То е първото училище в нашия град. Намираше се на двестатина метра от къщата ни, в голям двор, граничещ с две улици. Масивна четвъртита едноетажна постройка с дълъг и широк коридор, с по две учебни стаи от двете му страни. В дъното на коридора имаше дървени стълби, които водеха нагоре, към нещо като мезонет, където се намираше„Учителската стая”
Входът на училището беше от южната страна. Седем-осем стъпала, площадка и широка дървена врата, боядисана в кафяво. От двете страни на площадката се издигаха високо над училищната сграда две тополи.
Имаше четирма учители: Г-н Йото Марков – главен учител, г-жа Казларска, г-жа Сетка и нашия учител - незабравимия г-н Тодор Петров. Всичките бяха строги, принципни и благородни, Фигурата на главния учител с неизменните атрибути – черното бомбе и дебелия тежък дървен бастун, за нас-децата, беше особено респектираща, че и страховита.
Малко неща си спомням от този период на живота ми. В тези далечни години нямахме телефони и джиесеми, транзистори и магнетофони, телевизори и компютри, дивидита, сидита, поп - рокове, поп-фолкове, чалги и тем-подобни…Помня, че се учехме добре, но и голяма игра падаше. Тези, които не се учеха, оставаха да повторят в същото отделение. Викахме им повтарачи. Непослушните наказваха изправени с лице към стената, а споменеше ли се, че ще те пратят при главния учител, голямо разкаяние падаше, защото инак Бог да ти е на помощ!
Никога няма да забравя „разходките” на, който ни водеше г-н Петров: в„Агиното” бранище да берем божури, на „Езерото” да видим извора на кристално чистата вода, с която се пълнеше не голямото естествено езеро с водните лилии, в гората над Ликовската воденица да берем синчец и минзухари, през река Скът по дървения мост, на баира при „Пишурата” да видим извора и пийнем от студената сладка водица. А зимно време на някоя полянка или баирче да се поотъркаляме в чисто белия пресен сняг и въпреки „забраната” да се позамеряме със снежни топки.
В първо отделение си спомням, че най-трудно ми беше писането. Тъкмо поради тази причина отнесох един шамар от баща си, защото въпреки помощта му и моите юнашки усилия, не можех и не можех да напиша добре цифрата „2”! Слава богу, после шамара това си остана първото и последно негово вмешателство в моето обучение.
Във второ отделение, един ден заедно с учителят ни дойде поп Лавренти. Станахме да ги посрещнем, а попът ни огледа, огледа и ме избра да нося свещник на всяка сутрешна неделна литургия. Справях се добре, но в един слънчев ден, след като обиколих със свещника пред олтара и се прибрах вътре, гледам през жълтеникавия прозорец едни гълъби как пеят и се перчат по перваза. Много обичах гълъбите и имах поне десетина у дома. Не зная как стана, но заплеснат в гугукането им, без да си искам ударих едно яко гълъбарско изсвирване с уста, което се разчу из цялата църква! Поп Лавренти, подскочи и едва не изтърва кандилницата! Погледна ме смразяващо, посочи ми желязната вратичка в дъното на олтара и изсъска „Марш”!
Изхвръкнах като тапа! Това беше последното ми „щатно”служение в Божия храм.
Послучай завършване на учебната година г-н Петров ми даде да науча и декламирам някакво патриотично стихотворение. Голяма радост беше – на другите с по три-четири, а на мен с цели шест куплета!
Научих го. Проглуших ушите на мама и баба да им го декламирам . На тържеството пред стълпотворението на родителското тяло, нагизден, курназ, курназ с бодър глас започнах уверено и даже артистично…Но всичко беше до последната строфа на последният шести куплет! И ни напред, ни назад! Как свърших, как съм излязъл от стаята не зная! Ужасно се засрамих и разтроих – душата ме заболя!
Това беше първото и последното ми явяване на сцена като декламатор. Повече в живота си никога не пожелах и не научих цяло стихотворение на изуст!
От трето отделение имам запомнени три неща: първото е идването на екип от медицински персонал да ни инжектира някаква ваксина. Леле мале, като ми замириса на камфор и като видях белите престилки пощурях от страх! Докато да предприема някакви спасителни действия, примерно бягство посредством скок от прозореца, прежълтях, подкосиха ми се краката и припаднах! Медицинският персонал се уплаши, стъписа и временно ме остави на мира. Не ме остави на мира и до ден днешен страхът и непоносимостта към спринцовка с игла. Поне два-три пъти съм колабирал и стане ли въпрос за инжектиране, моля се Богу и правя всичко възможно да не ми се случи.
