СПОМЕН ЗА ТЕСНОЛИНЕЙКАТА Червен Бряг – Оряхово

           

   Днес случайно научих, че се навършват четиринадесет години от спирането и ликвидирането на тази железопътна линия.С умиление си спомних за нея, защото в онези, далечни години тя създаваше живот, поминък и беше връзката на този плодороден български район с останалата част на страната и света.Спомням си гарата на град Бяла Слатина – най-голямата по протежението на линията. Там пътническите влакчета, идващи от двете посоки правеха „среща“, а наперените локомотиви, които в детски ни очи изглеждаха като машини с голяма сила и мощ, се дозареждаха с въглища и вода от високата гарова кула, която стърчеше в северно от централната постройка.Несметни са количествата товари, стоки и пътници, които е превозила тази железница. А пътуването с влакчетата си беше голяма емоция и чиста проба екзотика…

   По повод на тази тъжна годишнина, предлагам разказът ми „ Стрино това е пръва класа“.

   

 ТУКА Е ПРЪВА КЛАСА

…

    Когато бях на десетина години, чичо Николай работеше в Земеделската банка в град Стара Загора. Той обичаше баба, много обичаше и мен. Почти всяка година през лятната ваканция ни канеше на гости. Една година, може да е било 1941-ва или 1942-ра, като дойде време да се връщаме в Бяла Слатина, чичо ни заведе на гарата, купи ни билети първа класа, настани ни във влака и докато изслушахме напътствията му по пътуването и се разцелувахме, влакът тръгна.

                Пътувахме на север по линията Стара Загора – Плачковци – Велико Търново – Горна Оряховица. Пресичахме Средна гора, Розовата долина и Стара планина. Свечеряваше се. Аз стоях пред прозореца на купето и с огромно детско любопитство се наслаждавах на бързо сменящите се омайни природни картини. А какви трепети да видя чудноватата „осморка”. Такава фигура чертаеше железният път и виещият се по него влак, когато пресича Балкана. После неусетно се спуснахме към Велико Търново и ето ни към полунощ в Горна Оряховица. Влакът ни ще продължи за Русе, а ние слизаме, за да се качим на друг за София.

   Сега, като пиша тези редове си мисля: Боже, Боже колко е непредвидим живота, колко си не знаем за съдбата ...! Кой ти е „сънувал”, че само след десетина години баба и цялото ни семейство няма да „сменяме” влака, а ще напуснем родното си място и ще заживеем в град Русе ...

                И така, вече пътуваме по линията за София. Сега ще гоним гара Червен бряг, където отново ще направим смяна и ще се качим на влак за Бяла Слатина. Този влак и особено пътуването с нето възбуждаха голяма емоция. Вагоните и локомотива му бяха по-малки, движеше се върху по-тясна линия от нормалните, по-бавничко, но някак си по своему наперено и грациозно. По тези причини го наричаха „теснолинейката”, а други, обикновено зевзеците, къде със снизхождение, къде подигравателно, не зная защо го наричаха „чайника”или „Дундаки“.

                В Червен бряг пристигнахме преди зазоряване. Малко след това съобщиха, че влакът ни е композиран и можем да се качваме. Заедно с втурналата се тумба, нарамила кошници, торби и тук-таме някой поожулен куфар, тръгнахме и ние с баба. Беше все още тъмничко. Минаваше се през няколко коловоза тъй ,че не бързахме. Пък и нали си имахме билети за първа класа, за която по тези години в този влак и по тази линия нямаше много мераклии.

                Пред вратите на вагоните суетня и нормално боричкане, както при качването във всеки влак по онова време. Пред вратата на нашия вагон „първа класа” имаше по-малко хора. Когато дойде реда ни и стъпихме на първото стъпало, отгоре от платформата, по градски богато облечена жена, с широкопола шапка и кожена дамска чанта в ръка, се обърна към нас и назидателно, със строг тон ни предупреди:  „Тука не е за вазе бе, стринооо, тука е пръва класа”.

  Изтръпнах! Не от високомерното предупреждение, а от познаването на бабиния характер и нетърпимостта й към капелати госпожи и грандоманщината на богаташи и първенюта. И както си знаех, реакцията последва мигновено – баба настръхна, взема думата и сърдито занарежда:

-              Брейии, я гя виж ти бе! Тя госпожата, щото е с капела е пръва класа, а язе, че съм със забратка, не съм класа!Моя мъж - госпожо ли си, каква ли си, по светъ мъ е водил, синъ ми е банков чиновник, та ти ше ми определяш класата и в кой вагон да съ возъ?

  Неприятна работа, конфузна работа, ама няма на къде, качихме се, настанихме се, а то теснотия, в едно купе сме и баба продължаваше…, идеше ми да се скрия под седалката…Като се поразвидели, оказа се, че капелатата госпожа е собственичката на содолимонадената работилница в Бяла Слатина Лушка Софиянска, която никога не изпускаше възможността да се покаже, че е богата и нещо като буржоа ...За лош късмет, този път фасоните й не минаха, защото си намери майстора…Баба никак не и остана длъжна, а Лушка като разбра с кого си има работа омекна, свали капелата и си сви опашката.

   От тогава, та и до ден днешен, когато в семейството си говорим общо за живота и особено за човешките отношения, често се откриват подходящи случай, та все някой от нас ще се обади и ще рече:“Стринооо тука е пръва класа!“