В ПОСЛЕДНИЯ ДЕН ОТ СТАРАТА ГОДИНА

Днес е последния ден от старата 2012-та година! Нижат се нижат се часовете, дните, месеците годините – ниже се времето, времето – от къде иде, на къде отива, никой не знае, но лети, лети, лети!
Всичко на този свят идва и си отива – всичко! Не и времето! Всичко на този свят идва и си отива – с времето, с времето…..!

Днес е последния ден от вече старата година. Светът отново е залюлян от традиционните трепетни очаквания, надежди и пожелания за повече щастие и благополучие през идващата Нова Година. Дали ще се сбъднат – ще покаже времето!

Много пъти съм си мислил и сега си мисля - добре е, че гледаме все напред, но защо така бързо сме неблагодарни и забравяме изминалото, защо, когато вдъхновено си честитим и поздравяваме по повод на още не настъпилата даже Нова Година, не се сетим да кажем поне една добра дума за Старата? Примерно да й благодарим, че ни е запазила живи! Живи, та да сме все още във времето и частица от това велико чудо – ЖИВОТА!

Казват, че който не познава и не тачи миналото, не може да предвиди, да организира бъдещето си! Аз винаги добавям още, че който не познава и не тачи миналото си не може да разбере и оцени настоящето си. А какво бъдеще може да се гради без да сме опознали и правилно оценили настоящето си?

Трябвало да бъдем опозиция! Самопровъзгласили се, като четвъртовластници цяла армия люде твърдят, че трябвало да критикуват, да търсят и разпространяват само пропуски и неудачи…Остави това, но после, като добре оцветени балони – обикновено в червено и турскосиньо, безмерно ги надуват с органичните си газове и ги пускат свободно да се реят из т.н. медийно пространство за неистово забавление на тълпата събратя и сестри на онзи неграмотния човечец - бай Иван от село Балван! Човечец, човечец, ама не се съпротивлява да стане милионер – притежател на яхти, пристанища и благинки, та макар и с милиони дългове!

Така четвъртовластниците будалкат обществото, че били коректив! Ако споменели добри неща, които може да не са достатъчни, но са очевидни – това било гъзоблизане!

Ето ти тебе корективност, но без обективност! Цапай,мацай, усирай всяка нова сграда и всяка снежно бяла стена, като тези уж „художници”графитите, не споменавай една добра дума за сградата и стената изградени с толкова труд и усилия и се афиширай за обективен коректив! Чиста работа, благодаря за коректива!
И така, добре дошла Нова 2013 –та ГОДИНО, сбогом и благодаря ти Стара – 2012 - та! Благодаря на времето през теб, че ме дари и направи свидетел на събития и преживявания по-важни от, които бяха:
1. Навърших осемдесет години! Обикновено се казва „неусетно”. Абе, какво ти неусетно? Усетно си е то и още как! Благодаря на Бога и всички, които имат заслуга за това. ОСЕМДЕСЕТ ГОДИНИ - не е шега работа!
2 По повод на тази забележителна годишнина написах и издадох нова книга „СТРАНИЦИ ОТ МОЯ ДНЕВНИК”. Голяма, хубава и нали си е моя, мисля , че е стойностна книга.

Премиерата й се състоя на 18.10.2012 г. в районната Библиотека „Любен Каравелов”. Представи я театроведът г-н Крум Гергицов. Части от книгата прочете артистът от русенския театър Венцислав Петков. Имаше голям интерес от медиите – преди и след премиерата. На събитието присъстваха много наши приятели, колеги, дейци на културата, творци, журналисти, любители и почитатели на българската литература и нова книга, граждани.. Дадох интервюта. Подарих книги с автограф. Получих много и то все положителни отзиви. Щастливи сме с Ването от това събитие.
3. Продадох колата ни. Не беше добре, но се наложи. Първо от финансова гледна точка. Второ и трето….стар модел, скъп бензин, стар шофьор, почти не я ползваме, а плащам пълни такси и пр.и пр. Така е, нещата идват и си отиват! С времето, времето…!
4.Много приятно беше тазгодишното ни посещение в Б.Слатина. Подарих екземпляри от новата ми книга на читалищната библиотека, и на приятели.

Бях приет от зам. кмета на Общината инж. Трифонов. Подарих на него и г-н Кмета, който отсъстваше от града, екземпляри от „Страниците” и от книгата с разказите ми „Какви времена, какви съдби”. Оставих екземпляри за продажба в местната книжарница. Имах интервю. Благодаря на прекрасните ми земляци – г-жа Бобойчева, г-жа Монова и г-н Алексиев
5. Направих операция на дясното око при д-р Тасков в гр. Търговище. Имам полза. Живот и здраве през Новата година трябва да оправя и лявото!
6. Изключително впечатление ми направи успешното кацане на марсохода на планетата Марс и сензационните резултати, които изпраща това чудо на науката, технологията и техниката!. Малко се говори и пише за него, а то е колосална стъпка в неспирния поход на човечеството към неизвестното!

Друго велико научно постижение е синтезирането на изкуствена хромозома! Това е решаваща стъпка към създаване на изкуствен живот! Вярно ли е ?
7. Атентататът на летището в Бургас, край с.- Сарафово. Терористичен акт, човеконенавистен акт, загадъчен акт! Половин година, а никакъв сериозен резултат относно извършителите, подбудите, поръчителите? Да, колкото и зловещ, толкова и загадъчен терористичен акт?
8. Жестоката и смешна борба между Станишев и Първанов за овладяване на партията им с перспектива възсядане и на държавицата.. Утвърждаването на Станишев тук и издигането му като председател на европейските социалисти. И то си е в определена степен загадъчно? Бързия залез на Първанов.
9.Насроченият референдум за АЕЦ – Белене. Смелостта на Правителството да спре и се откаже от този проект, както и от проекта „Бургас – Александропулус”..
10. Тежките и напълно заслужени осъдителни присъди, които наложи шуменския окръжен Съд на киларите и безстрашието на трите жени – прокурорки, които перфектно си свършиха работата.
11.Пълната разруха в СДС и така наречената стара, традиционна десница- нещо, което предвидих преди двадесетина години!
12. Продължаващия упадък в образованието ни и в частност във висшето ни образование. Съобщението, че в Турция не признават дипломите от нашенските университети! Продължаващата безконтролна люпилня на доктори, доценти и професори със съмнителни творчески, че и общочовешки качества!
13. Процесът в Пазарджик против ходжи пропагандирали радикален ислям. Това е опасна работа. Тя няма да свърши с този процес! По-скоро това е едно крайно неприятно начало!
14.Избирането на нов състав на Висш Съдебен Съвет, нов главен прокурор и членове на конституционния съд. Държавата се мъчи да освежи тези закостенели и не справящи се със задълженията си институции. Лъснаха дълбоките язви в нашата съдебна система, в морала и поведението на голям брои магистрати! Получи се срамния факт, че просто не могат да се намерят достойни хора между тях за високите постове в йерархията!
15. Почина дядо Максим. Владиците започнаха ръкопашен бой и ще си оскубят брадите в борбата за трона му. Разкриването на досиетата им. От 15, тринадесет са били агенти на ДС! Както тръгна, може би най-агента ще ни стане патриарх!
И така, сбогом и благодаря ти Стара – 2012 - та Годино - добре си ни дошла Новата - 2013-та!!

ПЕНСИОНЕРСКА ЖАЛБА*

Иде Новата година,

Коледата си дойде.

От година до амина –

все със празно портмоне!

Тъй живеем си във криза

със лозунги „ще бе ще”.

А живота се изниза,

вечно с празно портмоне!

Ето Новата година,

радост уж да донесе...

Кризата не си замина –

пак сме с празно портмоне!

От година до амина

все с надежда за добре...

То доброто се спомина –

не ни трябва портмоне.

* От подготвяната за печат нова стихосбирка.

КОЛЕДНА ПЕСНИЧКА*

Бъдни вечер – бъдник тлее,

Боже чедо се роди!

Божи Ангел псалми пее,

Боже мили нас пази!

Бъдни вечер – мъка влита,

радост блика – тъжно е!

Кой за мама да попита?

Кой баща да спомене?

