ТРАГЕДИЯТА В ОБРАЗОВАНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА

    Тази сутрин в. „СЕГА” излиза със уводна статия – „Цели випуски не заслужават диплома”! В статията се отбелязва „   Не само голяма част от учениците са отчаяни след матура. Част от проверителите - също. С всяка година проверяващите стават все по-отчаяни, стигайки до краен извод - задължителното образование до 12-и клас е огромно разхищение на ресурс с нулев резултат.

В идеите за разделяне на гимназиалното обучение на две - до и след 10-и клас, тези хора виждат точно обратното на прокламираната цел - имитацията на образование да спре поне за открито нежелаещите да учат, които ще се откажат да продължат в последните две години.

   Снощи в новините по една от националните телевизии съобщиха, че доцент от т.н. „Технически университет” в гр. Габрово,е хванат с подкуп от 600 лв. за да даде изпит! Е, не е изненада. По-скоро е позната дълголетна история. После показаха студент – момче, което мрънкайки обясняваше схемата на подкупите при, която – цитирам: „ ДО УЧИТЕЛЯ „ стигали едва сто-сто и петдесет лева.

Жалка работа – какъвто  доцента, такъв поне на мен ми изглеждаше и студента, а при такъв състав, вероятно и университета !

Няма да забравя  председателят на БАН по Живково време – въздесъщия и колоритен акад. Ангел Балевски и неговата сакрална фраза – „Абе, като знам какви инженери произвеждаме, та ме е страх да отида на доктор”!  Какво може да добави човек към тази забележителна констатация, освен чернохумурната истина – добре, че не си жив бай Ангеле, та да видиш пък сега какво чудо е !

Споменавам това, за да се противопоставя на някои мнения и подмятания, че  трагедията в нашето образование и в частност във висшето ни образование е настъпила от няколко години. Това е абсолютно не вярно! Безобразията са от десетилетия, факторите, които ги предизвикаха и предизвикват са много, но основния е безкритичното възприемане на чужд, несвойствен за страната ни опит и ЗАРЯЗВАНЕ ПРИНЦИПИТЕ НА НАШАТА, БЪЛГАРСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА МЕТОДОЛОГИЯ, РОДИЛА СЕ ВЪВ ВЕЛИКОТО ВРЕМЕ НА НАЦИОНАЛНОТО НИ ВЪЗРАЖДАНЕ.

     „При това много от работите, които се проверяват, не съдържат писмена част, защото зрелостниците не могат да се изразяват и директно отказват да работят по втората част от изпитните материали, която не е като тотото с тестовите въпроси.”Пише още в споменатата статия.

 Вярно е! Затова има и студенти, които не могат да пишат. Не съм си позволявал, но сега ще опиша един от тези случай.

            Изпитвам студент трети курс – от нашумяла, модерна икономическа специалност. Изпитът е писмен. Понеже се преписва поголовно и безцеремонно, като прегледам писмените работи, с всеки студент провеждам събеседване. Както обикновено, не се изненадах, че с незнаещи и нищо незнаещи, има и по някой неграмотен!

        Тази категория, освен, че не са подготвени,  пишат имената си с ужасен почерк примерно така: „Пет р  И в на оф” /Петър Иванов/!

Точно такъв един екземпляр седна срещу мен и ме загледа с благ и весел поглед! Едно, такова живо момче, с прилична физиономия и тарикатско излъчване. Гледам го – симпатяга!

Пред мен на бюрото ми, писмената му работа. Ужас! Граматика! Каква ти граматика! То две думи няма написани като хората! Вместо „в” – „ф”, вместо „с” – „з”, „щ” – „шт”….!А това изречение – край на изречението, точка, запетайка, опазил Бог! Всичкото съчинение, от първия до последния ред – едно и който се опита, нека да го прочете!

В кабинета сме двамата. Поглеждам колегата в очите, а той дружелюбно ми се усмихва. Питам го:

- Вие колега от къде сте?

- От Плевенският край съм г-н професоре.

- Ами Вие сте неграмотен бе колега, вие не можете да пишете, а сте студент трета година!

