ТЪНКИЯ
Викаха му Тънкия, защото беше слаб и висок, с дълги
крака и шия, но не беше мършав и хилав.
Къщата им – две стаи и коридор, гледаше на юг към
двора. Пред нея имаше неугледна, не подържана градинка, а още по-напред – ниска
пристройка с две-три стаички. В тях живееха под наем емблематичните за градчето
ни по онова време - двете чернооки надарени хубавици – Жаковица и Драганица.
При тях понякога, но винаги по време на традиционния голям местен панаир,
идваха да погостуват още две-три млади и нагиздени красавици.
В махалата се шушукаше, а ние децата любопитствахме,
та един път попитах баба:
- Бабо ма, защо момчетата приказват, че у Ристо
Тънкия ходели непознати хора, особено в пазарен ден и кога е панаира?
- Оти е пазар и панаир бе баба – отговори ми тя и
като помълча малко продължи: Тогива от всекъде иде сума ти народ. Едни
пазаруват и се веселат, други одат на госке по приятеле и роднини…Така си е от
замандан време. След това ме погали по главата, понаведе се към мен и
поучително добави: „Апа тия момчета, дека зепат по орските врата, кой влаза и
кой излаза, не правът добре. Ти баба
така нема да правиш!
После, после разбрах, а сега спокойно мога да
напиша, че за първи път червен фенер в града ни е висял под стряхата на трите малки
стаички в дома на Христо Тънкия.
Дъщерята на Тънкия рано, рано замина на някъде. С
момчето Валентин и децата от махалата си играехме на „Бътичка”, „Чилик”,на
„Копчета” и със стъклени топчета от лимонадени шишета на „Камета”.
Той беше с няколко години по-голям от мен. Хубаво,
здраво и много добро момче, но със зла съдба…
Беше летен, много горещ ден. Имаше футболен мач.
Валентин тръгнал за мача а, като погледнал от моста към циментовия бент и видял
колко много народ е наскачал в „Скъта”, отбил, спуснал се по брега, съблякъл
дрехите и хайде и той във водата. А дяволът работа си няма, та ги подкокоросал
– Валентин и няколко момчета да се гмуркат под бента, да търсят съкровища!
При първото гмуркане Валентин извадил парче от
гледжосана делва. При второто се заклещил между пилоните на бента и…ужас, не се
показал – удавил се!
Когато съобщили на майка му, тя припаднала, а като
се посъвзела, хукнала обезумяла към реката, крещяла и си скубела косите –
черните коси, които за няколко мига побелели!
От този ден Тънкия намираше утеха с конете на нивата
и в шишето с ракийката. Не се пропи, но си попийваше…
Нивата му се намираше в местността „Рашов геран”Тази
година беше я насадил с царевица и дойде
време за копан. Жена му работеше в едно малко хотелче с гостилничка –
„Габаре”, а като загубиха момчето, грохна, прегърби се и да помага на нивата
беше невъзможно.
Тънкия си знаеше, че няма кой, него чака, та
натовари бръздачката, впрегна конете и подкара към „Рашов геран”.
Денят ясен, слънцето едва се показало, а горещо! То,
затова и Тънкия бързал та, докато все още се чувства хладинка да набразди, че
когато е набраздена царевицата по-лесно и по-качествено се копае.
Държи Тънкия с две ръце бръздачката, подвиква на
конете дий..дий..и внимава хем почвата да е добре набраздена, хем да няма ни
едно стебло посечено.
А жегата все по-голяма ставала! Морно време – тежко време!
Конете и Тънкия все по-трудно дишали и целите са в пот. От време-на време той
подвиквал стооой…стооой, да поспрат и поотпочинат малко. Тогава Тънкия оглеждал
на ляво, на дясно, а то морнина…Като се обърнел на запад, накъде село Търнава, хоризонтът
задънен и идели едни тежки черни облаци, а заедно с тях се показвали и едни
бели, чак лъскави облачета, от които хората най-много се страхуват - особено,когато
е голяма жега,задух и…морнина! Тогава се знае, че не е на добро и ако подхване
буря, завали дъжд на едри капки и замирише на колендро, скоро порой и градушка
и тъдява ще довтасат.
Ядосва се Тънкия, че ако завали дъжд, не ще може
работата си да довърши, а и набразденото ще
отъпче и затлачи, та язък за труда му. А вятърът все повече се усилвал. Бурята
се задала със свистене и тук-таме с вихрушки, които се издигали в небето.Появили
се страшни дългоопашати светкавици и гърмежи...Завалял дъжд на едри капки, а по
земята заподскачали първите зърна лед. Замирисало и на колендро…
Тънкия се вбесил от яд, но нямало на къде. Пуснал
бръздачката и започнал да откачва щранговете, а едно ледено зърно го ударило по
тила. Още по - ядосан, той погледнал нагоре и хем умолително, хем
поучително промърморил: „А мирясай де”!
Добре бе, ама градушка мирна стои ли? Отделни зърна го почуквали ту по врата,
ту по рамената, а той, като бързал да разпрегне конете на всяко чукване
промърморвал: „ А по рамото де, а по врътъ ми де , а по задника ми де..”! В
това време стихията довтасала, обградила го отвсякъде и градът се усилил.
Тънкия разбрал на къде отива работата, с жални очи огледал хубавата зелена
царевица, а пред очите му старанието и грижата, които е полагал за нея, очакванията
и надеждата, които таеше за голямо тазгодишно плодородие…И всичко това след
няколко минути ще бъде съсипия и мираж!
В този момент небето се разцепило от страшен гръм.
Завалял опустошителен град. Едно едро зърно ударило Тънкия по лицето. Обхванат
от яд, мъка и отчаяние Тънкия погледнал към небето и в безпомощността си, с все
сила, колкото му глас държи извикал: „А на дядовия ми де ..е..е..е”!
Изведнъж потъналата в мрак околност се осветила от
гигантска светкавица, а върху главата на Тънкия, заедно с последвалия страшен
гръм се стоварила голяма, ръбеста буца лед! Пред очите му се спуснало бяло
платно, олюлял се и се свлякъл на земята, Но градът пердаши, та бързо се съвзел
и макар ошашавен хукнал към близката круша, където била спряна каруцата. Скрил
се под нея, а то вир-вода мокър. Не стига това, ами по врата и по едната му
буза нещо го позатоплило, главата му бучи, та ще се пръсне…пипнал се,
погледнал, о..о…о…кръв!
Загледал се Тънкия тъжно към съсипаната царевица, а
в талазите от гъстата мрежа на градушката съзрял образ на старец, с дълга бяла
коса, с голяма бяла брада и дълга до петите му бяла риза, който го гледал
бащински и нещо му хортувал….Тънкия се понадигнал, та да го види по от близко и
да чуе какво му приказва, но старецът изчезнал! Тогава той, някак, като, под
диктовка започнал сам да си говори: „Ристо,Ристо, коги умолително гледаш, към
небото сине, никоги задници и дядовци…нема да поменуваш!”