Бъдни вечер – сняг навява,

пак сме двамката сами.

Обичта ни ще ни сгрява…

Боже чедо се роди!


* От подготвяната ми нова стихосбирка.

Е, НА ТОВА МУ СЕ ВИКА ЗИМА...*

    Е, на това му се вика истинска зима, като онези от детските и младите ми години! Дебел сняг затрупа всичко що е на вънка и продължава тихо да се сипе, сипе! Прекрасна гледка – чудна зимна приказка!
От няколко дена си спомням за зимите с дебел сняг и за рояците врабченца църцорещи из дръвниците по дворовете. Спомням си и все надничам да видя и тук врабченца подскачащи из клоните на дърветата и провисналите от натрупалия ги сняг клони на боровете под балконите ни. Надничам, а няма! Няма птички, няма животинки – цивилизация! Едва днес, преди минути едно настръхнало врабче се стрелна и кацна на перваза на балкона.Докато да го погледна, то сякаш надникна с едното си оченце, видя, че няма ни зрънце, ни трошички и като ме забеляза мигновено отлетя. Къде бе приятел, на къде в този дебел сняг и в този немилостив свят? Немилостив, на много места и озлобен, но има и добри хора. Годино, помогни ни да се умножават милостивите и добрите. Не само врабченцата, птиците и животинките, хората, хората и светът имат нужда от това!
Сега ще взема греблото, ще почистя балкона и ще поставя пшеничени зрънца и трошички хляб. За врабчето, което видя, че нямаше нищо, изплаши се от мен и избяга. За всички врабчета. А може би ще долети и някое гълъбче, по чудо останало от вилнеещата психоза да се стреля и убива…
Годино, помогни на този народ и особено на младите да имат милост и да хранят врабчетата.Да проумеят, че който храни врабчета, обича Природата, ще обича хората и хората ще го обичат!


* Из новата ми книга " СТРАНИЦИ ОТ МОЯ ДНЕВНИК" - Русе, август, 2012 г. изд. "Лени Ан".

ПЛАГИАТА *

   Ходих да си платя данъците за апартамента. Платих и на Веско. Като си вървя и си мисля, че преди десетина-петнадесет дена хванаха министърът на отбраната на Германия, че преписвал за дисертацията си от някакъв учен. Министърът веднага се яви пред телевизията, извини се на германския народ и си подаде оставката. Тя беше приета и хоп – нов министър! Няма хъка, няма – мък !
   Та, като си вървях и мислех за този немски плагиат се сетих за едно мое много, ама много интересно преживяване:
  През 1985 година в курорта „Албена” се проведе ХХХІ Европейски Конгрес на научните работници в областта на месопромишлеността. Аз съм вече кандидат на науките, доктор на науките, ст.н.с І – ва степен и професор. Като такъв съм член на Организационния Комитет на Конгреса и активно участвам в неговата работа с няколко научни доклади.
На една от тържествените вечери в китната местност „Орехите” отивам със съпругата си и разпоредител малко неестествено ме настанява не при колеги, а на малко изолирана маса с непознати мъж и жена, които се представиха, като зам.директор на месокомбината Варна и съпругата му. Е, нищо, ние сме контактни и обикновени хора, заговорихме новите си познати и си обещаваме приятно прекарване.
Малко след това, същият разпоредител, мисля, беше комсомолският секретар в Института ни, води един младеж – французин, който нямало къде да настанят, а нали аз съм знаел френски, та ще си говорим и госта няма да скучае. Какво да правя – от едната страна двама непознати свити особняци, от другата – непознат чужденец, тя ще е една „приятна” вечер, но приемам разбира се новия член на компанията и започвам разговор с него. Оказа се, че е колега от бранша и току – що защитил докторска дисертация по много актуалната тема - електростимулация. Попита ме интересувам ли се от проблема и желая ли да ми изпрати един екземпляр. Той вече подарил екземпляр на доцент от Пловдив, който бил на специализация в техния Институт в Гренобъл.Приех с голямо удоволствие и му благодарих предварително.
Вечеря, като вечеря. Имаше музика, танци, нестинарки, веселба.
  Конгресът завърши и не след дълго получих обещаната дисертация от г-н Бруно Хулиер. Прекрасна книга с богат експериментален материал, компетентно представен, с много интересна интерпретация на резултатите и оригинални изводи.
   След година, година и половина Специализиран съвет от Пловдивски Университет ме избрал за един от възможните рецензенти на докторска дисертация с тема, като тази на г-н Хулиер. Дисертанта ми изпраща труда си на листи в папка! Чета и си спомням за дисертацията на французина. Намирам я в библиотеката си, чета, чета и сравнявам с листите от папката и не вярвам на очите си – текст, таблици, изводи и заключения на французина преписани буквално от нашия доцент!
  Какво стана ли? Някой може да си помисли за разкаяние, за оставка….? Опазил ни Бог от такива постъпки. Напротив, дочух гласове, че доцента е „оклеветен”!
  На заседанието на Съвета показах двете дисертации – на Бруно Хулиер и на доцента заедно с преписаното, подписано от трима свидетели и заверено от нотариус, т.е. голата истина и се дистанцирах. А те – комисии, отлагаха, мотаха, лъгаха, и след време разбрах, че доцента станал „д-р на науките”, малко след това професор, малко след това Ректор на висшето у-ще, в което разиграха комедията и още малко след това, чух че е починал! Не след дълго се разбра, че всички са знаели истината, но са си мълчали – едни от страх, други да не си развалят отношенията, а тези от Съвета, че някои от тях, вероятно също са преписвачи…
  Така е у нас. И преди и сега. Даже мисля, че сега е още по - зле!
  Но това не е всичко. Комедията има и втора част и тя вече е трагикомична !

   След 10-ти ноември 1998 година от досието си разбрах, че докато уж зам. директорът и мнимата му съпруга са ме „разработвали”, аз без да си искам съм разработил и разкрил един голям нашенски плагиат.



* Из новата ми книга "СТРАНИЦИ ОТ МОЯ ДНЕВНИК", Русе, август 2012 год.

НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ *

   Днес е денят на Народните Будители! Един специфичен за нас Българите празник, роден от историческите събития през турското робство и славната епоха на нашето Възраждане.     Първият наш Будител, без съмнение е Паисий Хилендарски. Делото на този велик Българин и неговата безценна „История славянобългарска”са основен и непреходен пример, за същността и ролята на „Народения Будител”Ще рече: безкористна, упорита, апостолска работа за разпространение на знания, за вдъхване на кураж и вяра в доброто, в свободата, в правдата, в почтеността, трудолюбието, отговорността и собствените сили, на ближните, на младите, на нуждаещите се, за благото на народа и Отечеството!
Празникът на Народните Будители.- голям, исторически празник, на духовното, човеколюбието, отдадеността да се служи безкористно за просвещението и възпитанието на нацията!
Ала, кой в днешно време го може това? Останаха ли такива люде? Кой в нашата държава мисли възрожденски? Кой? Тупат се много в гърдите, но думи като „безкористно”, „отдаденост” „филантропизъм” и пр., нито са чули, нито знаят каква е същността им та, камо ли да са черти от характера и дейността им!
Будители .- за какво са им на управниците, недоучените и олигарсите, осигурили си високи постове, престижни служби и тлъсти доходи да поощряват народни Будители? Ето ви празник, ето ви още един почивен ден, ето ви още една лопата прах в очите, пийте по ракия и поразсъждавайте по актуалната за деня тема „Що е това народен Будител и има ли той почва за съществуване сега у нас”!
Как хубаво, емоционално, затрогващо, че и гордо звучи – НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ! Празник за светли личности и дейци, които природата е окичила с това дарование, а съдбата е определила светлия и благороден път на призванието им за всеотдайна служба на Род и Родина.. Няма училище за „Народни будители”! Те не могат да се измислят и назначават посредством награждаване с грамоти и най-високи държавни отличия!
Днес е денят на Народните Будители. Красив, достоен ден за достойни .люде, предани на народа и страната си - България!
Има ли сега у нас „Народни Будители”? Има и винаги е имало!.