„Колегата”, вече по-леко усмихнат, продължава да ме гледа в очите и с детска наивност искрено ми доверява:

-         Ей, господин професоре, не можах да са науча бе!

Едвам се въздържах, да не се пукна от смях и с тъжна усмивка, леко усмихнах се и аз.

Да, това беше преди десетина години. Разтревожен съм и мисля, че времето за усмивки, та макар и „тъжни” отдавна отмина, а нуждата от крути мерки за оздравяване на нашето образование е крещяща!

   

CAFE SOCIETE S RICHARD THOMAS

Господин ТОМАС е бивш посланик на Великобритания у нас. Понастоящем активен участник и организатор на доброволческа – дарителска дейност в своята родина. За срещата беше подготвил и ни предостави лекцията -”Доброволческият сектор в Обединеното кралство”. Съдържателно, с умерена обстоятелственост и много достъпно, г-н Томас описва състоянието на дарителството във Великобритания и разнообразието от форми, които най-често се практикуват от британския доброволчески сектор. „Той се състои от над 170 000 регистрирани благотворителни дейности, работещите в които не очакват заплащане. Повечето от благотворителните организации са много малки - с доход около двадесет хиляди български лева Има няколко – 2.5%, големи с доход над два милиона лева.”

Ето как г-н Томас по-нататък описва дейността на една малка благотворителна организация: „Приятелите на древните паметници в Уйнчелси /FOAM/,  се грижат за многото средновековни сгради и руини в един от най-малките английски градове с много богата история. Градчето – там живея – има население от едва четиристотин души, поне половината от, които са членове на FOAM. Набираме средства, като организираме различни събития за общността: изложба на цветя, викторини, плащаме годишен членски внос, създадохме местен музей, организираме посещения на туристи из градчето и в музея срещу заплащане и т.н.”

В лекцията са споменати и много други начини за набиране на средства за благотворителност: „Конкретни апели”, „Дни” и „Начинания” в които благотворителни организации продават собствени символи, значки, изкуствени цветя, календари, коледни и новогодишни картички, има малки магазинчета в необитавани помещения в някои хосписи, в които се продават дарени, запазени стари дрехи, детски играчки и др. Продавачите са доброволци, а в едно такова магазинче продава и съпругата на господин екс посланика Томас! По негови данни, през 2010 – 2011 година, над 40% от възрастните хора в Англия са предложили услугите си да бъдат доброволци.

Пиша това и си  мисля за изказването на участничка в срещата - шеф на благотворителна организация в града ни. Оплака се горката, че много трудно се събират  пари, а, които й помагат в практическата благотворителна дейност искат да им се заплаща! Тези дни пък мернах по една от телевизиите репортаж за “благотворителност”. По повод седмица на благотворителността, / 14 – 20 май/ показаха изкарани в работен ден, група  чиновници, които чистеха софийски парк и доволни повтаряха, че един път месечно, вместо в канцеларията, с удоволствие са готови да сменят обстановката и поочистят някоя квартална градинка или парк.

При нас е така! Има и още по-така - драстични случай на нашенска „благотворителност” и то с много пари, като нашумелия в последно време  с „Фондацията” която прибра парите за откупа на отвлечените Ангел Бончев и съпругата му!

Вярно е, че благотворителността изисква преди всичко пари, но те по същество са само едно основно средство за осъществяването й. По своята същност благотворителността е човещина, нравственост, филантрлопизъм и вътрешна потребност да дадеш, да дариш нещо свое, нещо от себе си на тези, които го нямат, а имат нужда от него.

Между впрочем българинът най-после трябва да разбере, че да има пари и възможност да харчи, те трябва преди всичко да се изработят, да се изкарат. Хората в къде, къде по-напреднали и по-богати страни от нас, отдавна са проумели тази сакрална истина и разбрали, че няма срамен труд, че и малките приходи си имат своята значимост. Но трябва инициативност, настойчивост, идеи и работа, много упорита и всеотдайна работа!

