Па и наш Крум куту а рекъл…*

            Баба Дила, приятелка на баба, живееше със сина си Крум, снахата и двете им дечица в малка къщичка срещу градската църква „Света Параскева.”Крум беше бръснар. Нисичък, слабичък та спечен, яко черноок и с тънки черни мустачки. Беше работлив, много енергичен и много приказлив. Въпреки че едвам свързваше двата края, не губеше кураж и всички го познаваха, като весел човек.

            Крум държеше малка бръснарница. В нея нямаше, както в бръснарницата на Кольо Катев три модерни бръснарски стола, големи чисти огледала, широки бели мивки пред столовете и други салтанати, характерни за това време. Бръснарницата на Крум беше малка, скромна, че и бедна като самия него. За бръснарски стол се използваше обикновен кръчмарски стол с прикачена отзад облегалка за главата на клиента. Огледалото малко и тук – таме вече потъмняло, а вместо бяла мивка – умивалник, закачен на стената и отделен с нещо като параван от един уж бял чаршаф. Там се намираше и синьо-бялото, емайлирано бръснарско легенче за измиване лицето на клиента след обръсването.

            Същото такова, но по-олющено бръснарско легенче беше закачено отвън пред бръснарницата за един набит в стената винкел, като реклама и своего рода указател.Току над него се мъдреше в сравнително добро състояние задължителният занаятчийски атрибут – в случая синьо боядисаната фирма с надпис: Бръснарница и отдолу - Крум Цолов.

            Скромна, пък и бедна беше клиентелата на Крум, та за това и той им взимаше по-евтиничко. Повече работа се отваряше в началото на учебната година, защото масово се стрижеха учениците, всяка събота и преди всеки празник, когато повечето от мъжете отиваха на бръснар.

            Така или иначе тази бръснарничка беше единственият източник за що годе финансовото обезпечаване на Крумовото семейство.

            Но дойде 9-ти септември 1944 година. Отечественофронтовската власт, доминирана  и ръководена от БКП, форсирано започна дълбоки промени във всички посоки и сфери на обществото…

            Дойде ред и на така наречената национализация. Из цялата страна денем и нощем плъзнаха комисии от вернн на властта хора, които формализираха изземването в полза на държавата на фабрики, мелници, маслобойни, дараци, казани за варене на ракия, та и всичко частно.

            Както във всички бръснарници, кръчми и кафенета, така и при Крум, национализацията се коментираше от различни гледни точки, но общо взето с положително отношение в контекста „пада им се”.

            Пада им се, пада им се, ама една сутрин рано, рано, комисия от трима  другари, кацнала и в Крумовата бръснарница. Нали и тя беше частна собственост и фирма се блещеше на стената пред нея.! И докато Крум да разбере какво точно става, връчили му да подпише предварително написан протокол, че в изпълнение на „Закона за национализацията и укрепването на Народнодемократичната власт“, бръснарницата му се национализира и се предава на държавата. Последвал опис на „имуществото”, смъкване на фирмата, заключване и запечатване на вратата и Крум ни жив ни умрял изгонен на улицата.

            Отишъл си Крум у тях отчаян и съсипан. Пристъпвал  омърлушен от едната в другата стаичка на къщата и някак се срамувал да погледне жена си и дечицата в очите.“Ами сеги? От къде пари, от къде леб, ка ше са живее?“ Пристъпвал Крум съкрушен и неспокоен и като се доближил до майка си баба Дила с тон на безнадеждност все повтарял едно и също….

           В някои от тези тежки дни за семейството на Крум, баба ми Мария, без да знае каква е работата, както и друг път посетила баба Дила.

            - Ама, Дило ма, къде одиш, та са не обаждаш ма?

            - Къде да са обаждам ма Марио, като сме грижовни и ошашавени..! Нали ни земаа бръснарницата! Па и наш Крум куту връви напреде, назаде и куто а рекъл – мамо, мамо, кво ше праим, ка ше а караме, я нанам, я нанам, я нанам!..      

   *Един от разказите в книгата ми „Разкази мили, весели и тъжни“, печатница РУ „Ангел Кънчев“, Русе, 2007 г.