Има ли народът ни нужда от Народни Будители? Категорично да! Той е разединен, недостатъчно ориентиран, в много отношения не просветен, а в застрашителна част и неграмотен!
Тъкмо затова, нуждата от Будители е осезаема - но от БУДИТЕЛИ, не от подбудители, политически играчи, популисти и демагози! Такива си имаме достатъчно!


*„ Из новата ми книга „Страници от моя дневник” - Русе - 2012, стр. 55, / 01 ноември, 2007 г./

ПРЕМИЕРАТА МИНА ОТЛИЧНО

Представянето на книгата ми „СТРАНИЦИ ОТ МОЯ ДНЕВНИК”, на 18 т.м. в Регионалната библиотека „Любен Каравелов”премина, както обикновено протичат моите творчески изяви – компетентно, разбрано, с патос, уважение и благодарност към присъстващите. А те бяха не по-малко от 70 човека – отбрани люде – университетски преподаватели, журналисти, педагози, дейци на културата, наши приятели и почитатели на книгите

Непосредствено преди откриване на срещата бях поканен от журналиста Стамболиев за телевизионно интервю. Отговорих на няколкото въпроса, отнасящи се главно към мотивите за написване на книгата и основните акценти в нейното съдържание.

Срещата откри директорката на библиотеката г-жа Ефтимова, която ми поднесе голяма и радостна изненада – тя прочете поздравителни адреси до мен от Областният Управител г-н  Стефко Бураджиев и от евродепутатката г-жа Мария Неделчева Габриел.

По-нататък  воденето на срещата пое  известният русенски театровед и познавач на литературното слово - г-н Крум Гергицов.

Първо части от книгата прочетох аз. След мен задълбочена аналитична рецензия поднесе  Гергицов. Тя беше  изслушана с голямо внимание от присъстващите и изпратена с аплодисменти.

След това кратки лирични откъси от книгата прочете големия русенски артист г-н Венци Петков.Четенето завършихме двамата с последните две страници от книгата, които са много любопитни, емоционално наситени, пълни с надежда и упование в благосклонността на Съдбата и величието на Бога.

В края на представянето връчих пет книги на г.жа Ефтимова – дарение за библиотеката и подарък за двама-трима от най-редовните й   читатели.

Много от присъстващите получиха екземпляр от книгата с автограф.  

От своя страна, аз получих много поздравления, сърдечни пожелания по случай моята осемдесет годишнина и прекрасни букети цветя.

Благодаря на всички, които ме удостоиха с присъствието си. изразявайки уважение към мен и новата ми книга. БЛАГОДАРЯ  ИМ ОТ СЪРЦЕ! 

В дните преди ПРЕМИЕРАТА двата основни русенски вестници Бряг и Утро, отпечатаха съобщения, а в. БРЯГ, публикува прекрасна обширна рецензия.

На следващия ден след ПРЕМИЕРАТА, в. Утро я отбеляза с кратко, но съдържателно съобщение със снимката ми от г-жа Нели Пигулева.

.

Сега какво? Ами да дава Бог живот и здраве и започваме новата книга!

А тази ли? От нея периодично ще публикувам части, та повечето читатели да се запознаят със съдържанието и атмосферата, която лъха от него.

  

Днешната публикация е:

             КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

Тази книга посвещавам на моята осемдесетгодишнина. Тя съдържа страници от дневника ми, който пиша с лекота и удоволствие от декември 2006 година. В него са отразени по-важните ми преживявания и много от изобилието обществено – политически събития, които непрекъснато заливат страната ни по формулата „Всяко чудо за един ден и всеки ден – ново чудо!” Тъкмо затова, моля Ви не търсете  претенциозната академичност и не се очудвайте на допусканата фриволност при написването на някои от текстовете! Те са огледален образ на настоящето ни и средата в, която живеем.

Тези събития съм отбелязвал и оценявал, изразявайки ясно собственото си мнение. При интерпретацията посочвах аналогии с „чудеса”от битието ни в близкото минало, а също и случаи от моята дългогодишна дейност, като учен и общественик. 

През 2009 г. открих собствена страница в Интернет – „baytchev.blogspot.com „. Част от публикуваните материали в блога, съм включил в книгата на страниците от съответната датата, на която са писани в дневника.

Така, че книгата, макар и със заглавие „Страници от моя дневник”, не притежава характерните особености типични за жанра - кратки бележки за текущи събития и случки. Повечето от моите „бележки” са подробни, някои обстоятелствени и често поднесени, като есета, къси разкази, фейлетони, че и весели стихчета и епиграми. 

Основните тематични акценти в книгата са свързани с интересите ми в областта на науката, образованието и изкуството.

Споменати са много лица – държавни и местни ръководители и партийии величия, роднини, познати и близки приятели.

Никога не съм допускал основният критерии за оценката и отношението ми към даден човек, да бъде неговата партийна принадлежност. На това съм се нагледал в живота си и го намирам за абсурдно и допотопно!

Не съм аполитичен, но не съм се увличал и слугувал на идеологии и партии. Пази Боже, пък с користна цел и бъдеща реализация! Моята „идеология и политика”е знанието, отговорността, трудолюбието и почтеността!  

 В контекста на тези добродетели, старал съм се да бъда реалист – естествено и нормално, както при всеки човек, съгласно мирогледа, произхода, нравствените особености, степента на образованост, възпитанието и субективните представи за „реалистичност” в този наш объркан и многопосочен свят.

Както винаги, писал съм без тенденциозност, честно и добронамерено.

В съдържанието няма нищо измислено! Всичко е прочетено, чуто, видяно от медиите, или лично преживяно и препатено!

Надявам се настоящата книга, въпреки непретенциозността си, да предизвика определен интерес и намери своите читатели.

Радостен съм, че с факта на появата си, тя вече ще е изпълнила своето великолепно и трогателно предназначение – автоподарък по повод осемдесетата годишнина на своя Автор!

                                                         

ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО

Днес прочетох част от статия на Британския вестник "ТАЙМ" в информационния бюлетин на интернет оператора "Неторг". Публикувам я тук, по-долу.

Родното висше образование - извън световните класации Нито един български университет не фигурира сред 400-те най-добри висши учебни заведения в света. Неприятният факт лъсва от списъка на най-авторитетните висши учебни заведения „Higher Education World Reputation Rankings“, който влиятелният в. „Таймс“ публикува всяка година по това време. Сред първите 400 в класацията британската медия няма нито един български университет. Списъкът оглавява Калифорнийският технологичен институт, а на второ и трето място са британският Оксфорд и американският Станфорд. Според експертите донякъде изненада представлява изпадането от тройката на Харвардския университет. За 2012 г. учебното заведение се подрежда под номер 4. Сред десетте най-добри университети в света има седем американски, а в списъка с 200 най-добри учебни заведения, броят им е 76. Експертите отбелязват и силното присъствие на Китай в класацията, Пекинският университет е класиран на 46-то място. В Азия най-добрият университет е в Токио, който заема 27-мо място. Африка намира своето място в класацията с университета в Кейптаун под номер 113. Любопитна подробност (и донякъде известно утешение за нас) е, че нито един руски университет не е намерил място сред първите 200 в света. Единственият представител на Балканите е Турция, която има три университета в топ 225. Сред първите 300 университета фигурират пет турски висши учебни заведения. Класацията за висше образование на „Таймс“ се базира на 13 ключови показателя. За изготвянето на списъка са анкетирани 16,5 хиляди водещи световни учени и експерти в различни области, анализирани са 6 милиона научни статии и 50 милиона препратки в медиите. Публикуване на Saturday, October 06 @ 00:00:00 EEST от maximov

СТО И ЧЕТИРИ ГОДИНИ "НЕЗАВИСИМОСТ"

Сто и четири години от обявяването на "независимостта” ни - една ВЕЛИКА дата в новата българска история!

Тържествата се провеждат във Велико Търново там, където Фердинанд я обявява. 

Поставям думата независимост в кавички, защото същността, която изразява има многообразно и винаги относително значение.

Говорим за  различни видове „независимост” – национална, регионална, лична и др. Моето скромно мнение е, че НЯМА НЕЗАВИСИМОСТ!

Добре запомнете! Както в природата, така и в обществото, няма и никога няма да има пълна и истинска независимост! Нито национална, нито регионална, най-малко лична!

