ПРОФЕСОРЪТ МИ ДИМИТЪР ДИМОВ

Обичах биологията, химията и литературата и като  завърших средното си образование исках да следвам медицина или право. Купих си необходимите формуляри, попълних ги както се изискваше, приложих дипломата си и другите необходими документи, подадох ги в Общината и започнах да се готвя упорито, по моя си стил.

Да, исках, но по онова време „искането” нямаше никакво значение, важното беше дали ще ти разрешат! Тогава комунистическата власт, умело прикрита под фасадата на така наречения Отечествен фронт, брутално се разпореждаше с човешките съдби. Тя разрешаваше дали да учиш, къде да учиш, дали да работиш, къде да работиш, в кое населено място да живееш – желанията, възможностите на човека, въжделенията му, изобщо не ги интересуваха!

Мина се известно време, очакването ставаше все по-мъчително, защото започнах да научавам, че на много от моите съученици разрешават да кандидатстват и продължат образованието си, а за мен и няколко други момчета резултатът се забави, докато най-после ни съобщиха, че не ни разрешават! Няма аргументи, няма мотиви, право за обжалване, повторно подаване на документи или някаква устна информация – няма такива работи!

На следващата година голямо треперене падна. Ако и тогава не бяха ми разрешили, остави, че професионално ме осакатяваха за цял живот, но есента отивах трудовак по дунавските диги около Белене – служба, която деградира и съсипа съдбите на хиляди свестни млади хора!

За щастие, когато занесох документите си в Общината, секретаря Пендо Александров – син на стар комунист, с когото играехме волейбол в градския отбор, ми вика:

 Ванко, подразбрах, че тази година партията ще набляга на селскостопанските специалисти и шанса да ти разрешат е по-голем, ако вземеш да се пишеш по тези специалности. Пиши, па и я ше гледам да удара едно рамо…

Зарадвах се много, послушах го и вместо медицина и право писах Селскостопанската академия. Отново падна мъчително чакане и треперене, но хеле ти, разрешиха ми. Подготвих се отлично и от хиляди кандидати се класирах на трето място, което ми даде възможност да избирам от четири специалноти – агрономство, зооинженерство, лесоинженерство – записах четвъртата – ветеринарна медицина.

***

Годината е хиляда деветстотин петдесет и първа. Студентите от първи курс слушаме лекции по няколко дисциплини, между които зоология. Не бяха изминали месец-два и професорът ни – известния български зоолог Петко Петков се разболя. Това разбрахме, когато вместо него в залата за поредната ни лекция влезе нов преподавател, който остави на масата една кутия с тебешири, обърна се към нас и съвсем лаконично ни каза, че от сега нататък той ще чете лекциите по тази дисциплина. Тогава не знаехме, но бързо се разбра, че новият професор-зоолог се казва Димитър Димов.

Като студенти първокурсници още не познавахме много от преподавателското тяло и все пак бяхме понаучили имената на някои академици, член-кореспонденти на Академията на науките и професори, но името на този професор чухме за първи път.Откровено казано и в момента, когато влезе в залата и го видяхме, също не ни впечатли с изключение на изпъкналите си очи и очилата с дебелите стъкла и многото диоптри. С тази типична особеност наред с правия нос, леко понапредналата долна челюст с по-дебелата устна, светлия цвят на лицето и косата високо подстригана и гладко сресана – така съм запомнил този среден на ръст мъж с ризата, вратовръзката и тъмно сивото спортно яке, с които го видях за първи път.

Още не доизказал последните думи, с които съобщи, че той ще ни чете лекциите по зоология, проф. Димов се наведе над кутията и започна да вади и подрежда с особено старание пред себе си разноцветните тебешири. Като извади и подреди в стройна редица почти всичките, с лявата си ръка взема един бял, застана пред дългата черна дъска и започна да пише заглавието на лекцията, а когато стигна до средата й, прехвърли тебешира в дясната си ръка и го дописа до края. Това беше първия „номер” на „новия” професор, за когото писането и с двете ръце си е било най-обикновена работа, но за нас се оказа голяма и невиждана изненада. Веднага след това видяхме, че той и рисува с двете ръце. Спомням си, че лекцията ни беше за „Първаците”. Това са едни от най-нисшите животински видове – чехълче, медузи, хидра. Без да гледа, наизуст проф. Димов с увлечение и видимо удоволствие, използвайки много от разноцветните тебешири, нарисува прекрасни образи на тези примитивни но красиви животинчета, възлов етап от великия еволюционен процес в природата. Така беше във всяка негова следваща лекция. Тогава нямаше прожекционни апарати, видеокамери, компютри, електроника… Той беше подреден човек и перфекционист, извайваше детайлите, вживяваше се и се радваше на това, което е написал и нарисувал. Като го наблюдавах винаги имах чувството, че първо го прави сякаш за себе си, а после с най-голямо удоволствие го предлагаше и на нас, студентите. Професорът не беше словоохотлив. Обичаше тишината, написаното и нарисуваното на черната дъска, но така, че да не се нуждае от допълнителни обстоятелствени обяснения. Усещаше, че този начин на преподаване ни харесва и затова не спираше да се старае.

