СВИДЕТЕЛ

В един период като млад специалист, ръководех цех за хладилна обработка и съхранение на стотици тонове най-разнообразни хранителни продукти – меса, сирена, консерви, салами, плодове…Сградата беше голяма и внушителна, на седем етажа - всеки по хиляда квадратни метра хладилна площ. Едни от основните съоръжения, обслужващи производствения процес бяха двата асансьора, всеки  с товароподемност от по пет тона. С тях оперираха четири работнички – асансьористки, по две на смяна, които съобразно необходимостта ги направляваха към съответния етаж.

По него време България се управляваше с партийни конгреси и техните решения,  постановления, тезиси и призиви. Във връзка с такова едно партийно решение за механизация и автоматизация на производството, група специалисти от предприятието предложиха да автоматизират управляването на цеховите асансьори, с което експлоатацията им да се подобри и да се реализира икономия от съкращаването на четирите щатни бройки.

Много харесах идеята. Зарадвах се, че и нашия цех ще се включи с нещичко в изпълнение на това решение, което си беше голямо постижение и направих всичко което се изискваше от мен, та автоматиката бързо беше внедрена. Отначало работниците приеха придобивката много добре и бързо свикнаха с новия начин на работа. За съжаление не минаха два-три месеца и тя отказа да работи. Като инженерно постижение разработката си  беше много добра, но бедата идваше от това, че все още у нас нямаше подходящите материали, необходимите части и екипировка за осъществяване на такъв проект, който си беше електроника. Най-вероятно поради тази причина, тя бързо се скапа и се получи така, че даваш команда асансьора примерно да дойде на петия етаж, а той отива и спира на втория, или на седмия, че и всякакви други комбинации... Въпреки упоритите усилия на авторския колектив за отстраняване на дефектите, нормалното движение на асансьорите не можа да се възстанови. За да не спира работата, от всяка смяна на бригадата се принудиха да отделят по двама човека за асансьористи, а това не можеше да им се заплати, защото формално съоръженията се водеха, че са автоматизирани! В резултат на така стеклите се обстоятелства хората, който извършваха тежка физическа работа и то при ниски температури, всеки ден губеха по четири надници!

Започнаха нескончаеми разправии. Проведоха се срещи с ръководството, на които обяснявах, настоявах, писах доклади, че повече така не може да се работи, но въпреки това, въпросът се протакаше и не се решаваше! И до ден днешен не мога да си обясня защо? Дали в тази рационализация бяха ангажирани хора на които не можеше да се счупи кахъра, или тези които бяха я одобрили се страхуваха сега да я отменят и признаят негодността й, не зная. Дежурното оправдание беше винаги едно и също – „Автоматиката си работи много добре, но има неоправдано  недоверие към нея и тя не се използва съгласно предписаните правила.” И така тази неправда продължи доста време и от ден на ден някак си мълчаливо се прокрадваше  мнението, че оправяне няма да има! А работниците ежедневно се сблъскваха с проблема и настоятелно, и основателно продължаваха да си искат парите. Понеже това не се случваше те се свързали с адвокати, които им обяснили, че ако заведат съдебно дело против предприятието и доведат свидетели, който да потвърдят правотата на исканията им, със сигурност ще го спечелят и  получат полагащото им се възнаграждение.

Една сутрин, без да съм ги търсил, в канцеларията ми дойдоха партийния отговорник и профотговорника на цеха. Стоят прави, повъртат се, поглеждат се един-друг, нещо като подканване другия да започне… Предчувствайки, че имат някакъв зор, поогледах ги и аз, посочих им столове да седнат и попитах какво ги води рано, рано при мене.

Кирчо-партийния, прям, много честен и съвестен работник  ми вика:

Докторе няма време за сядане, ами ние имаме една голяма молба към тебе - ако ни помогнеш работата с асансьорите ще се оправи, а и най-после ще си получим парите.

Това е много добре бе Киро - бързо му отговорих- отлично е, но а кажете как ще стане тази работа и как ще се оправи ?

Всичко сме уредили докторе, обади се и профа-Генчев. Завеждаме дело, печелим го и готово. Само, че - и като се спогледаха отново с Кирчо, сякаш за кураж продължи – само, че според адвокатите ти трябва да ни бъдеш  свидетел?

