Аз стоях пред прозореца на купето и с огромно детско любопитство се наслаждавах на бързо сменящите се омайни природни картини. А какви трепети да видя чудноватата „осморка”. Такава фигура чертаеше железният път и виещият се по него влак, когато пресича Балкана. После неусетно се спуснахме към Велико Търново и ето ни към полунощ в Горна Оряховица. Влакът ни ще продължи за Русе, а ние слизаме, за да се качим на друг за София.

   Сега, като пиша тези редове си мисля: Боже, Боже колко е непредвидим живота, колко си не знаем за съдбата ...! Кой ти е „сънувал”, че само след десетина години баба и цялото ни семейство няма да „сменяме” влака, а ще напуснем родното си място и ще заживеем в град Русе ...

                И така, вече пътуваме по линията за София. Сега ще гоним гара Червен бряг, където отново ще направим смяна и ще се качим на влак за Бяла Слатина. Този влак и особено пътуването с нето възбуждаха голяма емоция. Вагоните и локомотива му бяха по-малки, движеше се върху по-тясна линия от нормалните, по-бавничко, но някак си по своему наперено и грациозно. По тези причини го наричаха „теснолинейката”, а други, обикновено зевзеците, къде със снизхождение, къде подигравателно, не зная защо го наричаха „чайника”или „Дундаки“.

                В Червен бряг пристигнахме преди зазоряване. Малко след това съобщиха, че влакът ни е композиран и можем да се качваме. Заедно с втурналата се тумба, нарамила кошници, торби и тук-таме някой поожулен куфар, тръгнахме и ние с баба. Беше все още тъмничко. Минаваше се през няколко коловоза тъй ,че не бързахме. Пък и нали си имахме билети за първа класа, за която по тези години в този влак и по тази линия нямаше много мераклии.

                Пред вратите на вагоните суетня и нормално боричкане, както при качването във всеки влак по онова време. Пред вратата на нашия вагон „първа класа” имаше по-малко хора. Когато дойде реда ни и стъпихме на първото стъпало, отгоре от платформата, по градски богато облечена жена, с широкопола шапка и кожена дамска чанта в ръка, се обърна към нас и назидателно, със строг тон ни предупреди:  „Тука не е за вазе бе, стринооо, тука е пръва класа”.

  Изтръпнах! Не от високомерното предупреждение, а от познаването на бабиния характер и нетърпимостта й към капелати госпожи и грандоманщината на богаташи и първенюта. И както си знаех, реакцията последва мигновено – баба настръхна, взема думата и сърдито занарежда:

-              Брейии, я гя виж ти бе! Тя госпожата, щото е с капела е пръва класа, а язе, че съм със забратка, не съм класа!Моя мъж - госпожо ли си, каква ли си, по светъ мъ е водил, синъ ми е банков чиновник, та ти ше ми определяш класата и в кой вагон да съ возъ?

  Неприятна работа, конфузна работа, ама няма на къде, качихме се, настанихме се, а то теснотия, в едно купе сме и баба продължаваше…, идеше ми да се скрия под седалката…Като се поразвидели, оказа се, че капелатата госпожа е собственичката на содолимонадената работилница в Бяла Слатина Лушка Софиянска, която никога не изпускаше възможността да се покаже, че е богата и нещо като буржоа ...За лош късмет, този път фасоните й не минаха, защото си намери майстора…Баба никак не и остана длъжна, а Лушка като разбра с кого си има работа омекна, свали капелата и си сви опашката.

   От тогава, та и до ден днешен, когато в семейството си говорим общо за живота и особено за човешките отношения, често се откриват подходящи случай, та все някой от нас ще се обади и ще рече:“Стринооо тука е пръва класа!“                                                           

  Да е дошол Кино ...

         До 1916-та година град Бяла Слатина е едно от най-големите села в България. Нямало е електричество, водоснабдяване, канализация. Голяма част от населението,  било неграмотно, с много деца и обременено с непосилен селски труд.

         В центъра на селото имало голям „мегдан”на, който всяка неделя и по всички празници са се виели големи и кръшни хора. Традиционните седянки, организирани в домовете на по-заможните моми, някой преминал през селото уж фокусник и празничните хора са били едни от основните развлечения на младите хора по това време.

         Там някъде, по тези години, в една топла юнска вечер за първи път в селото дошло кино. Мълвата за него бързо се разнесла, та стигнала и до баба, тогава мома на 15-16 години. Обзета от трепетна възбуда и нетърпение да види какво е това чудо киното, баба ми изтичала до дома на приятелката си Петра да я вика да отидат заедно да го гледат.

         Като влязла в двора баба видяла майката на Петра, стрина Дона, която шетала нещо около пещника.

-         Добър вечер, стрино Доно, тука ли е Петра?

-         Добре си заварила Марийке.Тука, тука некъде е из къщи. Айде де, иди да гя видиш!

  Отива баба при Петранка, съобщава й новината за киното и възбудени и въодушевени излизат навън при стрина Дона да искат разрешение.

