Да е дошол Кино ...

         До 1916-та година град Бяла Слатина е едно от най-големите села в България. Нямало е електричество, водоснабдяване, канализация. Голяма част от населението,  било неграмотно, с много деца и обременено с непосилен селски труд.

         В центъра на селото имало голям „мегдан”на, който всяка неделя и по всички празници са се виели големи и кръшни хора. Традиционните седянки, организирани в домовете на по-заможните моми, някой преминал през селото уж фокусник и празничните хора са били едни от основните развлечения на младите хора по това време.

         Там някъде, по тези години, в една топла юнска вечер за първи път в селото дошло кино. Мълвата за него бързо се разнесла, та стигнала и до баба, тогава мома на 15-16 години. Обзета от трепетна възбуда и нетърпение да види какво е това чудо киното, баба ми изтичала до дома на приятелката си Петра да я вика да отидат заедно да го гледат.

         Като влязла в двора баба видяла майката на Петра, стрина Дона, която шетала нещо около пещника.

-         Добър вечер, стрино Доно, тука ли е Петра?

-         Добре си заварила Марийке.Тука, тука некъде е из къщи. Айде де, иди да гя видиш!

  Отива баба при Петранка, съобщава й новината за киното и възбудени и въодушевени излизат навън при стрина Дона да искат разрешение.

Още не доближила, Петранка моли майка си:

-         Мале, мале ма, ше ма пущиш ли с Мария да идем на мегдана, че е дошло кино?

   Стрина Дона продължавала да чопли нещо около пещника и без да вдига глава натъртено, но с благ тон отговорила:

- О..о..о деца, деца, я оставете го тоа Кино! Да е дошол не Кино, ами

и брат му, къде ше одите по таа тъмница...

        

             БОЗЕЕ, БОЗЕ, ВСИЦКИТЕ ОРА СИ ДОДОА…..

            Ангелина Томовата и нейният съпруг Митко, бяха бедни хора и живееха в „парцал махала.” Ангелина - висока и черна, та между цвета на косата и кожата на лицето й, особено лятото „като я хване слънцето”, да направиш разлика, беше трудна работа. И суховата, попрегърбена, а „устата”- ако те подхване, спукана ти е работата! То като я погледнеш насреща устните и едни такива едри, месести и като, че ли долната малко провиснала. Ноздрите винаги широко отворени, а черните и като въглени очи можеш забележи само поради това, че святкат ли, святкат. Погледнеш ли я от страни, виждаш, че долната челюст е леко изпъкнала, а кучешките  й зъби сякаш уплашени да не изостанат, са се изпъчили още по-напред.

         Не зная колко и какви деца имаха, но зная, че за да се изхранват, Митко – мъжът й, продаваше някакви кифлички, банички и вафлички пред нашето училище „Цани Гинчев”.

           Спомням си го с протърканото палтенце, с позакърпените панталони и със сивият мазен каскет, леко нахлупен над дясното му око. Лицето му бледо, нежно и голобрадо. И винаги, уж не е , а изглежда тънко усмихнат, та даже и нещо да не е на кеф. Сега си давам сметка колко мъка и колко стоицизъм е изисквала неговата „търговия”- цял ден изправен пред училището с тежката табла пред гърдите му, закачена на шията му с един дебел брезентов колан!

         Но дойде 1944 година,9-ти септември, а после и включването на страната ни във войната против фашистка Германия! Мобилизираха много народ. За нещастие и Ангелининия Митко. Попаднал в числото той набързо замина за фронта. Мина се не мина се време и от там започнаха да идват лоши вести. Тук-таме получиха съобщения, че близките им са изчезнали или убити. Война си беше!

         А животът продължаваше и каквото воюваха, воюваха, след 7-8 месеци се разчу, че войната е завършила и запасняците се връщат.

         Юрнаха се близките им, пък и другият народ да ги посреща. Но нали не си идваха наведнъж, та имаше и радостни, но и много натъжени и изплашени посрещачи!

            Черни мисли и предчувствия се завъртяха и в главата на Ангелина. Колкото пъти ходеше - и то все първа горката, нейният Митко все го нямаше! Пита тя, разпитва дошлите си запасняци за своят Митко, но сведения никакви. След 4-5 дена Ангелина силно обезверена и отчаяна започна да плаче.. Гледа милата как слизат хора от влака и с неописуем трепет и желание чака ей там от някой вагон да скочи и нейният Митко, но уви-няма го и няма го! После обърше с ръкав ту едната, ту другата буза от рукналите сълзи, обърне се  и като заплаче с глас започва да нарежда: ”Бозеее Бозе! Всицките ора си додоа, а само моа Митко миличкия осте го нема!” И така от гарата , та до „Парцал махла”- всеки ден!. Върви по средата на улицата Ангелина,плаче и потънала в отчаянието си все едно и също нарежда: ”Бозеее Бозе! Всицките ора си додоа, само моа Митко миличкия го нема!”

         За радост и щастие на Ангелина, махалата, че и на много народ, дето беше се нагледал и наслушал на нейните ридания, някъде около десетият ден Митко си дойде. Пристигна пак така добродушен, леко усмихнат и безкрайно щастлив, че беше се сдобил с една „трофейна” малка количка, която трябваше да „модернизира” и облекчи неговата „кифладжийска” търговия.

         Да, ама в „Парцал махала”, пък и в целият град имаше доста зевзеци, та от „воюването” си заедно с лелеяната количка, Митко се сдоби и с ново прозвище - вместо „Ангелининия Митко”, стана „Митко Миличкия”, което за хубаво или за лошо му остана за цял живот!