Не очаквах и не бях подготвен за такъв разговор. Станах от стола, запалих една цигара, опрях се на стената зад бюрото си и мисля, мисля..., дело против предприятието в което работя, че на всичкото отгоре и свидетел! Дърпам един-два пъти от цигарата, в главата ми мислите летят като внезапно подплашено ято птици - ами как ще се приеме такава постъпка от ръководството ни – аз, който съм страна от това ръководство свидетел против него ..! Добре но работниците – продължавам да си мисля -тези измъчени хора, които изкарват хляба си с толкова тежък труд и при такива тежки условия са напълно прави, истината е на тяхна страна. Работят, блъскат се, нормално е - искат си парите! А пък и моя милост– дребна риба, нито съм партиен член, нито имам някой близък от началниците, та да ме защити   Е, при това положение какво, какво да правя? Нали въпреки желанието и усилията ни автоматиката не заработи! Да мрънкам и откажа то значи, че съм страхливец, който гледа истината пред очите си а го е страх да я признае и посочи! Седнах, угасих цигарата в пепелницата пред мен, бях решил:

Прави сте - викам. Видяхте, че каквото можах направих-тичах, разправях се, повече не мога! Затова, щом сте сигурни, че може чрез съд, ще ви стана свидетел. Така им казах и добавих – макар, че не съм сигурен дали това е най-правилния начин, но щом сте решили…? А те, хич и не дочакаха последните ми думи, скочиха радостни от столовете и хукнаха да зарадват с новината и колегите си.

Може би след месец време делото беше насрочено и аз с призовка в ръка за първи път в живота си влезнах в съдебна зала. А тя пълна. Моите работници от втората смяна – всичките там. Бързо ми направиха място и седнах някъде по средата между тях. Гледам, оглеждам обстановката - в предната част на залата малък подиум а върху него дълга маса покрита със зелено сукно и четири стола – три зад нея и един в дясната й страна.  Там след десетина минути застана секретарката и помоли всички да станат, защото идва съда. Малко след това от странична врата с овален свод излязоха трима мъже. Отпред с папка в ръка вървеше най-младия – едър, закръглен мъж, с валчесто гладко избръснато розовеещо лице. Не знаех, но още с първия си поглед усетих, че това е съдията. Той седна пръв, изчака да седнат и двамата съдебни заседатели, постави си тежки очила след това разтвори папката която носеше, удари с длан звънеца пред себе си, и откри заседанието. Види се беше се запознал предварително добре с тъжбата и претенциите на работниците, та направо даде думата на подсъдимата страна.

От първия ред се надигна и застана зад изправената на разкрач-дава катедра юриста на предприятието. Константинов се казваше – висок, черноок и бързорек, добри познати бяхме, но като започна да ги приказва едни такива, които нямаха нищо общо с истината и аз настръхнах.

- Другарю съдия, тези хора - посочи той пълната зала - съдят предприятието си но те не се научиха и не искат да се научат да използват както трябва автоматиката на асансьорите за които става въпрос. Дадени са им писмени указания, проведен е инструктаж, няма нищо сложно, но не работят съгласно указаният и..просто те не я искат тази автоматика…

Не издържах и както си седях извиках : Другарю Съдия, другаря Константинов Ви лъже! Залата зазужа като разбунен кошер, а съдията видимо изненадан заоглежда присъстващите и назидателно извика:

Кой се обади? Я моля другаря, който се обади да стане!

Станах. Той свали очилата си, вторачи поглед в мен и авторитетно отсече „Глобявам Ви с 5 лева”, Жегна ме яко, защото по онова време пет лева бяха доста пари - то нали заплатата ми беше 115 лева! Заболя ме, ама викам си ще платя глобата, но няма да ги оставя тези тарикати да лъжат.

Залата утихна. Леко сконфузен, без да се обадя седнах на мястото си, усетих даже, че съм сгафил. Ама кръвта ми кипи, чудейки се, като как е възможно така брутално да се лъже пред съдия - нали това е уж съд, а с този порой от лъжи как ще се постигне справедливост? В онези младежки години, в моите наивни представи, тази институция беше чистия и непорочен храм на истината и справедливостта!

