Тези дни пътувах с модерен, бърз и удобен автобус. Бях в един голям град – най-големият. Видях се с роднини и приятели. Черпихме се, наприказвахме се. Четох и едни писания…На връщане в същия модерен, бърз и удобен автобус, се сетих за издадената преди година моя малка стихосбирка – „Младежки опити и пенсионерски задявки” Припомних си отделни заглавия, някои стихчета си рецитирах на ум. От едно, което на всичкото отгоре е без заглавие, не можех и не можех да се отърва! Върти се като пумпал из главата ми, а пред очите – все страницата от книжката на, която е напечатано! Радва се, подскача и вика: „Видя ли, видя ли колко много си познал, видя ли…..?”
От няколко дена съм у дома, а то продължава да се върти из главата ми. Несъзнателно го рецитирам, но не само на ум, а вече и на глас, макар и тихичко…Видях се в чудо, отърваване няма и затова реших да избягам, като го публикувам в Блога си, та дано миряса! Дано!
* * *
Много пъти съм се чудил
за какво си набеден?
Със какво си ги принудил
да те душкат ден след ден!
Е, след толкоз мисли тежки
ето, че сега разбрах:
Качествата ти човешки
будят нейде нечии страх!
Тъй, че ще извикам смело:
Туй е нашенска типичност!
Мрънкай и навеждай чело-
днес е страшно да си личност!
Няма коментари:
Публикуване на коментар