През 1970 година бях на специализация в Белгия. Запознахме се и работехме в Лаборатория с г-н Шмиц. Той проявяваше интерес към страната ни и все ми задаваше въпроси:
- Г-н Байчев у вас има ли електрическо осветление и водоснабдяване, вода в къщите?
- Как да нямаме г-н Шмиц! Имаме, разбира се!В моето отечество сега кипи всестранно строителство Природата е изключително разнообразна и красива! А Черноморието и новите ни курорти са очарователни! Отговарях уверено, макар и малко учуден от задаваните въпрос. Но г-н Шмиц продължаваше с питанията:
- А, къде се къпете? Имате ли бани, и…извинете ме но…тоалетни имате ли?
Когато слушах г-н Шмиц, без да си искам разсъждавах дълбокомислено върху това, че ние Българите, за разлика от Афродита, много, много не долюбваме Хигия, че сме скарани с Хигията, скарани сме, но чак пък толкова?
И понеже реагирах на г-н Шмиц малко „по нашенски”, донесоха ми луксозна книга, в която черно на бяло беше написано, че всичко, за което ме питаше той, го нямаме. Тогава не издържах и с твърд тон казах:
- Уважаеми господа, това не е вярно! Това са лъжи! А докато произнасях тези думи и гледах учудените физиономии на г-н Шмиц и няколкото негови колеги, си дадох сметка, че и нас ни помпат яко против „Гнилия капитализъм”, ама и НАТО не стой със скръстени ръце…
Няколко месеца, след като се завърнах, получих писмо от г-н Шмиц, че пристига в България за петнадесет дневна почивка в курорта „Албена”, заедно със съпругата, балдъзата и сина си..
До тука добре, но по-нататък в писмото пишеше нещо, което ни изпосъбори от смях…В плен на предразсъдъка си, с голямо учудване и някак си с не скрито удовлетворение, г-н Шмиц беше написал: „Ще бъдем в стая с баня и клозет”!
Голям смях падна! Горкия Шмиц, въпреки моите темпераментни опровержения на тамошната пропаганда, още си мислеше, че като дойде на българското Черноморие, ще се къпе със сапун в морето и за тоалетна ще използва поляните и храсталака около бреговата ивица….!
Държа писмото на г-н Шмиц, препрочитам на глас забележителния пасаж за „банята и клозета”, коментираме със съпругата ми и продължаваме да се смеем. Мисълта ми работи бързо, желанието ми е да се срещнем с тези хора, да направя всичко възможно да се уверят, че това, което съм казал в Белгия е истина, че моята Родина е хубава страна, народът ни е добър и гостоприемен, имаме електричество, имаме вода, а Черноморските ни комплекси и новия курорт „Албена” са прекрасни!.
Мисля, мисля, кроя планове, но съм и леко притеснен. Трябва да отидем с Ването и синът ни Пепи, който тогава беше на десетина години, до гр.Толбухин, от там на „Албена”- транспорт, издръжка, почерпка – средства трябват…! Но, няма страшно! Да живее „Взаимоспомагателната каса”, да живеят приятелите в гр. Толбухин! А те неса много, но са качествени!
Голям приятел ми е полковника от авиацията Петър Кузманов – верен и всеотдаен пред своите приятели и хората въобще, компетентен и отговорен в своята професия, добряк, веселяк и бохем!
Добър приятел ми е търговския директор на големия Толбухински месокомбинат – Стефанов, който отговаря за снабдяването с месо и месни продукти на комплекса „Албена” и цялото северно Черноморие.
Със Стефанов и директора на месокомбината инж. Начо Василев се познавах много добре, защото по това време често ги посещавах в качеството си на научен консултант, а с мои сътрудници внедрявах в предприятието им нови технологии и високоефективни производства.
Свързах се с Кузманов и Стефанов. Обясних им, че трябва да се „представим” и ден- два преди Шмиц и фамилия да си отпътуват, ние-тримата със съпругите си пристигнахме в „Албена”.
Семейство Шмиц открихме в летния театър, където слушаха и гледаха нашенски народни песни и танци. Докато гостите споделяха възхищението си от чутото и видяното за петнадесетина дни в страната ни, влезнахме в колите и предвождани от зеления „Москвич” на Петьо потеглихме по път близък до брега. Полковникът, нали си беше командир, при тръгването, леко усмихнат и с жестове на ръцете, сочещи на север, разпореди: „Следвате ме на близка дистанция, допълнителни въпроси не се приемат”!
Свечеряваше се. Денят, с последните слънчеви лъчи замина зад гористите хълмове на запад, а ние се отзовахме заедно с прохладната вечер в райско кътче, на самия морски бряг – „Русалка”. Тогава там имаше само един ресторант с градина, широка плажна ивица с дълбок, златисто жълтеникав, ситен, ситен, а като стъпиш, някак си мек пясък и едно кристално чисто море!