В това време съдията поиска да чуе обясненията на  ръководителя на авторския колектив Куцаров. Той започна с големи хвалби за автоматиката и съгласно възприетата отдавна тактика - непрекъснато обвиняваше работниците, че нарочно не искат да я ползват. А когато съдията директно го попита могат ли в момента асансьорите да работят нормално на автоматичен режим, той съвсем спокойно и твърдо каза, че могат разбира се, но никой не искал да…Прекъснах го! Отново не се стърпях, станах от стола и почти извиках: Автоматиката не работи другарю съдия! Глобете ме и със двадесет лева, аз пак ще Ви кажа, че не работи! А този човек също Ви лъже и още повече лъже!

Съдията не толкова ядосан, колкото видимо учуден и вероятно пообъркан от невъздържаното ми поведение ме попита

А Вие кой сте бе другарю, в какво качество сте тук и от къде знаете, че асансьорите не работят?”

Аз съм началникът на цеха другарю съдия и всеки ден се занимавам и главоболя с тези прословути вече асансьори. В съд влизам за първи път, затова ви моля да ме извините - свидетел съм и искам да кажа истината. В този момент той отново ме попита:

А каква според вас е истината?

Истината другарю съдия е, че така както тръгна заседанието ще излезе като нашата работа – едните викат, че работят, другите, че не работят и оправяне няма. Затова вместо тук да ви лъжем и заблуждаваме аз ви предлагам да отидем на място – ей го къде е месокомбината, няма два километра. Ще организираме веднага транспорт и там Вие лично ще проверите работи или не работи  въпросната автоматика и двата асансьора!

Залата отново притихна. Съдията и той не помръдва, гледа ме с любопитен поглед и тънка, едва забележима усмивка, след това удари звънеца и ставайки от стола обяви:

Съдът се оттегля на заседание.

Настъпи оживление, всичките работници се скупчиха около мен и един през друг ми обясняват, че долу пред сградата са колите на Ганчо-току що купения „Варбург” и „Москвича” на Гошо, така, че да не се притеснявам, транспорта е осигурен. Докато се разправяхме, нямаше и минута-две съдията се появи отново и без никакви официалности направо съобщи, че предложението ми се приема и съдът ще продължи заседанието си по делото на място.

На какво се дължеше това бързо съгласие на съда с предложението ми – дали на искреността и твърдостта с която реагирах, дали на  специфичността на делото и предложената, твърде примамлива за времето си дестинация…не зная. Но съобщението се прие с ръкопляскания, организацията по транспортирането беше отлична и само след около 30 минути всички бяхме на рампата на хладилния цех, непосредствено пред двата асансьора. Съдията ги огледа от външната страна и без никакво бавене поиска да влезем в първия и на автоматичен режим да се качим от партера на третия етаж. Ръководителят на авторския колектив – Куцаров включи автоматиката, но асансьора подмина третия и спря на петия етаж. Тогава съдията поиска да се върнем на третия, но той ни закара на първия. Опитаха се още няколко комбинации, сполучихме само в два от случаите. Изпитанията с втория асансьор показаха същите резултати – от пет-шест опита за придвижване до желания етаж сполучихме в три от случаите. Ненормалната работа на автоматиката беше очевидна, поради което съдията не пожела повече експерименти, а като слязохме отново на рампата, непосредствено пред моята канцелария обяви, че решението на съда ще ни бъде съобщено най-късно до две седмици.

В този момент застанах пред него и му викам:

-   Другарю съдия Вие и вашите колеги направихте  голям жест към нашите работници, затова ви каним ето тук в канцеларията на съвсем кратка дегустация…Нали ще е грехота да дойдете до тук и да не опитате от продукцията която возим с прословутите асансьори.

Той се спря, обърна се към съдебните заседатели, които вървяха след него и ги пита:

Какво ще кажете, да уважим съвсем за кратко предложението, а?

Единия - по-възрастния с безразличие си замълча, но другия усмихнат се съгласи. На бюрото ми работниците бяха подредили в няколко чинийки нарязани  порции от различни видове колбаси и млечни продукти. Имаше и десетина стъклени бутилки с новите за страната ни тогава питиета оранжеада и тоник. „Дегустацията” трая  десетина минути, след което  нашите високопоставени и непредвидени гости си тръгнаха, а  работниците излезли до един на рампата и моя милост ги изпратихме с благодарност.