С акта на раждането си, не – с акта на зачеването си, оплодената яйцеклетка, после ембриона - са зависими, първо от двете полови клетки и после от майчиния организъм.

А след раждането – стой та гледай! Човекът е зависим от толкова много фактори, че не виждам от какво и като как може да бъде независим ? Най-правилно е да се каже, че хората от зачеването, та до смъртта си са зависими!

 И още нещо – най-същественото: В днешния и особено в бъдещия свят, да се говори за национална независимост така, както се е разбирала и се разбира все още в много среди, е анахронизъм и  късогледство.

 

МИСЛИ ОТ НОВАТА МИ КНИГА *

         А свобода ли? свобода и  независимост няма! Единственото местенце, където може да съществува Свобода  и Независимост е съзнанието и мисълта на човека! Стига да ги има!

       Там, където се скрива истината наяве е лъжата, а там, където властва лъжата, няма морал, няма справедливост, няма просперитет.

       Отвратителна глупост е да оценяваш и цениш хората по тяхната партийна принадлежност.

     Обичам кадърните, отговорните, начетените и интелигентните хора. Може да съм съгласен или да отричам възгледите им. Може, но ги ценя и уважавам. Ако можех да съветвам и някой да ме чува, това щеше да е един от основните ми съвети : обичайте, уважавайте, или поне не пречете на кадърните, начетените, знаещите, можещите и интелигентните хора!

    Винаги помни, че си българин – никога не забравяй, че си европеец !

 * "СТРАНИЦИ ОТ МОЯ ДНЕВНИК"

БАБА МАРИЯ *

                      

Баба Мария не знаеше точно кога е родена. Колкото пъти съм я питал, все по един и същи начин ми отговаряше : „през Сръбско-българското морабе”. Това ще рече, че баба е родена през 1885 –та, годината на Сръбско-българската война. Оженила се на 18 и родила първият си син – баща ми, през 1904 – та, когато била на 19 години.

Баба Мария се ражда в семейството на Петко и Рада. Петко Белигерски е буен и богат човек. Куриер на Врачанския революционен комитет с апостол Заимова, а след Освобождението е един от първенците на Бяла Слатина. Рада - хубава мома, с благ характер е от големия и богат Даковски род, от близкото село Търнак

Баба е десетото дете. Другите девет измирали, съдейки от това, което тя ми е разказвала от дифтерит, скарлатина или едра шарка. Няколко години след нея се ражда брат й Камен. Той също е боледувал от някоя от тези болести, но оживява, само че остава със сериозни дефекти в говора и слуха.

Надарена с родовата си наследственост, при тези обстоятелства и в тази среда, тя расте като буйно и безгрижно дете. Парадоксално, но това безгрижие и щастливо детство са причина за една тежка последица и доживотни терзания. Баба Мария беше неграмотна! Защо става така?

Когато навършила 7-8 години, трябвало да постъпи в първо отделение в наскоро откритото първоначално училище „Цани Гинчев”. Нагласили я, натъкмили я с ново сукманче, бяла ризка с червени шевици, шарени чорапки и черни пантовки. Гъстата черна, дълга коса сресали и сплели в дебела дълга плитка. Преметнали през рамото й шарена торбичка с гайтанени прашки и я пуснали, та хукнала към училищния двор.

А там, първи учебен ден, детска врява и неразбория. Едни тичали, други се ритали, трети се оглеждали в новите дрешки, като че ли не се познават. Костаки, едно момченце – връстник на баба ми, си нямал друга работа, та я хванал за дебелата плитка и започнал да я дърпа, да крещи и предизвикателно да се смее Добре – ама, докато Костаки да се порадва на „подвига” си, баба рязко се обърнала и стоварила един-два юмрука по нослето му. Рукнала алена кръв! Момчето започнало да пищи. Стъписали се всички деца. Ами сега! Какво „ше рече даскала”? Изплашила се на здравата кандидат-ученичката и хукнала през глава към дома. И още от вратата разтреперана заразправяла за случилото се на майка си. А тя, добрата баба Рада, изплашена, да не отърве и това дете, нежно я прегърнала и успокоила с думите:   „Я си стои мама у назе, сичко си имаме,  за какво ти е притребвало това училище-мъчилище”! Така баба „завършила”учението си, без да го започне! А колко съжаляваше горката!

Баба беше разумна, мъдра и много чувствителна жена. Тя бързо разпознаваше и ненавиждаше лъжците, демагозите, хората с нечисти мисли и нечиста съвест С отвращение ги наричаше „омразе.” Органически мразеше превземките, големеенето, изкуственото в човека. Реагираше срещу тях, та често си навличаше и неприятности. Понякога съм я питал, какво й пречи, че някой „се ченчел”, лъгал или „големеел”? А тя почти троснато ми отговаряше: „Оти бе, нали го знам колко струва, оти да му не реча”?

Баба имаше силно чувство за справедливост, съобразно нейните си критерии. Беше смела и не се страхуваше.

Наред с това проявяваше много обич, доброта и всеотдайност, но само към тези, които обича и които според нея заслужават. Обичаше да даде, да услужи, а като й трябваше нещо, без притеснение си го поискваше.

Когато бях студент времената бяха много тежки, тежко беше и за семейството ни. Баба отиваше на пощенското гише, удряше намазания с мастило палец, че е получила пенсийката си и без да вземе нито лев, туряше палеца още един път на записа с, който ми изпращаше всичките си парици. А забрави я де!

Като дете и особено като мома, била много хубава. Това са ми разказвали нейни приятелки от моминство, а и тя самата. Важно доказателство за красотата й е снимката с нейна дружка, която Български пощи са използвали за една от първите пощенски картички у нас.

Много й беше мъчно и силно се вълнуваше от спомените за детството си прекарани при „мама и при тати”. Понякога съм я чувал да си тананика песента „Гукни ми гукни гогутчице ле / и я съм така гукала / кога ме мама гледала..”па се натъжи, сълзите й потекат и спре…

Когато остаря, една вечер заведох у нас моите приятели Станкулов с акордеона и Людмил с цигулката. Аз вземах китарата. Седнахме под крушата срещу врата, където живееше. Засвирихме и запяхме тази песен. Тя излезе натъжена и разплакана и кротко ни помоли да спрем. Прости ми, бабо, аз го направих да те зарадвам! Сега на твоите години отлично разбирам какво е да се отключи спомена и мимолетно да „преживееш” ония безгрижни и щастливи детски и младежки години при мама, а в моя случай и при баба.

Не бих казал, че беше суетна, но приемаше с болка и дълбоко учудване коренните промени на лицето и тялото си, които безмилостно настъпваха с напредването на възрастта. Отначало скришом, а после и в мое присъствие изваждаше изпод възглавницата малкото четвъртито огледалце, поставяше го пред лицето си и като го размърда наляво-на дясно ще рече: „ Абе, Вако, бе сине, това човек като остарева започне да прилича на маймуна! Дека съм била язе такава”? Годините и стареенето, бяха я направили неузнаваема! 

Баба Мария се омъжва за Иван Вачов Байчев. Роден в гр. Лясковец, учил в родния си град и Велико Търново. Баща му, дядо Вачо, бил голям приятел и  съратник на Стефан Стамболов. Вероятно затова и дядо Иван, на когото съм кръстен, е върл стамболовист и му остава верен до края на живота си.

Когато започва Сръбско-балгарската война, запленен от всенародния ентусиазъм, дядо упорито иска от баща си да го пусне да отиде на фронта.  Но е малък - на 14-15 години? Тогава баща му се свързва по телеграфа от Търново със „Стефан”, който по това време е Председател на Народното Събрание. Моли го като дойде Иванчо в София, да го прикотка и върне.. Пристига дядо Иван в София, посреща го Стамболов, ама Ивачо не ще да се връща. Тогава „бате Стефан” му дава два златни напалеона и го изпраща на Сливница. Когато се връща от фронта,  Стамболов го назначава в охраната на Събранието, а по-късно в  Бяла Слатина за създаване и организиране на полицейски участък, пожарна и полска охрана.

Там се срещат с баба и създават семейство. Здраво и почтено българско семейство, в което се раждат и отглеждат трима сина. Под крилото на съпруга си, тя започва и придобива своето „образование”, поглед за света извън патриархалния, затворен свят на тогавашното село Бяла Слатина.