.

                      НАЛАТА НА ШЕКЕРА*

    По време на Втората световна война, та няколко години и след 9-ти септември 1944-та, в България имаше купонна система. Поради недостиг – хляба, месото, захарта, газта, солта, гвоздеите, платовете и много други продукти и стоки се отпускаха в определени количества за всеки човек или семейство срещу купони. Отиваш в магазина, даваш си купончето и ако има от съответния продукт си го купуваш. „ако има”, защото съм слушал да се ядосват, че ходили на магазина, показвали това купонче, но стоката я няма. Свършила се, а уж била предвидена за всеки човек и за точно определен период от време, когато можеш да си я закупиш. И стой, та гледай тогава разправии, нецензурирани словоизлияния и несправедливост. В такива случаи винаги се правеха сравнения с купонната система в Германия. Нали тогава бяхме съюзници? И там купонна система, ама германска, европейска, при която твоето си е твое до последния час от срока, за който ти се полага. Когато и да отидеш в магазина –  шишето олио или твоя чифт обувки те чакат. Подаваш си купончето, плащаш и без никакви разправии тихо и мирно си тръгваш.

   Сега от всякъде слушам „как влизаме в Европа”, „как винаги сме били в Европа” и „от колко стародавни времена най-европейци сме си ние”.Слушам и си мисля за купонната система от преди 55-60 години у нас и в Германия. Вярно е, че географски сме в Европата, а по силата на това обстоятелство вярно е, че формално сме и някакви европейци. Но някакви, не истински…Всъщност той, Алеко, още преди повече от сто години си го е казал: „Европейци, но не до там.”

   Но да се върнем на шекера. По принцип дажбите бяха малки и не достигаха. Не достигаше захарта и на баба ми Мария. Тя пиеше и черпеше редовно с кафе, правеше си сладко от дюли „на ренде”, великолепно пелте и курабета. Не зная, кой й беше казал, но баба вярваше, че захарта е крайно необходима за сърцето, та за това всяка вечер преди лягане ние двамата с нея задължително изяждахме по бучка от нейните запаси.

   В някои по-многолюдни и по-беднички семейства, които не пиеха кафе и не правеха сладка, захарта горе-долу им стигаше. Даже често  предлагаха купоните си кое срещу заплащане, кое срещу други стоки.

   Решила баба да се възползва от такава възможност и се прицелила в Спас Гайдарски и многолюдната му фамилия – жена Кина, сестра, родители и четири деца подредени по възраст и ръст като руски матрьошки.

   Спас беше среден на ръст, набит и якичък. Лицето му широчко, с благи очи и поглед на добродушие и доверчивост. Беден беше Спас. Заедно със семейството си и десетките себеподобни фамилии населяваха долната, югоизточната част на градчето, където не зная кой, но се досещам защо, беше нарекъл „парцал махла.”Когато дойде 9-ти септември новата власт повика Спас – добър и честен човек за милиционер. Голям късмет, голяма радост , най-после и той на заплата. На седмото небе беше и цялата фамилия, особено жена му Кина, която все боледуваше, та  четири пъти я оперираха от кучешка тения и пак не му се виждаше края...

    Започнал Спас работа старателен и чинопочитателен, но нали си беше добър, услужлив – не можеше да отказва! Прелъгала го жената на един фабрикант – богаташ, арестуван и тикнат в мазето на „околийското” с други управници от стария режим. Дала му тя някаква бележка да я занесе тайно на мъжа й и да изнесе отговор. Хванал се новоизлюпения милиционер на въдицата и тръгнал да изпълнява поръчката. Но „тази не е като онази”- тези нито дремят, нито прощават…и го хванали. Хайде и Спас сега в мазето. Хвърлили му един як бой и още не сварил да облече милиционерската униформа, той се прости със службата. Ами трябваше да го налагат с прясно одрани овчи кожи, та да не се прости и с живота си.

    Та отишла баба един ден у Спасови, тръгнала към къщата в дъното на двора и понеже две кучета се излежавали наблизо, започнала да вика:

- Кино..о..о, тука ли си ма?

Из малката градинка се изправила Кина и любезно й отговорила:

-Тука съм ма, стрино Марио, а яла, яла, тука съм. И като тръгнала да посрещне баба, с ръка посочила кучетата и казала да не се страхува, защото не били зли и не хапят.После поканила баба в къщата, седнали на две малки столчета и започнали както си му е редът един общ разговор. По едно време баба, като нямала намерение да се заседява, пък и нетърпелива да разбере дали ще стане работата, попитала Кина:

-Ти, Кино, знаеш ли що съм дошла?

-Ами ше кажеш, ма стрино Марио – отговорила Кина.

- Абе рекох като сте повечко ора, та ви дават и повечко купоне дали не ти се намират един-два артък, та да ми дадеш да си купа шекерец, оти ми не стига ма,Кино?

   Докато баба изричала тези думи, Кина поизненадана умувала, пресмятала и без особена нужда премигвала ли, премигвала! Тя знае, че баща ми и баба помагат на Спас кое с някой лев, кое с брашънце или някое чувалче с неуронена царевица. От друга страна, от цицелък ли, от немотията ли, купон хич не й се давал току така ни в клин ни в ръкав. И като помълчала малко и продължила да премигва, с глас на нещо като дълбоко съжаление отговорила:

-О..о..о немам, немам артък купоне, стрино Марио, оти той наш Спас много налата на шeкера...

                

 * Разказ от книгатао ми "Разкази мили, весели и тъжни"- Русе, 2007г.