Не се мина седмица и от съда пристигна писмо че делото е решено в полза на работниците и те трябва да си получат парите. Всички бяха радостни и доволни. Поздравяваха ме и все повтаряха, че съм смело и справедливо момче и ако не съм бил аз делото не можело да се спечели – похвали, похвали, които признавам си, гъделичкаха самочувствието ми, носеха ми радост и удовлетворение. Чувствах се горд, а не можех истински да се зарадвам…Все още и особено сега, като дойде  решението на съда не ме напускаше мисълта и притеснението, каква ще е преценката и как ще реагира ръководството на предприятието за постъпката ми. Нали доведох цял съдебен състав в това предприятие и то да го съди, без да съм уведомил и искал разрешение от когото и да било…!  Представяте ли си? Това са шестдесетте години на миналия век, комунистическата диктатура в силата си с всичките й антидемократични особености и деяния…! Освен това, във всяко предприятие си имаше по някое и друго зрънце от така наречените „правоверни”партийци, които само, че не си им симпатичен, а камо ли, когато цял съд си домъкнал, няма начин да ти простят и така ще те обругаят по партийните си събрания и комитети, че да ти държи влага дълго време…!

Вярно е, така беше, но ето сега поставям ръка на сърцето си и  с най- искрена откровеност ще кажа, че моите притеснения се оказаха напразни! Не зная защо, но никой – повтарям, никой не ми потърси отговорност, бележка да ми направи, дори намек не получих от когото и да било за това което извърших като свидетел на работниците си, което до голяма степен реши делото в тяхна полза!

Пиша тези редове и си мисля: диктатура, диктатура – вярно, така беше!    Но я си представете, че сега, в така наречената ни демокрация, когато разни фирми с месеци и години не изплащат заплатите на работниците си, това може ли да се повтори? Младок един - началник цех  да им стане свидетел и домъкне във фирмата съд да я съди за тези й безобразия? Ами не дай Боже, както в моя случай и да я осъди! А представете си де!

Не зная вие какво ще си помислите, но аз съм сигурен, че такъв „нелоялен”служител още на часа ще бъде позорно изгонен. И остави, че няма да изплатят и неговата заплатата, но ще му измислят нещо той да бъде осъден, а защо не и повразумен от някоя група за „специални” поръчки…?

Пиша тези редове и още нещо си мисля: Боже, Боже какъв наивник съм бил, та толкова  болезнено, едва ли не трагично преживявах лъжите на които се наслушах в съда, когато за първи път кракът ми беше стъпил в него! Чааак после, после в течение на живота си започнах да разбирам, че то и тогава в съдебната система е имало лъжи, интриги и всякакви игри, та превръзката на очите на Темида да се разхлаби и тя , малко или повече да си проглежда… Спомням си например говореше се, че много присъди преди произнасянето им се консултират със съответния градски или Окръжен комитет на БКП. А официално се знаеше, че що се отнася до членовете на тази партия, те можеха да бъдат подвеждани под съдебна отговорност само след разрешение на тези институции!

Вярно е и това - така беше! Но я ела бе, ти моя младежка наивност и болезнена мечта за честност и справедливост, да видиш сегашната ни „демократична” съдебна система, та да се нагледаш на магистратски падения и чудесии в правораздаването, за които по време на диктатурата не можеше и да се помисли! При това почти всичките безобразия са на яве и винаги без никаква отговорност и никакво наказание!

Пиша тези редове, а радиото зад мен си бърбори нещо. Наострих слух и чувам: коментират периодичния доклад на Европейската Комисия за наблюдение на страната ни по въпросите на „Правосъдие, вътрешен ред и сигурност”. Тежко критичен, лош бил доклада! Брюксел е сериозно разтревожен, защото от седем години сме член на Съюза и все същите забележки и все същите обещания от наша страна, че ще се поправим, а ето вече работата ни в този сектор заприличала на цирк!

Спрях да пиша, станах от стола, разхождам се из стаята и говоря на себе си: Прави са господата от Брюксел, но не съвсем. Циркът не е само в съдебната ни система, сигурността и опазване на обществения ред! За жалост, шапитото отдавна е издигнато и над цялата ни държавица…!

 х

    Разказ от новата ми книга "Оживелите спомени", изд."Лени Ан", Русе, 2014г.

:p>