Поради партийните си и служебни ангажименти дядо имал и контактувал с много приятели, някои от които емблематични за страната ни по онова време. Ще спомена Димитър Петков – Чолака, баща на Петко и Никола Петкови. Ще спомена царския съветник и възпитател на децата на Фердинанд -Добри Ганчев, големия стамболовист, депутатът Йордан Йонов, врачанския окръжен управител Марин  Стаматов, врачанския владика и други.

Такива хора е посрещала баба в дома си, питала, разпитвала и се учила от тях.

Наред с това дядо е назначаван на работа в т.н. „Нови земи”и баба се гордееше, че още по „онова време” се е возила на „трен” и „вапор” да пътува до Турно Северин, а после и до Ксанти и Дедеагач.

Баба Мария си знаеше цената, но никога не я забелязах да се възгордее-никога! Тя беше народен човек! Много рядко съм я чувал да казва за някои, особено за такива с крайно беден речник, с наивни разсъждения, глупави приказки и невъзможност за водене на смислен разговор: „Я са чуда, като са толкова прости, ка живеат”!

Когато бях дете и си лягахме да спим, то нямаше електричество, радио, телефон, телевизор – пази Боже, баба ще „духне” газената лампа, аз ще се гушна в нея и тя ще ми заразправя случки. Много често съм я карал да ми разправя за „царчетата”.

Баба питала Добри Ганчев как живеят децата на Фердинант”- царчетата”: Борис, Надежда, Кирил, Евдокия. Например какво ядат и къде се хранят. Ганчев отговорил, че се хранят отделно от възрастните, на отделна маса, но с обща храна. Следващият въпрос на баба бил, а какво пият, дават ли им по малко винце? Отговорът бил затрогващ. Само на големи празници сипвали в чашките на децата по малко винце. Борис бавно на няколко пъти го изпивал. Момичетата го близвали и обикновено се мръщели. Само Кирил, докато другите се кумели, вдигал чашата и на един път го гаврътвал. В същият миг Борис се обръщал към него и с назидателен глас му викал: „Сарахош”!

Един път, когато дядо довел врачанският владика вкъщи, тя го попитала: „Може ли бе, дедо Владика, човек да верва и да се моли на Бога, без да оди на черкова”?

Владиката отговорил, че може.

Баба не обичаше чернокаповците и на църква не ходеше. На стената над леглото й беше закачено кандилце с лика на „Света Дева Богородица”. Това беше „черковата” на баба. Всяка вечер преди лягане тя се изправяше смирена пред него и прошепваше молитвата „Отче наш”.

А знаете ли кой беше направил кандилцето? Аз, от щпертплат в часовете по „ръчна работа”, когато бях в трето или четвърто отделение Така ни учеха на труд в онова време. Сега на тези 10-11 годинки, смучат близалки с наркотик за зарибяване, мъкнат скъпи мобифони и висят пред мониторите на компютрите да гледат голи мацки! O, tempora! O, mores!

Преди някакви избори Димитър Петков дошъл в Бяла Слатина да прави събрание. Качил се на една маса на мегдана, а отдолу около масата дядо Иван и няколко по-видни стамболовисти. Събрал се и народ. По едно време накрая на тълпата се появила и баба Мария с първородния си син на раменете. Ораторът я видял и извикал високо: Я бе, я дайте наследника на Байчев, та да го покажем на всички”! И хоп, от ръце на ръце, малкият Петко – баща ми, се озовал в ръцете на Димитър Петков. Той го издигнал над главата си два-три пъти, извадил от джобчето на жилетката си златен напалеон, поставил го в ръчичката на детето и го върнал да го предадат на майка му. Детето набързо пристигнало, но напалеона изчезнал!

Та мисля си: българинът от едно време си е крал и сега си краде, независимо в коя партия членува.

Много ми е разказвала баба и за теглото, което е теглила. Когато на „партизанския принцип” дядо е уволняван, семейството изпадало в недоимък. Тогава  се притичвали на помощ приятелите му. На първо място Йордан Йонов – стамболовист, депутат, богат човек, чифликчия от гр. Оряхово.

Голямата трагедия в живота на баба е смъртта на дядо и на най-малкият й син – чичо Вако, само за период от няколко месеца. На около 45 години, тя остава вдовица и без „най-свидната” си рожба. Много обичаше и двамата. Но си умря с непреодоляната болка и непреходна майчина обич по чичо Вако. В стаята до кандилцето беше закачен голям негов портрет, а на стената над главите ни, още по-големият портрет на дядо. Чичовият, не зная къде е. Този на дядо, заедно с портрета на баба, пазя при мен.

 Наскоро след тази трагедия се раждам аз.

В двора ни имаше две къщи. В едната живееше баба сама. Съвсем малък тя ме взема и така до 17 – 18 - годишна възраст, аз си живеех при нея. Мама готвеше, мама ни переше, но ние с баба обитавахме, така да се каже „отделен апартамент”.

Баба не се разбираше със снахите си. Аз, от своя страна така и не разбрах защо се караха толкова често с майка ми! То беше нещо като лятна буря – загърми, затрещи, рукне един силен дъжд и мине-не мине време, току виж слънцето пак се показало, а на изток, над белослатинската местност„пишурата”грациозно се извиси чудноватата „дъга” и по улиците пак защрапука народец.

Та и тяхната работа!. Тъкмо за това, когато поотраснах и се скарваха, на майтап им казвах, че водят „стогодишна война”, като онази известна от Историята!

Когато се случваше сушава година и от месеци не капваше капка дъжд, тревогата натежаваше над градчето, посевите жълтееха, а в мислите се промъкваше призракът на беднотията и глада. Тогава жените правеха „Герман”. Вероятно езически „обред” пренесен през вековете. Той се състоеше в пълната имитация на едно погребение. Германът, с всичките му атрибути, се „извайваше” от глина. Обличаше се, поставяше се в малко дървено съндъче/ковчег/, обкичваше се с цветя, запалваха се свещи и се излагаше за поклонение пред къщата на Тота Ватковица.  Сетне заприиждаха жени с цветя и подаръци. Па като му ревнат! Няма имитация. Най- гласовити и истински плачеха Ватковица, Цвета Вачовата, Цвета Дановата, Станка, Иванка Дръндарката.

По някое време, след обяд, понасят Германът и целият събрал се народ тръгва към река Скът. Там в някой влажен бряг се изкопава ямка и се „погребва” малкото глинено човече – Германа. Всичко това придружено с още една яка порция реване, защото поверието гласи, че колкото повече сълзи- толкова повече дъжд ще вали!       После шествието се разотива, а по-близките жени от махалата сядат пред къщата на Ватковица на скромна почерпка и очакване на дъжда.

Сигурен съм, че вече сте се досетили, кой е „скулптурът” и върховен разпоредител на събитието – да, моята баба Мария.

Свидетел съм на 5-6 „германи”. Не всякога, но в повечето случаи е имало дъжд. Ако не в същия, то в следващите дни заваляваше. Тогава баба и първите й помощнички засияваха радостни и удовлетворени от сбъднатата мечта и благодарностите с, които ги обсипваха хората.

Едно лято, разказваше ми баба, тя пак правила „Герман”. А през това време се задали черни тъмни облаци, настанили се над градчето, спуснали се толкова ниско, че сякаш насядали върху комините на къщите и едва „погребали” Германа, като рукнал един дъжд, та щял да издави хората! Напълнили се къщи, мазета, дюкяни. Издавили се птици и животни. Хората станали пишман!  Кметът се хванал за главата и тутакси разпоредил на дядо да тръгва с джандарите, пожарникарите и де кого види да помагат на народа. Като пристигнали в нашата махала, където положението било най-трагично, защото е в ниската част на града, дядо пощурял! Всичко било залято, та и покъщнина плувала из улици и дворове..

А на другия ден, когато се прибрал мокър и изтощен, още от вратата отправил към баба люта закана придружена с тлъста „лясковска” попръжня, че види ли я още един път Герман да прави, ръцете ще и начупи!