Още не доближила, Петранка моли майка си:

-         Мале, мале ма, ше ма пущиш ли с Мария да идем на мегдана, че е дошло кино?

   Стрина Дона продължавала да чопли нещо около пещника и без да вдига глава натъртено, но с благ тон отговорила:

- О..о..о деца, деца, я оставете го тоа Кино! Да е дошол не Кино, ами

и брат му, къде ше одите по таа тъмница...

        

             БОЗЕЕ, БОЗЕ, ВСИЦКИТЕ ОРА СИ ДОДОА…..

            Ангелина Томовата и нейният съпруг Митко, бяха бедни хора и живееха в „парцал махала.” Ангелина - висока и черна, та между цвета на косата и кожата на лицето й, особено лятото „като я хване слънцето”, да направиш разлика, беше трудна работа. И суховата, попрегърбена, а „устата”- ако те подхване, спукана ти е работата! То като я погледнеш насреща устните и едни такива едри, месести и като, че ли долната малко провиснала. Ноздрите винаги широко отворени, а черните и като въглени очи можеш забележи само поради това, че святкат ли, святкат. Погледнеш ли я от страни, виждаш, че долната челюст е леко изпъкнала, а кучешките  й зъби сякаш уплашени да не изостанат, са се изпъчили още по-напред.

         Не зная колко и какви деца имаха, но зная, че за да се изхранват, Митко – мъжът й, продаваше някакви кифлички, банички и вафлички пред нашето училище „Цани Гинчев”.

           Спомням си го с протърканото палтенце, с позакърпените панталони и със сивият мазен каскет, леко нахлупен над дясното му око. Лицето му бледо, нежно и голобрадо. И винаги, уж не е , а изглежда тънко усмихнат, та даже и нещо да не е на кеф. Сега си давам сметка колко мъка и колко стоицизъм е изисквала неговата „търговия”- цял ден изправен пред училището с тежката табла пред гърдите му, закачена на шията му с един дебел брезентов колан!

         Но дойде 1944 година,9-ти септември, а после и включването на страната ни във войната против фашистка Германия! Мобилизираха много народ. За нещастие и Ангелининия Митко. Попаднал в числото той набързо замина за фронта. Мина се не мина се време и от там започнаха да идват лоши вести. Тук-таме получиха съобщения, че близките им са изчезнали или убити. Война си беше!

         А животът продължаваше и каквото воюваха, воюваха, след 7-8 месеци се разчу, че войната е завършила и запасняците се връщат.

         Юрнаха се близките им, пък и другият народ да ги посреща. Но нали не си идваха наведнъж, та имаше и радостни, но и много натъжени и изплашени посрещачи!

            Черни мисли и предчувствия се завъртяха и в главата на Ангелина. Колкото пъти ходеше - и то все първа горката, нейният Митко все го нямаше! Пита тя, разпитва дошлите си запасняци за своят Митко, но сведения никакви. След 4-5 дена Ангелина силно обезверена и отчаяна започна да плаче.. Гледа милата как слизат хора от влака и с неописуем трепет и желание чака ей там от някой вагон да скочи и нейният Митко, но уви-няма го и няма го! После обърше с ръкав ту едната, ту другата буза от рукналите сълзи, обърне се  и като заплаче с глас започва да нарежда: ”Бозеее Бозе! Всицките ора си додоа, а само моа Митко миличкия осте го нема!” И така от гарата , та до „Парцал махла”- всеки ден!. Върви по средата на улицата Ангелина,плаче и потънала в отчаянието си все едно и също нарежда: ”Бозеее Бозе! Всицките ора си додоа, само моа Митко миличкия го нема!”

         За радост и щастие на Ангелина, махалата, че и на много народ, дето беше се нагледал и наслушал на нейните ридания, някъде около десетият ден Митко си дойде. Пристигна пак така добродушен, леко усмихнат и безкрайно щастлив, че беше се сдобил с една „трофейна” малка количка, която трябваше да „модернизира” и облекчи неговата „кифладжийска” търговия.

         Да, ама в „Парцал махала”, пък и в целият град имаше доста зевзеци, та от „воюването” си заедно с лелеяната количка, Митко се сдоби и с ново прозвище - вместо „Ангелининия Митко”, стана „Митко Миличкия”, което за хубаво или за лошо му остана за цял живот!

.

                      НАЛАТА НА ШЕКЕРА*

    По време на Втората световна война, та няколко години и след 9-ти септември 1944-та, в България имаше купонна система. Поради недостиг – хляба, месото, захарта, газта, солта, гвоздеите, платовете и много други продукти и стоки се отпускаха в определени количества за всеки човек или семейство срещу купони. Отиваш в магазина, даваш си купончето и ако има от съответния продукт си го купуваш. „ако има”, защото съм слушал да се ядосват, че ходили на магазина, показвали това купонче, но стоката я няма. Свършила се, а уж била предвидена за всеки човек и за точно определен период от време, когато можеш да си я закупиш. И стой, та гледай тогава разправии, нецензурирани словоизлияния и несправедливост. В такива случаи винаги се правеха сравнения с купонната система в Германия. Нали тогава бяхме съюзници? И там купонна система, ама германска, европейска, при която твоето си е твое до последния час от срока, за който ти се полага. Когато и да отидеш в магазина –  шишето олио или твоя чифт обувки те чакат. Подаваш си купончето, плащаш и без никакви разправии тихо и мирно си тръгваш.