Много неща се написаха и изказаха в годините за моя проф. Димов, за щастие всякога с признание и възхвала на неговия неоспорим талант като писател и учен с широка гама от интереси – биологически, литературни и философски. Със синовна благодарност, към светлата му памет, задължен съм да споделя, че благодарение на големия си талант, той беше и един даровит, високо компетентен и очарователен лектор – зоолог.

По онова време информационните средства бяха твърде примитивни и ограничени. На всичкото отгоре съществуваше жестока цензура навсякъде и за всичко. За щастие, студентската информационна агенция „партенка” работеше безотказно и благодарение на нея скоро научихме, че проф. Димов не е зоолог, а е ветеринарен лекар, завършил образованието си в нашия факултет, че е специалист по анатомия, хистология и ембриология на гръбначните животни. Подочухме, че бил интербригадист, участник като левичар в гражданската война в Испания, което впоследствие се оказа невярно и че пишел проза, даже романи, което за моя радост и самочувствие на студент от бранша се оказа абсолютно вярно!

Спомням си, че по него време редовно посещавах „Студио музика” в зала „България”, където всяка седмица безплатно или срещу стотинки слушах оперна и класическа музика, пускана от грамофонни плочи. Там идваха хора с различна възраст, но отбрани, интелигентни, от които научавах интересни софийски новини, които нямаше откъде другаде да науча. При едно от посещенията си дочух, че е излязъл нов роман „Тютюн”от някой си Димитър Димов. Романът бил много интересен, бързо се разпродал, но „нещо се мътело около него…!”

Студентската агенция и тя разпространи „съобщение”, че има такъв роман, че името на автора е същото като това на нашия професор, но едва ли е той.

Бях си наумил и при една от следващите лекции, когато професор Димов я завърши и както винаги старателно започна да прибира разноцветните тебешири подреждайки ги в сивата кутия, аз се приближих към него и го попитах:

‒ Извинявайте, другарю професор, вие писател ли сте?

Професорът малко изненадан се поизправи и като продължаваше да прибира тебеширите, спокойно ми отговори:

‒ Аз съм преподавател, колега, не бих казал, че съм писател. После взема кутията и тръгвайки да излиза добави – а вие защо се интересувате?

‒ Наскоро е излязъл нов много интересен роман, за който всички говорят и казват, че авторът му Димитър Димов…, нали това сте вие? 

Той леко се усмихна и със специфичния си говор, с онова особено „р” ми вика:

‒ А вие четохте ли го този роман, хареса ли ви?

В това време около нас се събраха и други колеги.

‒ Не, не съм другарю професор, но няколко пъти чух  да се говори…

‒ Е, тогава… – обръщайки се към всички и леко усмихнат той ни поръча – намерете романа, прочетете го и после ще говорим повече…!

Това беше последната ми директна среща с моя професор Димитър Димов, защото повече той не се яви при нас! Но моят интерес и симпатия към него и неговото творчество и в частност към сагата с романа „Тютюн” тепърва предстояха…

По същото това време слушахме и лекции по анатомия. Упражненията ни водеха двама асистенти и доцент д-р Кольо Димитров. А тя, анатомията, една наука – да не ти е работа – колкото трудна, толкова и суха! Но доцента, за разлика от асистентите, беше колоритна личност – стар ерген, малко нещо софийски бонвиван, много сладкодумен, с широки познания, интереси и информираност. Освен другото беше най-добрият български стенограф! Това научихме от него когато ни се похвали, че наскоро бил на състезания по стенографски умения в Женева и се класирал на трето място от всички европейски участници.

Не си спомням точно как стана, но на едно от поредните упражнения го попитахме защо така внезапно ни напусна проф. Димов и дали няма да се върне и продължи лекциите си. Тогава доц. Димитров, бачо Кольо, както си му викахме в негово отсъствие, ни разказа, че професорът му е съвипускник и приятел, че той е авторът на романа „Тютюн” и, че заради този роман в момента има големи неприятности с писателския съюз. А като поиска да му обещаем, че много-много няма да „бърборим” ни довери, че и по-нататък ще си говорим за романа, защото по молба на професора, той го придружава и стенографира разговорите на всички срещи свързани с разправията около него. 