Баба знаеше „баенки” и баеше на урочасани – безплатно и всеотдайно. Идваха хора и водеха обикновено деца. Не проявявах интерес, защото още от малък баенето ми изглеждаше някак си несериозна работа. Може би мама ми е повлияла! Запомнил съм следната част от една баенка, вероятно поради пикантерията, която правеше особено впечатление на детското ми съзнание: „ Старец оди по язъ / носи тиква на гъзъ / старец пръдна / тиква са пръсна./ Да са пръснат зли очи / дека са еди кой си, орочасале../ Баба си вярваше и хората вярваха. Особено вярваше на баенката с червения конец, който по време на баенето се „скъсявал” толкова повече, колкото по-силно е урочасването. До края на живота й, не можах да я убедя, че конеца не може да се скъси от баене!

Баба Мария лекуваше „сливици”. Процедурата тя наричаше „бръкане” Болният отваряше широко устата си, тя поставяше лявата ръка на темето му, а с показалеца на дясната бъркаше в гърлото, повдигаше леко и силно натискаше сливиците. „Пациентът” изпищяваше, после ревеше от уплаха и силна болка и заминаваше, без много-много да се обръща назад.

Като малък много боледувах „от сливици”. Колко молби и колко кандърми ми е отправила: „Дай баба да ти бръкна и ше спреш да съ мъчиш”! А аз умирах от страх и винаги я предупреждавах да не си мисли, че това някога може да стане. Но тя, нали беше упорита и безстрашна, та един път ме издеби и си напъха пръста в устата ми. Тогава така я захапах, че не аз, а тя изпищя и ходи превързана около един месец. Повече никога не посегна.

Баба караше тежък климактериум. Нервите й бяха разклатени, награби я и атеросклерозата, която тя едва ли не гальовно наричаше „артерията”. Основните й заболявания, така, както тя ги разбираше и назоваваше, бяха следните:

„Развиване на пъпа”. В такива случаи тя се свиваше на кълбо в кревата, пъшкаше от болки и се държеше и натискаше с юмрук в корема върху пъпа. Пъшка, пъшка, пък ще ми каже: „А иди баба, да доведеш Рабиша, да ми завие пъпа”! Рабиша беше циганка, нейна придворна, която „завиваше” пъпове! Тогава хуквах към циганската махала, довеждах Рабиша, която вземаше леген, хладка вода и сапун и започваше да я мачка в коремната област, което още същият ден водеше до изцеление.

„Фанала я самелата”. Тогава не знаех, че това е било високото кръвно налягане. В такива случай баща ми довеждаше един кротък човек с много занаяти-бръснар, музикант и „лечител”. Бягах да не гледам, че беше ме страх, но манипулацията се състоеше в „пускане на кръв”и компреси със счукан чесан и оцет. След ден-два баба пак заемаше „юнашката” си стойка и повтаряше ли, повтаряше, „колко много лоша черна кръв изтекла”, та за това и така бързо й минало!

„Мъка, не можа да спъ и ми бучът ушите”. Е това беше перманентното заболяване! Заради него обиколихме, кажи - речи България, по гледачки, билкари, доктори и фелдшери, та до прочутият психиатър Проф д-р Емануил Шаранков! Най-напред я поведе чичо Николай, после тати, но по-малко и на края завърших „делото” аз.

Баба и проф. Шаранков, който беше роден за голям лекар и изключителен психиатър, станаха приятели. Тя му викаше Докторе, а той бабо Марийке. Водили сме я при него, поне четири-пет пъти. Общуването и лечението се извършваше повечето с писма. Колко мили писма съм написал на професора и какво редактиране съм му удрял!. Ами то, баба като започнеше да ми „диктува”, то спиране няма! И с тоя белослатински диалект! Иди му разбери, иди му хвани края!

Професорът лекуваше баба със сиропи, в които основното беше калиев и натриев бромат, валерианова тинктура и още две три по-незначителни съставки. Освен това, фрикции с кесе от груб плат и хладка или студена вода и редовни разходки. Баба изпълняваше много отговорно и трите неща. И ще рече: „Абе ужким по-добре съм бе, ама пак таа пуста мъкъ и па не можа да заспивам”!.

Видял се в чудо относно това”заспиване”, най-накрая професорът й нареди вечер, като си легне да повтаря до като заспи следното изречение:”Здрава съм, нищо ми няма и напълно съм спокойна”!

До края на живота си, всяка вечер баба си правеше фрикции, пиеше сиропа или само валерианови капки и повтаряше до заспиване: „Здрава съм, нищо ми нема и напълно съм спокойна! Здрава съм, нищо ми нема и напълно съм спокойна”! Беше ми проглушила ушите.

Професор Шаранков умря – лека му пръст и вечна му памет, а баба го надживя и почина на 94 години!

Това, което написах, за моята баба Мария, е твърде скромно.

Нека то да бъде едно малко, чисто камъче, скромен белег за светлата й памет, дълбока почит и искрена признателност от мен – внука й Вако, когото тя безкрайно много обичаше.

* Този разказ е от книгата ми "Разкази мили, весели и тъжни" /2007/. Публикувам го днес по случай голямия християнски празник "УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО", отново, спомняйки си за моята баба Мария и нейната безгранична обич и преклонение пред "СВЕТА ДЕВА МАРИЯ".

ОЩЕ ЕДНА ОГЛУШИТЕЛНА ПЛЕСНИЦА...

    За висшето ни образование и продукцията на петдесет и двата ни университетета става дума! И не зная дали е само оглушителна  плесница или си е нещо, като позорна оценка?

Тези дни национални медии съобщиха, че Република Турция спряла да легализира дипломи за висше образование издадени от България! Причините: Фалшификати, подправени протоколи, купуване на изпити, преписване, незадоволителна квалификация на притежателите им !

Усетиха се комшиите. Позакъсняха малко, но все пак усетиха се и яко ни зашамаросаха .

Слушам интервю по БНР с г-н Ректорът на Техническия Университет в София – изненадан е, учуден е! При тях нещата вървят добре – обучават стотици турски студенти, напливът е голям, три бона за семестър…  

Този г- н Ректор може да не знае, или се прави, че не знае, но обществена тайна е, че кандидат студентите от Турската Република идват и се записват в нашите висши училища, защото в техните – турските, изискванията са високи / нормални/ и те нямат капацитета да ги покрият и се дипломират! Това е истината!

Едва ли трябва да се съмняваме, че в много от университетите ни, с турските и въобще с чуждестранните студенти работата си върви и още по-добре….

Между впрочем и друг път съм отбелязвал, че има студенти от нашето турско малцинство, които не могат да пишат и говорят добре официалният ни български език. Впрочем от година на година и между студентите българи това явление не е особено голяма рядкост! За общо удовлетворение и щастие обаче, всички се дипломират! В някои университети и специалности с придобиване и на магистърска степен!Да, да – вярно е!

Мъчно ми е! Притеснен съм за  компетентността и способностите на бъдещият интелектуален, техникоикономически, технологически и научен потенциал на Родината ми!

Срамувам се, че държави, които с нашенското самочувствие високомерно подценяваме, ни шамаросват с оглушителни плесници, за сега ….само по повод на калпавото ни висше образование!

ГОРЕЩНИЦИ.....

    Съгласно църковният календар, трите дена – днес, утре и вдругиден, са най-горещи в годината и ги наричат „ГОРЕЩНИЦИ”.

     Синоптиците, и те така казват. В следобедните часове предвиждат температури до 42 -43 Целзиеви градуси!

Тази сутрин научавам всичко това и се сещам за едно от прекрасните стихотворения на моя любим поет Христо Смирненски. Заглавието съм забравил, но текста помня:

    Дни на огнени горещници

    палят столичния град.

    Бягат всички тлъсти грешници

    из курортите на хлад.

        А под снопите жътварите

        Ще превиват морен стан,

        За да пълнят пак хамбарите

         На разбойнишката сган!

   Какво да кажа – Смирненски, класика, животец…!

ПАК РЕФЕРЕНДУМ

Забиха златоустни камбани

Задумкаха славни тимпани

Мерака народа подкани:

Звън, звън, дум, дум,

на референдум!

 Референдум, референдум,

уж във полза на народа!

Ти стани, да седнем ние –

днес лъжата е на мода!

