МОМЧЕТО СТАНАЛО ПЕЛЕНАЧЕ

 Бай Горан часовникаря, беше среден на ръст, русоляв, слаб, но добре сложен и жилав. Очите му малки, пък сини, че по някой път чак изцъклени. Енергичен и бъбрив, малко нещо все той знае и възражение, много, много не търпи. Наред с това бай Горан беше инициативен човек, находчив и ентусиаст. А като хитрец и сметкаджия – еша сн нямаше…Дълги години той се вълнуваше от идеята за „вечния двигател”, но така и не разбра, че тази работа не може да стане.

Когато се позамогна бай Горан, освен че поправяше, започна и да продава часовници. По това време монтира пред часовникарницата си голям високоговорител. От него всяка лятна привечер се лееха непреходните щраусови валсове, оперетни увертюри от Калман и Офенбах и задължителното „Италианско капричио” на Чайковски.

По някое време след обяд при бай Горан идваха близки приятели. Тогава започваха сладките приказки: вицове, спомени за весели и необикновени случки, зевзеклъци. Той с лупата на едното око си работеше и от време на време вземаше активно участие в лакърдиите. Особено, когато трябваше да измислят някакъв зевзеклък, та да се измайтапят с някой и после да си го разправят и смеят десетки пъти.

Така изникна идеята да се повеселят и с дядо Въло. Този старец беше от село Враняк – едно от селата на тогавашната Белослатинска околия. Хитричък и свидливичък, с черните калеври, потурките, елечето и кафеникавото тук-таме попроскубано калпаче, дядо Въло си беше типичен селянин за онова време. Всеки понеделник, когато ставаше големия традиционен пазар, дядо Въло идваше в Бяла Слатина, кое да си купи валериан и аспирин от аптеката на Топалов, малко пирони или друга стока от дюкяна на Цървулкови, да пообиколи из пазара и да се почерпи с някой срещнат набор в най-близката кръчма..

С бай Горан дядо Въло се запознал един понеделник, когато му донесъл стар и разхлопан будилник да го ремонтира.

- Абе, момче,  викнал му дядо Въло и като му подал старовремския часовник продължил: я попрегледай тоа будилник, че нещо бръка времето, па и зрънкането му позамлъкна, та нема кой да ни буди с бабата!

Бай Горан го огледал с любопитство и познавателно, поел часовника и като го въртял из ръцете си, уж, че го преглежда, попитал дядото:

-  Ти от кое село си бе дeдо?

От Враняк съм бе, момче. Е тука по джадето, като фанеш, та минеш Попица, па после Бръкачево и по-нанагоре е нашето село Враняк.

-  И ка та викат? Продължил да пита Горан.

- Язе съм дедо Въло, дедо Въло Ковашки от село Враняк, Белослатенско. После позасукал мустак и продължил: Сеги разбра ли кой съм?

- Разбрах, разбрах. Курназ старец си ти, ама часовника ти е по-стар и от тебе, брал е душа дълго време и вече е зел-дал.

- Ка ше е зел-дал бе момче  - скочил дядо Въло. Ти знаеш ли каква работа ми връши тоа будилник  бе?

- Абе върши, върши, ма кажи-речи е свършил - отговорил му бай Горан, поставил будилника на рафта зад себе си и почти с рязък тон добавил:

- Я ела след две седмици, па я ще вида какво ше направа. Дано да го подмладим.

Дядо Въло изобщо не очаквал такава развръзка, смекчил тона и го ударил на молба:

- Ка ше седа язе две седмици без часовник бе момче? Не ма оставай така бе синко, че то и кокошките и петлите ни измреа, та ептен ше сме извънка от времето бе?

Говорел дядо Въло и вторачил поглед в накачените малки нови часовници – „Лонжинг”, „Омега”, „Зенит” и изведнъж се ококорил от внезапно осенилата го идея.

- Ей, момче, майсторе, язе без часовник не можа, ами оти не ми дадеш един от тия мънинките, дека си ги накачил, па я моя, големия ше ти го дам без нищо, та като го поправиш да земеш сумати пари?.

Бай Горан вътрешно се превивал от смях и вече безпогрешно усетил, че срещу него стои отличен екземпляр за бъдещи майтапи…

-  Браво бе, дядка! Ти часовниците у Враняк на кило ли ги купуваш бе?

- Не се коси бе, майсторе, ама като как ше сравнявам язе твоите часовничета с моа будилник бе? Е, лъскави са верно, но цъкат ли не цъкат ли нищо не се чуе. А да ти зрънкат – къде бе, майсторе? Ама оня ми ти моя будилник като цъка, цъка, цъка та из целата соба песен се лее. А като рече да зрънка, стой та гледай, у сичките комшии се чуе…

Бай Горан продължавал вътрешно да се залива от смях и вече взел решение, че ще скрои някой номер на дядото, му направил следното предложение:

- Дедо Въло, давай да се разберем така: аз ше поправа будилника, а ти нема да чакаш петнаесе дена, а ше додеш още идния понеделник и тогава ше направим пазарлъка.

Дядо Въло приел компромисното предложение с удоволствие и заключил:

-  Е тогива сугласън съм. Язе ше дода у понделник, а сеги ти си остани със здраве.

Още същия след обед бай Горан разказал на своите приятели за посещението на дядо Въло. Особено голям смях паднал, когато станало дума за великодушното предложение на стареца да даде своя будилник срещу едно от малките часовничета…Тогава се оформило и единодушното мнение, че на дядо Въло трябва да се скрои някакъв номер, та да пада голям смях. А бай Горан авторитетно заявил: „Оставете тая работа на мене и само гледайте сеир”.

На следващия понеделник дядо Въло отново дошъл видимо обнадежден, стъпвайки по-корназ и нещо вече като стар приятел. Щом отворил вратата на часовникарницата поздравил и попитал:

- Абе, майсторе, тебе ка те викат, бе?

Бай Горан свалил часовникарската лупа от окото си, станал от стола и радушно посрещнал дядо Въло.

- Добре дошол, добре дошол. Горан, Горан съм аз. Горан часовникара. И като посочил стола до стената добавил:А поседни сега на този стол, поотпочини и думай!

- Какво да думам бе, Горане? Пак ръшнах да си купа това-онова и рекох да вида какво ше правим с будилника. Направи ли го, ше го мениме ли? Ти ше кажеш.

                Бай Горан взел ремонтирания и поизлъскан будилник от рафта, поставил го на масичката пред дядо Въло и казал:

-  Ето ти, дедо Въло, кажи-речи нов будилник. Подмладил съм го така, че ше те слуша цял живот, ами и ше те замине. И нали си е тарикат, направил една дълбокомислена пауза със съответната мимика на лицето, след което грижовно продължил:

- Абе, дедо Въло, знаеш ли, че аз и тебе можа да подмладя?

Старецът се понаместил на стола, поизправил се и обхванат целия от любопитство с жаден глас попитал:

- Е па ка ше ма подмладиш бе, Горане? Тя като ка ше стане таа работа бе? То язе да не съм будилник?

-Ти на мене остави. Аз колко старци съм подмладил. И остави другото, ами и бабите им доволни, доволни…             

Дядо Въло вече поизчервил гребена от вълнение и почти забравил за будилника продължил да пита:

- Е, айде кажи тогива, ако можеш, а подмлади ма де!

Горан това и чакал. Извадил от едно чекмедже пликче с бял прах, показал го на дядо Въло и му дал следните „компетентни” указания:

- Слушай, дядка! Вземаш два дни от тоя прах по една супена лъжица и ше видиш какво ше става. Момче на двайсе години ше те направа. Чуваш ли? Па тогава и бабата да му мисли!

Дядо Въло грабнал пликчето с „чудодейното” лекарство и попитал:

- Нистина ли ортуваш бе, синко? И ка да го глътам, с водица ли?

- С водица, дедо, с водица, па ше видиш какво чудо ше стане…После му подал будилника, поръчал непременно да се обади другия понеделник и го изпратил по живо, по здраво.

На следващият понеделник, бай Горан и няколко от приятелите му чакат дядо Въло. Чакат, чакат, но старецът все не идва. По едно време, някъде около обяд, той се задава, пристъпвайки сериозен и видимо сърдит. Отваря нервно вратата, застава срещу Горан, който наведен уж работи и се прави, че не го вижда, удря с юмрук върху масата и вика:

-  Абе, Горане бе, мамичката ти да разплача, бе! Ти не момче на двайсе години, ами пеленаче на два месеца ма направи, бе! Чунким какъв прашец беше тоа, та чисти гащи у къщата не останаа бе, мамка ти бе!

През това време компанията припадала от смях, а бай Горан уж притеснен се мъчел да успокоява стареца.

- Успокой, успокой се, дедо Въло! Ше ти кажа, ше ти кажа…После попристъпил, прегърнал го и все повтарял „Ше ти кажа, ше ти кажа…ти сигурно си сгрешил дозата…”

Какво стана по-нататък ли? Ами бай Горан и дядо Въло станаха приятели. Всеки понеделник, стига да не е лошо времето, старецът идваше при бай Горан. Той го черпеше с кафе или бяло сладко от Войчовото кафене и му поправяше будилника веднага и без пари. За „прашеца” не му каза. Оправдаваше се с дозата. А дозата си беше добра. Лош беше прашецът – силното слабително средство – „Англииска сол”.