Ето така по стечение на тези обстоятелства, аз и моите колеги, които проявяваха интерес, станахме косвени свидетели на епичната борба на милия проф. Димов с вманиачените догматици, завистници и грандомани –критици  на прекрасния му роман „Тютюн“.

Когато питахме какви са обвиненията срещу Димов и романа, бачо Кольо ту с дълбока загриженост, ту с ехидната си усмивчица ни обясняваше, че го упреквали в силно повлияване от упадъчната западна литература и идеология и романа изобщо не отговарял на най-прогресивния художествено-творчески метод на „социалистическия реализъм”! На всичкото отгоре професорът бил и безпартиен, вайкаше се бачо Кольо, и се притесняваше, че това много ще му попречи…

Бях учил в последния клас на гимназията за „социалистическия реализъм” и въпреки старанието и усилията на учителя ни по литература другаря Николов, така и не разбрахме, съмнявам се дали и той самият разбираше горкия, като в какво се състоят „художествеността, прогресивността и реализмът” на този метод? Трябваше в годините, вероятно поради бруталното му налагане във всички направления на художественото творчество – литература, изкуство, архитектура и въпреки жестоката цензура, сам да проумея, че това е една форма на насилие и фалш с цел използването им за идеологическите цели на комунистическата диктатура. Приятно ми беше, че преди две-три години узнах може би най-кратката, но най-точна дефиниция за този „метод”, която изрече съвременния голям руски режисьор Армен Джигарханян при гостуването си в Русе– „Социалистическият реализъм беше измислен, за да се прикрива лъжата!”

Най-отявлените критици на Димов, разказваше ни бачо Кольо, били Георги Караславов, Младен Исаев, Панталей Зарев. Спомням си, че ни говореше и за някакъв Димитър Ангелов, а също и за писателя Стоян Каролев… Най-упорит и безкомпромисен е бил Панталей Зарев. Истерията около романа „Тютюн” се разрастваше и тогава съм си мислел, че е само и персонално заради Димов и романа. После, после разбрах, че да – вярно е, за Димов и романа е било, но това е бил и много удобния повод да се громи всичко, което е свързано или само понамирисва на истинско сътвореното в унисон с българската и европейската литературно-творческа традиция и без подбиране на средства, да се насажда съветизацията навсякъде и във всичко. Това е истината и тя лъсва с цялата си нелепост в тридневното събрание на Съюза на българските писатели, което Камен Калчев нарича „тридневен конгрес”, старателно подготвено и свикано по повод излизането на романа „Тютюн”.

За това събрание Бачо Кольо ни разказваше най-интересните работи, които тогава в младините си, още не ориентиран и непрепатил, приемах едва ли не за допустими!

Сега обаче ги виждам като отвратително вредни, глуповати, изразяващи не само традиционната човешка злоба и завист, но страх и угодничество, а защо не и своеобразна професионална надменност и грандоманщина… Сиреч, абе кой си ти там някакъв професор, ветеринарен лекар, анатом… то това писателската работа, соцреализма, литературно творчество и прочие… я си стой ти там при анатомията…

В такъв смисъл са били нападките на Це Даскалов, например, който обвинил Димов в някакво въображаемо сходство на „Тютюн” с негов роман „Мелницата Липовански” мисля, че се казваше! Други го обвинявали, че му липсва марксиско-ленински мироглед и че романът си е направо един провал. Останали са ми като комичен спомен обвиненията на Иван Бурин, че Димов „нарушавал Социалистическия реализъм, защото кръщавал буржоазните си героини с красиви имена като Мария и Ирина, а тези от работническата класа с имената Спасуна и Варвара!” Жалка работа! Примитивна работа!

Спомням си, че след това прочуто събрание на Съюза на българските писатели изненадващо във в. „Работническо дело” се появи уводна статия със заглавие „Романът „Тютюн” и неговите злополучни критици”, която даваше висока оценка на таланта на автора и романа и от своя страна по своему разгромяваше „злополучните” им критици. От Бачо Кольо веднага научихме, че статията е от генералния секретар на БКП тогава Вълко Червенков, който дори и с лично писмо бил поздравил проф.Димов.

По-нататък в годините четох романа, гледах филма сътворен по него, споменавал съм професора винаги при всеки подходящ повод с най-голямо удоволствие и гордост.

*   *   *

След повече от половин век, в началото на месец април 2013 година, бях поканен на среща с писателя Владимир Зарев, която се проведе в регионалната библиотека „Любен Каравелов” в гр. Русе. Син на Панталей Зарев, Владимир  в последните десетилетия написа интересни и съдържателни романи, с което се утвърди като значим български писател.

