СПОМЕН ЗА ТЕСНОЛИНЕЙКАТА Червен Бряг – Оряхово

           

   Днес случайно научих, че се навършват четиринадесет години от спирането и ликвидирането на тази железопътна линия.С умиление си спомних за нея, защото в онези, далечни години тя създаваше живот, поминък и беше връзката на този плодороден български район с останалата част на страната и света.Спомням си гарата на град Бяла Слатина – най-голямата по протежението на линията. Там пътническите влакчета, идващи от двете посоки правеха „среща“, а наперените локомотиви, които в детски ни очи изглеждаха като машини с голяма сила и мощ, се дозареждаха с въглища и вода от високата гарова кула, която стърчеше в северно от централната постройка.Несметни са количествата товари, стоки и пътници, които е превозила тази железница. А пътуването с влакчетата си беше голяма емоция и чиста проба екзотика…

   По повод на тази тъжна годишнина, предлагам разказът ми „ Стрино това е пръва класа“.

   

 ТУКА Е ПРЪВА КЛАСА

…

    Когато бях на десетина години, чичо Николай работеше в Земеделската банка в град Стара Загора. Той обичаше баба, много обичаше и мен. Почти всяка година през лятната ваканция ни канеше на гости. Една година, може да е било 1941-ва или 1942-ра, като дойде време да се връщаме в Бяла Слатина, чичо ни заведе на гарата, купи ни билети първа класа, настани ни във влака и докато изслушахме напътствията му по пътуването и се разцелувахме, влакът тръгна.

                Пътувахме на север по линията Стара Загора – Плачковци – Велико Търново – Горна Оряховица. Пресичахме Средна гора, Розовата долина и Стара планина. Свечеряваше се. Аз стоях пред прозореца на купето и с огромно детско любопитство се наслаждавах на бързо сменящите се омайни природни картини. А какви трепети да видя чудноватата „осморка”. Такава фигура чертаеше железният път и виещият се по него влак, когато пресича Балкана. После неусетно се спуснахме към Велико Търново и ето ни към полунощ в Горна Оряховица. Влакът ни ще продължи за Русе, а ние слизаме, за да се качим на друг за София.

   Сега, като пиша тези редове си мисля: Боже, Боже колко е непредвидим живота, колко си не знаем за съдбата ...! Кой ти е „сънувал”, че само след десетина години баба и цялото ни семейство няма да „сменяме” влака, а ще напуснем родното си място и ще заживеем в град Русе ...

                И така, вече пътуваме по линията за София. Сега ще гоним гара Червен бряг, където отново ще направим смяна и ще се качим на влак за Бяла Слатина. Този влак и особено пътуването с нето възбуждаха голяма емоция. Вагоните и локомотива му бяха по-малки, движеше се върху по-тясна линия от нормалните, по-бавничко, но някак си по своему наперено и грациозно. По тези причини го наричаха „теснолинейката”, а други, обикновено зевзеците, къде със снизхождение, къде подигравателно, не зная защо го наричаха „чайника”или „Дундаки“.

                В Червен бряг пристигнахме преди зазоряване. Малко след това съобщиха, че влакът ни е композиран и можем да се качваме. Заедно с втурналата се тумба, нарамила кошници, торби и тук-таме някой поожулен куфар, тръгнахме и ние с баба. Беше все още тъмничко. Минаваше се през няколко коловоза тъй ,че не бързахме. Пък и нали си имахме билети за първа класа, за която по тези години в този влак и по тази линия нямаше много мераклии.

                Пред вратите на вагоните суетня и нормално боричкане, както при качването във всеки влак по онова време. Пред вратата на нашия вагон „първа класа” имаше по-малко хора. Когато дойде реда ни и стъпихме на първото стъпало, отгоре от платформата, по градски богато облечена жена, с широкопола шапка и кожена дамска чанта в ръка, се обърна към нас и назидателно, със строг тон ни предупреди:  „Тука не е за вазе бе, стринооо, тука е пръва класа”.

  Изтръпнах! Не от високомерното предупреждение, а от познаването на бабиния характер и нетърпимостта й към капелати госпожи и грандоманщината на богаташи и първенюта. И както си знаех, реакцията последва мигновено – баба настръхна, взема думата и сърдито занарежда:

-              Брейии, я гя виж ти бе! Тя госпожата, щото е с капела е пръва класа, а язе, че съм със забратка, не съм класа!Моя мъж - госпожо ли си, каква ли си, по светъ мъ е водил, синъ ми е банков чиновник, та ти ше ми определяш класата и в кой вагон да съ возъ?

  Неприятна работа, конфузна работа, ама няма на къде, качихме се, настанихме се, а то теснотия, в едно купе сме и баба продължаваше…, идеше ми да се скрия под седалката…Като се поразвидели, оказа се, че капелатата госпожа е собственичката на содолимонадената работилница в Бяла Слатина Лушка Софиянска, която никога не изпускаше възможността да се покаже, че е богата и нещо като буржоа ...За лош късмет, този път фасоните й не минаха, защото си намери майстора…Баба никак не и остана длъжна, а Лушка като разбра с кого си има работа омекна, свали капелата и си сви опашката.

   От тогава, та и до ден днешен, когато в семейството си говорим общо за живота и особено за човешките отношения, често се откриват подходящи случай, та все някой от нас ще се обади и ще рече:“Стринооо тука е пръва класа!“                                                           

  Да е дошол Кино ...