Второто, което си спомням, са часовете по ръчна работа, инструментите, които ми купиха от книжарницата на дядо Мано Облаков и предмета, който изработих и подарих на баба. За случая ще цитирам написаното в книгата ми – „Разкази - мили, весели и тъжни”:
„Баба не обичаше чернокаповците и на църква не ходеше.На стената над леглото й беше закачено кандилце с лика на Света дева Богородица. Това беше „черковата” на баба. Всяка вечер преди лягане тя се изправяше смирена пред него и прошепваше молитвата Отче наш.
А знаете ли кой беше направил кандилцето? Аз, от щпертпрлат в часовете по ръчна работа, когато бях в трето или четвърто отделение Така ни учеха на труд в онова време. Сега, на тези 10-11 годинки, смучат близалки с наркотик за зарибяване, мъкнат скъпи мобифони и висят пред мониторите на компютрите да гледат голи мацки! O, tempora! O, mores! „
Третото е споменът ми за учредяване на дружеството на „Червения кръст”в нашето отделение. Ръководеше ни г-жа Казларска, която беше най-строга от учителите. Как е протекла „дискусията”, какви са били предложенията - не си спомням! Знам, че накрая за ръководство останахме двамата с Надежда Катева – тя председател, аз – секретар. Тогава за първи път чух и разбрах какво означава думата „протокол”, а с помощта на г-жа Казларска се научих да го пиша при всяко наше събрание !
На събранията правехме „червенокръстки” предложения. Спомням си, че предложението ми да влизаме в тоалетните с налъми, за да не си цапаме обувките, беше прието с одобрение и приложено в училището ни, макар и за кратко време.
В четвърто отделение доверието към мен, от страна на учителя ни г-н Петров, нарасна още повече. От всички деца само аз ходех да купувам гербови марки от будката на дядо Къньо, която се намираше в центъра на градчето, в единия ъгъл на градската градина. А това не беше шега работа – носиш пари, казваш какви и колко марки искаш, внимаваш да не ги разпилееш, а трябва и бързо да се връщаш! Тогава си мислех, че мен изпращат, защото бях здраво момче и бягах много бързо. После, после разбрах, че само за яки крака и бързо бягане, доверие не се гласува!
С умиление си спомням за часовете по „телесно възпитание”.Под голямата черница в задния двор на училището, г-н Петров казваше на момичетата да си играят на „дама” и да скачат „на въже”, а на момчетата, да се занимаваме по наш избор, ама под моя команда!
Радостен и окрилен от „назначението”,с пораснало самочувствие, аз ги строявах в две редици, измислях и ръководех разни упражнения, които общо взето се харесваха и изпълняваха от моите другарчета.
В четвърто отделение на няколко пъти бях „назначаван” и за „заместник учител”! Когато на г-н Петров се налагаше да отсъства за един или няколко часа, той ме назначаваше за свой заместник. Как съм изпълнявал задълженията си на този отговорен пост, и на тази възраст, при това със собствените си другарчета, не си спомням! Но, много добре помня, че накрая на учебната година, когато раздаваха свидетелствата с оценките ни, учителят ми спомена това, беше много доволен и ме похвали, а главният учител г-н Марков се пошегува, че когато аз съм бил „учителят” в отделението винаги е било „мирно и тихо”!
На този ден – юни 1942 година, цялото отделение сме се снимали пред входа на училището. Снимката пазя на лично място в семейния албум. Гледам я, чудно ми е, мъчно ми е, трогателно е!
На първия ред, долу, клекнали, виждам Маринчо, най-близкото ми приятелче – стана полковник, полиглот, виден военен в българската армия. До него са: Георги /Гошо/ Попов – инж. химик, мой близък приятел и до ден днешен, Людмил Ценев – цигулар, концерт майстор на симфоничния оркестър на БНР, Цанко Цветанов – инж.химик. По-нагоре, прави: Бонка – математичка, директор на девическата гимназия в родния град, Маргарита, наконтена нещо, като принцеса – Физик, гимназиална учителка в Русе и София, Вярка – физик. гимназиална учителка в рония град, Елизабет – лекар хирург, Начко Чергарчето – учител в техническото у-ще в родния град, Богдан Дянков – музикант, китарист-виртуоз, Светла Ликовска – медицинска сестра, милото съседско момиче, което много харесвах, добрата и палава Янка, кротичката куцичка Николинка и още и още, образите на, които времето е поизтрило от снимчицата, а имената им от моето съзнание…
Най-отгоре, на последният ред е учителят ни г-н Петров, а до него моя милост – нали, макар и за часове, понякога изпълнявах длъжността „заместник учител”!
Нека да ме извинят неспоменатите. Мир на праха и вечна памет за тези, които вече не са между нас! Дай Боже, здраве, леки старини и дълголетие за живите!
Държа снимчицата в ръцете си, гледам я, чудно ми е, мъчно ми е, трогателно е!
Боже, Божичко, кога изминаха тези седемдесет години!
