Да е дошол Кино ...

         До 1916-та година град Бяла Слатина е едно от най-големите села в България. Нямало е електричество, водоснабдяване, канализация. Голяма част от населението,  било неграмотно, с много деца и обременено с непосилен селски труд.

         В центъра на селото имало голям „мегдан”на, който всяка неделя и по всички празници са се виели големи и кръшни хора. Традиционните седянки, организирани в домовете на по-заможните моми, някой преминал през селото уж фокусник и празничните хора са били едни от основните развлечения на младите хора по това време.

         Там някъде, по тези години, в една топла юнска вечер за първи път в селото дошло кино. Мълвата за него бързо се разнесла, та стигнала и до баба, тогава мома на 15-16 години. Обзета от трепетна възбуда и нетърпение да види какво е това чудо киното, баба ми изтичала до дома на приятелката си Петра да я вика да отидат заедно да го гледат.

         Като влязла в двора баба видяла майката на Петра, стрина Дона, която шетала нещо около пещника.

-         Добър вечер, стрино Доно, тука ли е Петра?

-         Добре си заварила Марийке.Тука, тука некъде е из къщи. Айде де, иди да гя видиш!

  Отива баба при Петранка, съобщава й новината за киното и възбудени и въодушевени излизат навън при стрина Дона да искат разрешение.

Още не доближила, Петранка моли майка си:

-         Мале, мале ма, ше ма пущиш ли с Мария да идем на мегдана, че е дошло кино?

   Стрина Дона продължавала да чопли нещо около пещника и без да вдига глава натъртено, но с благ тон отговорила:

- О..о..о деца, деца, я оставете го тоа Кино! Да е дошол не Кино, ами

и брат му, къде ше одите по таа тъмница...