Картината, която се разкри пред нас, може да нарисува само Природата! Далече на хоризонта бавно се показваше и уголемяваше полумесеца на Луната. Лъчите и се плъзгаха по тихото море, чертаеха сребристо бляскава пътека и сякаш бързаха да дойдат на брега и ни помилват по възхитените лица
Тук-таме, недалече от брега се мяркаха, като чертози силуетите на рибарски лодки, който ловяха „Сафрид” Навред се носеше аромата на море, току-що уловен и опържен „сафрид” и незабравимите от онова време Български бели вина – „Мускат”, „Мискет”, „Тамянка”.
Всички освен двамата „толбухинци” мислехме, че това е вечерята и затова, особено гостите ни си хапнаха с изключителна наслада.
Някъде след 22 часа си тръгнахме. Но, когато пристигнахме в „Албена” вместо пред хотела „ с банята и клозета”, където беше настанено семейство Шмиц, зеленият „Москвич” спря пред най-луксозния ресторант на комплекса!”. Като слизахме учудени от колите моят приятел Петър Кузманов свойски предупреждаваше да не се чудим, а да побързаме „защото сме закъснели за вечерята”!
- Абе Петьо, абе Стефанов, какво правите бе хора? Не само учуден, но и поразтревожен ги питам. По това време, пак вечеря! Та до сега, какво правихме? Продължавам с въпросите си към моите двама приятели, а те в един глас ми отговарят:
- Ти нали искаше да се „представим” бе докторе, а сега биеш отбой! Трай си, занимавай гостите и превеждай!
Да се спори с Петьо, че и със Стефанов, беше трудна работа, пък и момента не беше подходящ..Тъй, че млъкнах, подчиних се и от там насетне изпълнявах ролята на преводач и отговарях на многобройните въпроси на нашите гости.
Влезнахме в стилен салон с дебел мокет, пищни кристални полюлей и седнахме около маса подредена за вечеря, така, както се полага за престижни гости.Блюдата и напитките следваха едно след друго. Като се започне от няколкото вида салати, хайвер, дробчета от акула, млечни продукти и се свърши с най-разнообразни български деликатеси от месо на скара, пикантни мезета от сурово сушени колбаси, филета, пастърми, сладкиши, плодове….и напитки по желание и индивидуален избор! А обслужването – перфектно!
Гостите ни се хранят добре. Постоянно изказват възхищение от всичко, което се сервира на масата и питат, какви са имената на отделните ястия и продукти, от какво месо са, как и трудно ли се приготвят?
Съобщават ми също, че са посетили Варна и Толбухин, че на всякъде са посрещани много добре, а настаняването и пребиваването им в хотела е отлично.
Надува ме смях и ми се иска да попитам как са „банята и клозета”, но няма как.
От време – на време, Петьо с вдигната пълна чаша за „на здраве”, ще ни прекъсне и ще избоботи повтаряната няколко пъти”заповед”:
-Стига бе хора, стига сте говорили бе! Тук се яде и се пие! И като вдигне чашата с
искрящото „Кабърне”още по-високо и се усмихне на гостите, ще извика: Наздраве! Наздраве!
Съпругата и балдъзата на г-н Шмиц, позачервили бузици, полу ориентирани и видимо позашеметени от цялостното тази вечерно преживяване, кимат леко с глави, а Шмиц – усмихнат приятелски и весел, вдига чашата и отпива с удоволствие.
Гледам всичко това и се радвам, че срещата върви много успешно, че белгийците са много доволни, чувстват и се радват на нашето гостоприемство и сърдечност и са напълно уверени, че това, което съм казал, когато бях в Белгия е истина.
Излизаме от ресторанта след полунощ. Изпращаме семейство Шмиц до хотела, а там на стълбите - весела и тъжна, възторжена и преливаща от взаимно удовлетворение раздяла, която завърши по предложение на гостите ни с бурните възгласи: Вива Бюлгари! Вива Бюлгари!
След двадесетина дена получих ново писмо от г-н Шмиц. То започваше и завършваше с:
„Viva Bulgarie”! .
*Този спомен публикувах, защото наскоро разбрах, че това райско кътче „Русалка” била собственост, представете си на сем. Баневи - някакви от бившата комсомолска номенклатура, които на всичкото отгоре, забранявали да се посещава без тяхно разрешение и съответно заплащане!
Сетих се за тези емоционални преживявания и поради това, че са свързан с приятелството ми с добри българи - мои истински приятели и с възможността да подкрепя с факти това, което съм говорил за Родината си, когато съм бил в чужбина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар