НЕЩО, КАТО ПРЕДГОВОР

Мой приятели и познати проявяват интерес към книгата ми с разкази "Мили, весели и тъжни". Уведомявам всички, че тиражът й отдавна се изчерпи.За тези, който не са я чели, публикувам тук първите й страници под заглавието - "НЕЩО, КАТО ПРЕДГОВОР".
Ще има ли ново издание? Да е живот и здраве, идеята назрява, та може и да има!


НЕЩО КАТО ПРЕДГОВОР


Пиша с удоволствие, с обич или най-малкото с добро чувство към всички, които споменавам. А те са толкова много и толкова различни, малко или повече обременени с някои от непреходните житейски състояния – доброта и простодушие, мъка и зевзеклък, грандоманщина или надменност, духовна беднота и комичност, умилителна наивност или зле прикриван тарикатлък и хитрост Какво да правиш, нали това е животът?
Откровено казано, не си спомням как започнах да пиша тези неща като разкази, нещо като детски спомени, а може би преразкази. Все пак мога да спомена поне няколко причини:
В живота ми така се „случи”, че като ученик и студент, до скромен научен работник и университетски преподавател, все четях и все пишех.. Повярвайте! Много нещо съм написал. Вярно, преди всичко в областта на моите две специалности, но експериментирах, внедрявах, пишех и публикувах! И до ден днешен, аз не мога да си представя живота, без да пиша и без да чета!
Това са обикновено случки на фамилията ни и главно на баба ми Мария, със събеседници показали поведение, употребили думи и изрази, които поради своята уникалност и типичен диалект са запомнени..
Те не само са запомнени, те станаха неразделна част от нашият „вътрешен” фамилен речник. Сега като си мисля за тези случки и особено като ги описвам, говоря с баба, тати,мама,чичо,сестра ми Мичка и синът ми Пепи. Те, всичките вече ги няма. Нека поне да запиша това, което на майтап при подходящи ситуации сме си подхвърляли и все още се помни.
Първо написах „историята”с национализацията на Крумовата бръснарница. Ей така, спонтанно, на един път. То беше се натрупало в главата ми и чакало само да се отприщи. Прочетох го след десетина дена и ми хареса. Окуражих се, стана ми приятно и набързо написах „Барем да бееме пиле по едно кафе”, „Той наш Спас налата на шикера”, „Да е дошол не Кино, ами и брат му”, та до разказа за д-р Неделев и поп Дянков. Приятно ми е. Имам идеи, осъществявам ги, пиша, разтоварвам се!
Представяте ли си какво би било, ако ги нямаше тези милярди от индивиди, всеки със своята специфичност, със своите индивидуални особености и прояви?. Жалко, че не можем да си го представим, че не сме нагодени да си представяме такива неща! Ами, ако можехте да си представите щяхте да разберете, че просто нямаше да има живот. Това е!
И друго. Колкото повече драскам, толкова по-добре разбирам, че правя едно добро, рисувам едни малки, малки, по-скоро миниатюрни поменици за лица и личности, живели и дали своята лепта за нашият град, пък, ако щете и за живота въобще. Кой в Бяла Слатина днес ще знае за д-р Неделев примерно? За даскал Миньо или за моят незабравим учител г-н Тодор Петров? Всъщност, знаете ли, че негов син е големият музикант, създателя и диригента на оркестър „Гамбринос”- Иван Петров, познат на всички негови приятели и съграждани като „Вачко Графа”. Кой от сегашните и следващите поколения ще знае за глупостта да се „национализира”бръснарница, в която няма инвентар за повече от 50 – 100 лв.и то с твърдата убеденост, че това е „важен принос за построяването на нов справедлив строй”! Уверявам ви, че когато започнах да пиша не съм и помислил, а сега виждам, че има картинки в разказите ми, които как така набързо е станал свещеник До скоро беше най-обикновен работник - месар, работеше в Месокомбината. Имало няколко месечни курсове, изкарал ги и сега бил в едно Русенско село. Живуркал си екстра и „Мерцедес” си купил. Вярно, „на старо”, ама „Мерцедес”!
Какво да кажа макар и мимолетно показват бивалото от онова време. Махали, улички, бита и общуването, наред с преживелиците и майтапите на хора, по простичко живели, брали и те ядове, но не така обременени с тежки грижи и напрежение, както сега. Наред със стремежа за развитие и по-добър живот, хората си знаеха мястото в обществото. Тогава се знаеше, че не всеки може да стане например свещеник, учител офицер. Такива хора трябваше да произхождат от добри и уважавани семейства, да са били много добри или отлични ученици, да продължат образованието си в престижни институции, а за офицер – телосложение, стойка, излъчване и перфектно здраве. Един-два развалени зъба и няма Военно училище! Затова имаше почитание, имаше уважение, имаше респект. Защото имаше истински свещеници, учители и офицери. После всичко се опошли. Съжалявам да го кажа, но повечето от моите съученици, които станаха офицери, бяха оформени посредственици и задължително комсомолски активисти. Като пиша това, та се сещам за един от разказите, в който персонаж са прочутите Белослатински хирурзи – д-р Неделев, д-р Вътковски, д-р Капинчев.. На Неделев и Вътковски вземаха автомобилите, клиниките, жилищата и те избягаха. Капинчев набързо пенсионираха, та гледаше пчелни кошери, а после се изсели мисля във Варна. Но нямаше страшно! Медицинската хирургия в града ни беше ощастливена с Управител и главен хирург на Районната болница – д-р Цанко „Китката”. Така го наричаха. Бяхме в един клас. Той беше Председател на „Учкома” на Гимназията ни. Сто и шестдесет сантиметров, русоляв комплексар – никаквец! Той колеше, той бесеше!
.Но нека да дам един пример и със свещеници. Преди няколко години видях един свещеник опрян на жълтеникав „Мерцедес”. Позната физиономия. Докато да се ориентирам той ме поздрави любезно и си подаде ръката за здрасти. Изненадан – попитах кога и? Събития, история, живот!
А и моята работа – на баба от полата и рунтавите китеници от миндерите на баба Цвета Брестенката, от чина в първо отделение под благия, но и строг поглед на даскал Петров, игрите в училищния двор и поречието на река Скът, прашките, гълъбите, игрите на футбол с парцалената топка…, та през многобройните, не изобщо, а онези незаслужените изпитания. до тук, в Русе-навършващ 75 години! Нали и това върви като една светло-тъмна пътечка и се вие из съзнанието ми.? Хем меланхолично и те боде тук-таме из гръдния кош, хем ти действа като стимул. Ами ще драскам! Теми-спомени за колоритни екземпляри и Белослатински особняци „автори”на „крилати” фрази има достатъчно.Дано да има живот и здраве и дано стимулите не ме напускат.
Какво нещо е родното място! Велика работа!. Сякаш е кодирано в индивида.и въртиш-сучеш, ако не реално, то в мислите и съзнанието си – няма мърдане от него! Стига да имаш мисъл и съзнание, че пусто от доста време, у нас това е твърде дефицитна стока! И още: да имаш интелигентността и благородността да простиш, забравиш или се надсмееш на всичко и всички, които от простотия, завист и примитивност на мисълта си, незаслужено са ти причинявали неприятности По някога твърде. тежки, че и решаващи за хода на живота ти! Ще каже някой „такова беше времето”. Вярно е! Но и другото е вярно – можело е и без тези неща! И пак ще кажа, нека да е живот и здраве, по-нататък може и малко спомени да понапиша. И не за едно, а за няколко времена, че до днешното!