На срещата проф.Николай Димитров от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методи”, представи книгата си „Из лабиринтите на битието”, в която прави анализ на творчеството на Владимир Зарев и главно на романите му „Битието”, „Изходът”, „Изборът”, „Лето 1850”…

В същата книга е поместена и анкета с шестдесет и четири предварително зададени въпроса, на които писателят непринудено с богат език и увлекателно дава своите обстоятелствени отговори.

В такъв стил с умерена емоционалност беше и изказването на Зарев в заключителната част на срещата. Бях седнал на първия ред. Слушах го с удоволствие, защото освен богатството на изказа, в думите му имаше идеи, имаше съдържание и дълбок житейски смисъл!

Когато въпросите към него привършиха, приятно възбуден, натиснат от спомена за преживяното около сагата „Тютюн”, далече, далече назад в годините, му казах:

‒ Господин Зарев, слушах Ви с голям интерес и удоволствие. Радвам се, че сте наш гост и имаме възможност да се запознаем и общуваме, макар и кратко, но види се твърде съдържателно с голям български писател. От сърце Ви пожелавам да сте жив и здрав и дай Боже да напишете още такива великолепни романи. България има нужда от това! – И като помолих тези мои думи да не се приемат като преднамерен комплимент, продължих: – Наред с това, най-добронамерено, повтарям-най-добронамерено ще Ви кажа още нещо:

През 1951 година бях студент на незабравимия мой професор Димитър Димов и по стечение на обстоятелствата косвен свидетел на някои епизоди от сагата с неговия роман „Тютюн”. Известно е, че вашият баща – големият литературен критик и историк акад. Панталей Зарев, беше едно от главните действащи лица в тези събития. Позволявам си да Ви помоля, бихте ли могли да ни разкажете нещо по този въпрос?

  

Писателят стана от стола си, направи крачка-две към мен и заразказва спокойно и сладкодумно неща, които увери, че е чул и запомнил от баща си.

‒ Татко, каза Зарев и Димитър Димов са изпитвали взаимни чувства на уважение. Димов имал невероятно духовно излъчване, бил много фин и честен човек.

Тук Зарев спря, позамисли се, но продължи и разказа много интересен епизод от сагата…

‒ Два дни преди да се появи фаталната статия на баща ми в „Работническо дело”, с която продължил да критикува романа му, у дома дошъл Димитър Димов и го помолил да изтегли статията си и да не я публикува. Димов вече е знаел за становището на Вълко Червенков и обрата в партийното мнение за романа „Тютюн” и с благородството си е искал да предпази баща ми. За съжаление моят баща беше много принципен и твърд човек и не се съгласил, след което излиза анонимен, но поразяващ отговор на Вълко Червенков, а последиците за татко станали много тежки. Един от малкото хора, които са се държали любезно и приятелски след това с баща ми – продължи да разказва Зарев, е бил Димитър Димов. Искам накрая да подчертая, че баща ми – заяви Зарев,  много високо ценеше таланта на Димов и го поставяше в тройката на най-значимите национални белетристи за всички времена. Баща ми благоговееше пред нравствената щедрост и морала на този голям наш писател.

Веднага след това към мен се приближи проф. Димитров, който държеше в ръце книгата си и ми каза, че  в нея, в раздела „Анкета” Зарев дава по този въпрос още много интересна информация. Поисках да закупя екземпляр от книгата и бях много приятно изненадан, когато вместо отговор, проф. Димитров се наведе над малката масичка, разтвори книгата, написа автограф и ми я подари. Трогателно беше, че по своя инициатива под този автограф се подписа и писателя Владимир Зарев. 

  

Въпреки формалната победа на проф. Димов, все пак той е принуден да преработи романа и да прибави към оригиналния текст още около 120 страници посветени главно на работническата класа и борбата на комунистическата партия, както споделя първата му съпруга Нели Доспевска – „При пълното съзнание, че разваля романа!” В спомените си за писателя тя цитира едно направено пред нея откровение на Димов, което изкушен съм и аз да цитирам като заключение на този мой оживял спомен:

„Нямаше начин да не се подчиня. Аз не съм комунист и те го знаят. Направих го, за да спася единственото, което имах – писането.“ „Не мога да забравя болката, с която го изрече”. – пише Доспевска. – „Като в библейска история ми е. Димитър Димов сам се качи на разпятието, за да живее детето му „Тютюн“. Умъртвяването му беше на косъм. Победата не му донесе творческо удовлетворение. Напротив – осъди го на двойствен живот.”

Този двойствен живот, този двойствен живот, който беше принуден да води голямата част от народа ни и който нанесе непоправими щети на творческия му дух и съзнание!

х Разказ от новата ми книга "Оживелите спомени", изд. "Лени Ан", Русе, август, 2014 г.