Не всеки има и може да отдели средства, но може да положи грижи, може да положи труд, да даде и разпространи своите знания, копетентност, плодове на своята научна, литературна, музикална и артистична дарба. Тъкмо за това, да се участва и полагат усилия в образоването и възпитаването, особено на младите поколения да бъдат доброволци и благотворители, сега у нас, в условията на тази алиенация, непокизъм, чалгализация, че и доволно добра степен на опростачване, е крещящо необходимо и висша степен на добродетелство и благотворителност.

Всъщност, до голяма степен аз тъкмо в такъв аспект най- високо оценявам добре организираната и проведена среща с г-н  Ричард Томас и резултата от нея.

                 

          

СТО ГОДИНИ ДЖАЗ

„Джазът – музиката на века…Музика за концертни зали или такава за танци в задимени клубове? Изкуство извървяло за сто години път, все едно от пещерите до поп арта, или обратното, куп звуци, нямащи нищо общо с изкуството?

   От класическите мелодии до ритмите на Ню Орлийнс, през суинга и бопа и фрий джаза – музика, която се е променяла до неузнаваемост. Когато се опитваме да следваме това движение разбираме, че думите са твърде слаб заместник, затова се постарайте да чуете всичко, което можете – на живо или на запис. Но не просто слушайте инструментите или мелодията. Чуйте вдъхновението на музикантите – ключът към джаза се крие в импровизацията.”

   Така Сайман Адамс характеризира тази феноменална музика, пристигнала с песните на африканските роби в южните щати, а от Луйзиана и Ню Орлийнс в цяла Америка, Европа и Света.

Развитието и популяризирането на джаза непрекъснато ражда своите световни и непреходни хитове, които се изпълняват от фантастични музиканти, групи и оркестри. И до ден днешен на шир и длъж по планета ни летят мелодиите на „Соня Хени”, Чатанога чучу”, „Настроението”……изпълнени от оркестрите на Дюк Елинктън, Глен Милър, Бени Гудман и неповторимите – Бен Уебстър, Фатс Уолър, Джеймс Джонсън, Пол Уйтман, Харви Джеймс, Джен Крупа, Сидни Беше…..и великите Джордж Гершуйн и Луис Армстронг! Този Армстронг, „добрият човек, с благ характер, с потребност да бъде обичан – така той получава гальовния прякор Рора. По-малко ласкателен бил другият му прякор Satchmo / голямата уста/, тази вечна емблема на това вечно изкуство – джаза!

   В бившият Съветски Съюз и  т.н. „Социалистически страни” джазовата музика се заклеймяваше, като упадъчна, не художествена, развращаваща и беше забранена.

   Жалка история на „партийността в изкуството” и „социалистическия реализъм”- главните оръжия на блюстителите за чистота на социалистическата култура. А колко древна е сакралната истина, която дядо Славейков е изразил  простичко само със седем думички „Не се гаси туй що не гасне”!

   Заобичах джаза от ученическите си години. Как стана не зная! Не е от семейната среда. У нас никой не е говорел за джаз. Нещо повече, в късните часове на вечерта, когато нагласях радиото ни  на вълната на „Гласа на Америка”, та да чуя джазовата програма, обадеше ли се Армстронг с дрезгавия си глас, баща ми, и без това недоволен от слухтенето ми ще рече „Е, пияницата пак се обажда.”

   Обичах класически джаз и групите изпълняващи „Диксилен” с невъобразимите импровизации. Тази обич и предпочитание пазя и до сега, въпреки че слушам и по-новите му форми.

    

    Идеята на легендарния джаз – пианист Хърби Хенкок, тридесети април да бъде обявен и се чества, като световен ден на джаза е прекрасна! Нека на този ден се преклоним и благодарим на всички, които са допринесли за разцвета и популяризирането на джазовата музика.

   Заслужава си на този ден да споменем и някой от големите български музиканти и състави свързали името си с джаза: Биг бенда на „Оптимистите”, на Емил Георгиев, на Вили Казасян, големият пианист, композитор и диригент Александър Владигеров, групата на Еди Казасян с незабравимата Леа Иванова, емблематичната русенска група с виртуозния саксафхонист и голям джазмен Петър Петров, а защо не и прекрасния биг бенд на Българското национално радио с диригент Антонии Дончев.