СТО И ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА йОРДАН ЙОВКОВ

Още една светла годишнина от историята на българската култура – СТО И ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА ЙОРДАН ЙОВКОВ.
Класик и хуманист, виртуоз на късия разказ, драматург изваял едни от най-светлите и красиви образи в българската литература!
По повод на тази годишнина предлагам със съкращение статията „Йордан Йовков – биографични бележки” от „Речник на българската литература”, из. „Хемус”, София, автор – Ив.Сарандев..

* * *
Йордан Стефанов Йовков (09.11.1880, Жеравна, Бургаска област – 15.10.1937, Пловдив)
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900); Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. Завършва ШЗО в Княжево (1902 – 1904), В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Първата си белетристична творба – "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" – Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия й ден до нейния трагичен край., Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и романите "Чифликът край границата", "Ако можеха да говорят", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът". Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин – социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот – от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата.
* * *

През седемдесетте години на миналия век, често ми се налагаше да пътувам с кола от Русе до Добрич, тогава град Толбухин. Когато напусках покрайнините на Силистра и от лявата ми страна на километри ме придружаваха граничната полуса и оградата от телените мрежи, започваха въображенията, емоциите и виденията – всичките свързани с Йвковите писания, които от юношeските си години четях и обичах.
А, когато границата свиваше още по-наляво навътре в безкрайната добруджанска шир, далеееко до сами хоризонта, сякаш изплуваха контурите на „Чифлика край границата”. Тогава поглеждах напред и в синевата на небето си въобразявах, че ще видя някоя бяла лястовица….
Прясно асфалтирания път, беше прав като свещ. Безбрежна равнина в зелено.Моторът на новата ми „Жигула”работнеше тихо и равномерно, а слухът ми се напрягаше и искаше да чуе пеещите шарени добруджански каручки… В дясната ми страна се разстилаше море от пшеница с едри класове. Далече, далече в маранята над тях, на нежни копринени платна сякаш виждах, как се люлееха образите на Албена и Боряна….Йовковите – така красиво и неповторимо нарисувани!
Въображения, видения, емоции – всичките свързани с Йовковите писания, които от юношеските си години четях и обичах.
И да не забраня! Първият Йвков герой, който ме плени и най-много обичах, беше Шибил!