  Та,мисля си за бай Иван от Балван, онзи – симпатичния, но полуграмотен с мазния каскет и ватенка, който срещу една гроздова и "нещо за похапване", без да знае изобщо за какво става дума се подписа и стана собственик на пристанище, яхти и ...няколко милиона дългове. За него мисля и силно се надявам, че вече е ударил и един подпис в подкрепа "Да имаме ядрена енергетика."

О..О...О, ТО НЕ БИЛО ИТАЛИАНСИ...*

     В началото на Втората световна война, Италия нападнала Гърция. Гърците се защитавали самоотвержено и фашистка Италия, с „новия ред” на Мусолини, 6-7 месеца тъпчела на едно място и не завоювала нито педя гръцка земя! Наложило се съюзничката – Германия, да изпрати няколко части войска и войната свършила за 10-15 дена!.

   От тази война в Бяла Слатина имаше въдворени няколко гръцки пленници. Един от тях се казваше Костас и се въртеше из нашата махала около фурната на бай Иван Македонеца и кафенето на Иван Заека. Там съм виждал Костас, когато мама ме пращаше да взема опечения домашен хляб. Или, когато отивах да си хапна лъжичка бяло сладко и ако го нямаше главния учител Йото Марков, да понадникна по масите, където страстно се играеше на табла и карти.

   Бил съм на 10-11 години и смътно си го спомням този Костас. Мисля, че беше среден на ръст, слабичък мъж, на около 35 години. Ходеше облечен с тъмно сив омачкан и износен костюм, някаква риза, но винаги с отдавна овехтяла вратовръзка.

   Един летен късен след обед, когато високите тополи препречили слънцето, на изнесените маси пред кафенето мъжка компания разпалено коментирала хода на военните действия по фронтовете из Европа

  В страни от компанията, на празна маса, смирено седял Костас. По едно време някой му обърнал внимание и както често се случвало му поръчал кафе. Като го изчакал да си сръбне веднъж-дваж баща ми го попитал:

- Абе Костас, как така се бихте с италианците, та не им дадохте да мръднат, а после бързо, бързо клекнахте…?

Костас свалил сивия каскет, поставил го на масата, сръбнал отново от кафето и леко усмихнат заразправял:

-Как се бихме? Ами добре си си бихме. Нашито войска, войската на Елада, много добър войска било. Изкопали хубав окопито, хубав оръжие, пушки било и много добро офисер имало. Гръски офисер много знаеш и много умно било.

- Добре бе, добре бе Костас, остави тия работи! Кажи ни ти как ги млатихте италианците и защо после втасахте така бързо? Обадил се друг от компанията.

- Как млатихте, млатихте? - продължил Костас - Ами така: Ни си почива в окопито и чака. Раано сутрин шуваме италиансито ида са, ида са, нашто офисер наресда – ше чакате, мълсете! Италиансито продълсават да ида са, ида са и като наблиси 40-50 метра, насто офисер вика: „Айде напред и стрелай, стрелай!Тогис нии искасаме ис окопито, тисаме насреста, викаме ура, ура и тъката, тъката, тъката, стреламе сресту италиансито, а то бега са, бега са, прес главите…

- И така повече от половин година, а? Учуден попитал баща ми.

- Да, тосно така, повесе от половин година!

- Е добре де, ами после как така стана, та свършихте за две седмици? Пак го попитал тати..

   Една сутрин - с тъжна нотка в гласа си продължил Костас, една сутрин, като стотиси пъти, ние пак суваме как италиансето иде, иде са, иде са. Насто офисер пак наресда мълсете, мълсете и като наблиси 40-50 метра, пак вика „Айде напред и стрелай, стрелай! Тогис нии пак искосихме из окопито и пак тисаме на среста, викаме ура, ура и тъката, тъката, стреламе сресту италиансито, ама то не бега, ами и то вика ура, ура, ура, и то тиса сресту нас и от всекаде прави тъката, тъката, тъката и салива ни с корсуми…! Кога погледнахме, о..о..о.., то не било италианси, то било германси! Тогис па нии прес главата, бега са, бега са, бега са!


* Това е мой стар разказ, който публикувам по повод на снощния футболен мач от европейското първенство, в който Германия победи Гърция с 4 : 2 .

ТРАГЕДИЯТА В ОБРАЗОВАНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА

    Тази сутрин в. „СЕГА” излиза със уводна статия – „Цели випуски не заслужават диплома”! В статията се отбелязва „   Не само голяма част от учениците са отчаяни след матура. Част от проверителите - също. С всяка година проверяващите стават все по-отчаяни, стигайки до краен извод - задължителното образование до 12-и клас е огромно разхищение на ресурс с нулев резултат.

В идеите за разделяне на гимназиалното обучение на две - до и след 10-и клас, тези хора виждат точно обратното на прокламираната цел - имитацията на образование да спре поне за открито нежелаещите да учат, които ще се откажат да продължат в последните две години.

   Снощи в новините по една от националните телевизии съобщиха, че доцент от т.н. „Технически университет” в гр. Габрово,е хванат с подкуп от 600 лв. за да даде изпит! Е, не е изненада. По-скоро е позната дълголетна история. После показаха студент – момче, което мрънкайки обясняваше схемата на подкупите при, която – цитирам: „ ДО УЧИТЕЛЯ „ стигали едва сто-сто и петдесет лева.

Жалка работа – какъвто  доцента, такъв поне на мен ми изглеждаше и студента, а при такъв състав, вероятно и университета !

Няма да забравя  председателят на БАН по Живково време – въздесъщия и колоритен акад. Ангел Балевски и неговата сакрална фраза – „Абе, като знам какви инженери произвеждаме, та ме е страх да отида на доктор”!  Какво може да добави човек към тази забележителна констатация, освен чернохумурната истина – добре, че не си жив бай Ангеле, та да видиш пък сега какво чудо е !

Споменавам това, за да се противопоставя на някои мнения и подмятания, че  трагедията в нашето образование и в частност във висшето ни образование е настъпила от няколко години. Това е абсолютно не вярно! Безобразията са от десетилетия, факторите, които ги предизвикаха и предизвикват са много, но основния е безкритичното възприемане на чужд, несвойствен за страната ни опит и ЗАРЯЗВАНЕ ПРИНЦИПИТЕ НА НАШАТА, БЪЛГАРСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА МЕТОДОЛОГИЯ, РОДИЛА СЕ ВЪВ ВЕЛИКОТО ВРЕМЕ НА НАЦИОНАЛНОТО НИ ВЪЗРАЖДАНЕ.

     „При това много от работите, които се проверяват, не съдържат писмена част, защото зрелостниците не могат да се изразяват и директно отказват да работят по втората част от изпитните материали, която не е като тотото с тестовите въпроси.”Пише още в споменатата статия.

 Вярно е! Затова има и студенти, които не могат да пишат. Не съм си позволявал, но сега ще опиша един от тези случай.

            Изпитвам студент трети курс – от нашумяла, модерна икономическа специалност. Изпитът е писмен. Понеже се преписва поголовно и безцеремонно, като прегледам писмените работи, с всеки студент провеждам събеседване. Както обикновено, не се изненадах, че с незнаещи и нищо незнаещи, има и по някой неграмотен!

        Тази категория, освен, че не са подготвени,  пишат имената си с ужасен почерк примерно така: „Пет р  И в на оф” /Петър Иванов/!

Точно такъв един екземпляр седна срещу мен и ме загледа с благ и весел поглед! Едно, такова живо момче, с прилична физиономия и тарикатско излъчване. Гледам го – симпатяга!

Пред мен на бюрото ми, писмената му работа. Ужас! Граматика! Каква ти граматика! То две думи няма написани като хората! Вместо „в” – „ф”, вместо „с” – „з”, „щ” – „шт”….!А това изречение – край на изречението, точка, запетайка, опазил Бог! Всичкото съчинение, от първия до последния ред – едно и който се опита, нека да го прочете!

В кабинета сме двамата. Поглеждам колегата в очите, а той дружелюбно ми се усмихва. Питам го:

- Вие колега от къде сте?

- От Плевенският край съм г-н професоре.