   Сега от всякъде слушам „как влизаме в Европа”, „как винаги сме били в Европа” и „от колко стародавни времена най-европейци сме си ние”.Слушам и си мисля за купонната система от преди 55-60 години у нас и в Германия. Вярно е, че географски сме в Европата, а по силата на това обстоятелство вярно е, че формално сме и някакви европейци. Но някакви, не истински…Всъщност той, Алеко, още преди повече от сто години си го е казал: „Европейци, но не до там.”

   Но да се върнем на шекера. По принцип дажбите бяха малки и не достигаха. Не достигаше захарта и на баба ми Мария. Тя пиеше и черпеше редовно с кафе, правеше си сладко от дюли „на ренде”, великолепно пелте и курабета. Не зная, кой й беше казал, но баба вярваше, че захарта е крайно необходима за сърцето, та за това всяка вечер преди лягане ние двамата с нея задължително изяждахме по бучка от нейните запаси.

   В някои по-многолюдни и по-беднички семейства, които не пиеха кафе и не правеха сладка, захарта горе-долу им стигаше. Даже често  предлагаха купоните си кое срещу заплащане, кое срещу други стоки.

   Решила баба да се възползва от такава възможност и се прицелила в Спас Гайдарски и многолюдната му фамилия – жена Кина, сестра, родители и четири деца подредени по възраст и ръст като руски матрьошки.

   Спас беше среден на ръст, набит и якичък. Лицето му широчко, с благи очи и поглед на добродушие и доверчивост. Беден беше Спас. Заедно със семейството си и десетките себеподобни фамилии населяваха долната, югоизточната част на градчето, където не зная кой, но се досещам защо, беше нарекъл „парцал махла.”Когато дойде 9-ти септември новата власт повика Спас – добър и честен човек за милиционер. Голям късмет, голяма радост , най-после и той на заплата. На седмото небе беше и цялата фамилия, особено жена му Кина, която все боледуваше, та  четири пъти я оперираха от кучешка тения и пак не му се виждаше края...

    Започнал Спас работа старателен и чинопочитателен, но нали си беше добър, услужлив – не можеше да отказва! Прелъгала го жената на един фабрикант – богаташ, арестуван и тикнат в мазето на „околийското” с други управници от стария режим. Дала му тя някаква бележка да я занесе тайно на мъжа й и да изнесе отговор. Хванал се новоизлюпения милиционер на въдицата и тръгнал да изпълнява поръчката. Но „тази не е като онази”- тези нито дремят, нито прощават…и го хванали. Хайде и Спас сега в мазето. Хвърлили му един як бой и още не сварил да облече милиционерската униформа, той се прости със службата. Ами трябваше да го налагат с прясно одрани овчи кожи, та да не се прости и с живота си.

    Та отишла баба един ден у Спасови, тръгнала към къщата в дъното на двора и понеже две кучета се излежавали наблизо, започнала да вика:

- Кино..о..о, тука ли си ма?

Из малката градинка се изправила Кина и любезно й отговорила:

-Тука съм ма, стрино Марио, а яла, яла, тука съм. И като тръгнала да посрещне баба, с ръка посочила кучетата и казала да не се страхува, защото не били зли и не хапят.После поканила баба в къщата, седнали на две малки столчета и започнали както си му е редът един общ разговор. По едно време баба, като нямала намерение да се заседява, пък и нетърпелива да разбере дали ще стане работата, попитала Кина:

-Ти, Кино, знаеш ли що съм дошла?

-Ами ше кажеш, ма стрино Марио – отговорила Кина.

- Абе рекох като сте повечко ора, та ви дават и повечко купоне дали не ти се намират един-два артък, та да ми дадеш да си купа шекерец, оти ми не стига ма,Кино?

   Докато баба изричала тези думи, Кина поизненадана умувала, пресмятала и без особена нужда премигвала ли, премигвала! Тя знае, че баща ми и баба помагат на Спас кое с някой лев, кое с брашънце или някое чувалче с неуронена царевица. От друга страна, от цицелък ли, от немотията ли, купон хич не й се давал току така ни в клин ни в ръкав. И като помълчала малко и продължила да премигва, с глас на нещо като дълбоко съжаление отговорила:

-О..о..о немам, немам артък купоне, стрино Марио, оти той наш Спас много налата на шeкера...

                

 * Разказ от книгатао ми "Разкази мили, весели и тъжни"- Русе, 2007г.