         До 1916-та година град Бяла Слатина е едно от най-големите села в България. Нямало е електричество, водоснабдяване, канализация. Голяма част от населението,  било неграмотно, с много деца и обременено с непосилен селски труд.

         В центъра на селото имало голям „мегдан”на, който всяка неделя и по всички празници са се виели големи и кръшни хора. Традиционните седянки, организирани в домовете на по-заможните моми, някой преминал през селото уж фокусник и празничните хора са били едни от основните развлечения на младите хора по това време.

         Там някъде, по тези години, в една топла юнска вечер за първи път в селото дошло кино. Мълвата за него бързо се разнесла, та стигнала и до баба, тогава мома на 15-16 години. Обзета от трепетна възбуда и нетърпение да види какво е това чудо киното, баба ми изтичала до дома на приятелката си Петра да я вика да отидат заедно да го гледат.

         Като влязла в двора баба видяла майката на Петра, стрина Дона, която шетала нещо около пещника.

-         Добър вечер, стрино Доно, тука ли е Петра?

-         Добре си заварила Марийке.Тука, тука некъде е из къщи. Айде де, иди да гя видиш!

  Отива баба при Петранка, съобщава й новината за киното и възбудени и въодушевени излизат навън при стрина Дона да искат разрешение.

Още не доближила, Петранка моли майка си:

-         Мале, мале ма, ше ма пущиш ли с Мария да идем на мегдана, че е дошло кино?

   Стрина Дона продължавала да чопли нещо около пещника и без да вдига глава натъртено, но с благ тон отговорила:

- О..о..о деца, деца, я оставете го тоа Кино! Да е дошол не Кино, ами

и брат му, къде ше одите по таа тъмница...

        

             БОЗЕЕ, БОЗЕ, ВСИЦКИТЕ ОРА СИ ДОДОА…..

            Ангелина Томовата и нейният съпруг Митко, бяха бедни хора и живееха в „парцал махала.” Ангелина - висока и черна, та между цвета на косата и кожата на лицето й, особено лятото „като я хване слънцето”, да направиш разлика, беше трудна работа. И суховата, попрегърбена, а „устата”- ако те подхване, спукана ти е работата! То като я погледнеш насреща устните и едни такива едри, месести и като, че ли долната малко провиснала. Ноздрите винаги широко отворени, а черните и като въглени очи можеш забележи само поради това, че святкат ли, святкат. Погледнеш ли я от страни, виждаш, че долната челюст е леко изпъкнала, а кучешките  й зъби сякаш уплашени да не изостанат, са се изпъчили още по-напред.

         Не зная колко и какви деца имаха, но зная, че за да се изхранват, Митко – мъжът й, продаваше някакви кифлички, банички и вафлички пред нашето училище „Цани Гинчев”.

           Спомням си го с протърканото палтенце, с позакърпените панталони и със сивият мазен каскет, леко нахлупен над дясното му око. Лицето му бледо, нежно и голобрадо. И винаги, уж не е , а изглежда тънко усмихнат, та даже и нещо да не е на кеф. Сега си давам сметка колко мъка и колко стоицизъм е изисквала неговата „търговия”- цял ден изправен пред училището с тежката табла пред гърдите му, закачена на шията му с един дебел брезентов колан!

         Но дойде 1944 година,9-ти септември, а после и включването на страната ни във войната против фашистка Германия! Мобилизираха много народ. За нещастие и Ангелининия Митко. Попаднал в числото той набързо замина за фронта. Мина се не мина се време и от там започнаха да идват лоши вести. Тук-таме получиха съобщения, че близките им са изчезнали или убити. Война си беше!

         А животът продължаваше и каквото воюваха, воюваха, след 7-8 месеци се разчу, че войната е завършила и запасняците се връщат.

         Юрнаха се близките им, пък и другият народ да ги посреща. Но нали не си идваха наведнъж, та имаше и радостни, но и много натъжени и изплашени посрещачи!

            Черни мисли и предчувствия се завъртяха и в главата на Ангелина. Колкото пъти ходеше - и то все първа горката, нейният Митко все го нямаше! Пита тя, разпитва дошлите си запасняци за своят Митко, но сведения никакви. След 4-5 дена Ангелина силно обезверена и отчаяна започна да плаче.. Гледа милата как слизат хора от влака и с неописуем трепет и желание чака ей там от някой вагон да скочи и нейният Митко, но уви-няма го и няма го! После обърше с ръкав ту едната, ту другата буза от рукналите сълзи, обърне се  и като заплаче с глас започва да нарежда: ”Бозеее Бозе! Всицките ора си додоа, а само моа Митко миличкия осте го нема!” И така от гарата , та до „Парцал махла”- всеки ден!. Върви по средата на улицата Ангелина,плаче и потънала в отчаянието си все едно и също нарежда: ”Бозеее Бозе! Всицките ора си додоа, само моа Митко миличкия го нема!”

         За радост и щастие на Ангелина, махалата, че и на много народ, дето беше се нагледал и наслушал на нейните ридания, някъде около десетият ден Митко си дойде. Пристигна пак така добродушен, леко усмихнат и безкрайно щастлив, че беше се сдобил с една „трофейна” малка количка, която трябваше да „модернизира” и облекчи неговата „кифладжийска” търговия.

         Да, ама в „Парцал махала”, пък и в целият град имаше доста зевзеци, та от „воюването” си заедно с лелеяната количка, Митко се сдоби и с ново прозвище - вместо „Ангелининия Митко”, стана „Митко Миличкия”, което за хубаво или за лошо му остана за цял живот!

.