- Ами Вие сте неграмотен бе колега, вие не можете да пишете, а сте студент трета година!

„Колегата”, вече по-леко усмихнат, продължава да ме гледа в очите и с детска наивност искрено ми доверява:

-         Ей, господин професоре, не можах да са науча бе!

Едвам се въздържах, да не се пукна от смях и с тъжна усмивка, леко усмихнах се и аз.

Да, това беше преди десетина години. Разтревожен съм и мисля, че времето за усмивки, та макар и „тъжни” отдавна отмина, а нуждата от крути мерки за оздравяване на нашето образование е крещяща!

   

CAFE SOCIETE S RICHARD THOMAS

Господин ТОМАС е бивш посланик на Великобритания у нас. Понастоящем активен участник и организатор на доброволческа – дарителска дейност в своята родина. За срещата беше подготвил и ни предостави лекцията -”Доброволческият сектор в Обединеното кралство”. Съдържателно, с умерена обстоятелственост и много достъпно, г-н Томас описва състоянието на дарителството във Великобритания и разнообразието от форми, които най-често се практикуват от британския доброволчески сектор. „Той се състои от над 170 000 регистрирани благотворителни дейности, работещите в които не очакват заплащане. Повечето от благотворителните организации са много малки - с доход около двадесет хиляди български лева Има няколко – 2.5%, големи с доход над два милиона лева.”

Ето как г-н Томас по-нататък описва дейността на една малка благотворителна организация: „Приятелите на древните паметници в Уйнчелси /FOAM/,  се грижат за многото средновековни сгради и руини в един от най-малките английски градове с много богата история. Градчето – там живея – има население от едва четиристотин души, поне половината от, които са членове на FOAM. Набираме средства, като организираме различни събития за общността: изложба на цветя, викторини, плащаме годишен членски внос, създадохме местен музей, организираме посещения на туристи из градчето и в музея срещу заплащане и т.н.”

В лекцията са споменати и много други начини за набиране на средства за благотворителност: „Конкретни апели”, „Дни” и „Начинания” в които благотворителни организации продават собствени символи, значки, изкуствени цветя, календари, коледни и новогодишни картички, има малки магазинчета в необитавани помещения в някои хосписи, в които се продават дарени, запазени стари дрехи, детски играчки и др. Продавачите са доброволци, а в едно такова магазинче продава и съпругата на господин екс посланика Томас! По негови данни, през 2010 – 2011 година, над 40% от възрастните хора в Англия са предложили услугите си да бъдат доброволци.

Пиша това и си  мисля за изказването на участничка в срещата - шеф на благотворителна организация в града ни. Оплака се горката, че много трудно се събират  пари, а, които й помагат в практическата благотворителна дейност искат да им се заплаща! Тези дни пък мернах по една от телевизиите репортаж за “благотворителност”. По повод седмица на благотворителността, / 14 – 20 май/ показаха изкарани в работен ден, група  чиновници, които чистеха софийски парк и доволни повтаряха, че един път месечно, вместо в канцеларията, с удоволствие са готови да сменят обстановката и поочистят някоя квартална градинка или парк.

При нас е така! Има и още по-така - драстични случай на нашенска „благотворителност” и то с много пари, като нашумелия в последно време  с „Фондацията” която прибра парите за откупа на отвлечените Ангел Бончев и съпругата му!

Вярно е, че благотворителността изисква преди всичко пари, но те по същество са само едно основно средство за осъществяването й. По своята същност благотворителността е човещина, нравственост, филантрлопизъм и вътрешна потребност да дадеш, да дариш нещо свое, нещо от себе си на тези, които го нямат, а имат нужда от него.

Между впрочем българинът най-после трябва да разбере, че да има пари и възможност да харчи, те трябва преди всичко да се изработят, да се изкарат. Хората в къде, къде по-напреднали и по-богати страни от нас, отдавна са проумели тази сакрална истина и разбрали, че няма срамен труд, че и малките приходи си имат своята значимост. Но трябва инициативност, настойчивост, идеи и работа, много упорита и всеотдайна работа!

Не всеки има и може да отдели средства, но може да положи грижи, може да положи труд, да даде и разпространи своите знания, копетентност, плодове на своята научна, литературна, музикална и артистична дарба. Тъкмо за това, да се участва и полагат усилия в образоването и възпитаването, особено на младите поколения да бъдат доброволци и благотворители, сега у нас, в условията на тази алиенация, непокизъм, чалгализация, че и доволно добра степен на опростачване, е крещящо необходимо и висша степен на добродетелство и благотворителност.

Всъщност, до голяма степен аз тъкмо в такъв аспект най- високо оценявам добре организираната и проведена среща с г-н  Ричард Томас и резултата от нея.

                 

          

СТО ГОДИНИ ДЖАЗ

„Джазът – музиката на века…Музика за концертни зали или такава за танци в задимени клубове? Изкуство извървяло за сто години път, все едно от пещерите до поп арта, или обратното, куп звуци, нямащи нищо общо с изкуството?

   От класическите мелодии до ритмите на Ню Орлийнс, през суинга и бопа и фрий джаза – музика, която се е променяла до неузнаваемост. Когато се опитваме да следваме това движение разбираме, че думите са твърде слаб заместник, затова се постарайте да чуете всичко, което можете – на живо или на запис. Но не просто слушайте инструментите или мелодията. Чуйте вдъхновението на музикантите – ключът към джаза се крие в импровизацията.”

   Така Сайман Адамс характеризира тази феноменална музика, пристигнала с песните на африканските роби в южните щати, а от Луйзиана и Ню Орлийнс в цяла Америка, Европа и Света.

Развитието и популяризирането на джаза непрекъснато ражда своите световни и непреходни хитове, които се изпълняват от фантастични музиканти, групи и оркестри. И до ден днешен на шир и длъж по планета ни летят мелодиите на „Соня Хени”, Чатанога чучу”, „Настроението”……изпълнени от оркестрите на Дюк Елинктън, Глен Милър, Бени Гудман и неповторимите – Бен Уебстър, Фатс Уолър, Джеймс Джонсън, Пол Уйтман, Харви Джеймс, Джен Крупа, Сидни Беше…..и великите Джордж Гершуйн и Луис Армстронг! Този Армстронг, „добрият човек, с благ характер, с потребност да бъде обичан – така той получава гальовния прякор Рора. По-малко ласкателен бил другият му прякор Satchmo / голямата уста/, тази вечна емблема на това вечно изкуство – джаза!

   В бившият Съветски Съюз и  т.н. „Социалистически страни” джазовата музика се заклеймяваше, като упадъчна, не художествена, развращаваща и беше забранена.

   Жалка история на „партийността в изкуството” и „социалистическия реализъм”- главните оръжия на блюстителите за чистота на социалистическата култура. А колко древна е сакралната истина, която дядо Славейков е изразил  простичко само със седем думички „Не се гаси туй що не гасне”!

   Заобичах джаза от ученическите си години. Как стана не зная! Не е от семейната среда. У нас никой не е говорел за джаз. Нещо повече, в късните часове на вечерта, когато нагласях радиото ни  на вълната на „Гласа на Америка”, та да чуя джазовата програма, обадеше ли се Армстронг с дрезгавия си глас, баща ми, и без това недоволен от слухтенето ми ще рече „Е, пияницата пак се обажда.”

   Обичах класически джаз и групите изпълняващи „Диксилен” с невъобразимите импровизации. Тази обич и предпочитание пазя и до сега, въпреки че слушам и по-новите му форми.

    

    Идеята на легендарния джаз – пианист Хърби Хенкок, тридесети април да бъде обявен и се чества, като световен ден на джаза е прекрасна! Нека на този ден се преклоним и благодарим на всички, които са допринесли за разцвета и популяризирането на джазовата музика.

   Заслужава си на този ден да споменем и някой от големите български музиканти и състави свързали името си с джаза: Биг бенда на „Оптимистите”, на Емил Георгиев, на Вили Казасян, големият пианист, композитор и диригент Александър Владигеров, групата на Еди Казасян с незабравимата Леа Иванова, емблематичната русенска група с виртуозния саксафхонист и голям джазмен Петър Петров, а защо не и прекрасния биг бенд на Българското национално радио с диригент Антонии Дончев.