БОЗЕЕ,
БОЗЕ, ВСИЦКИТЕ ОРА СИ ДОДОА…..
Ангелина Томовата и нейният съпруг Митко, бяха бедни хора и живееха в
„парцал махала.” Ангелина - висока и черна, та между цвета на косата и кожата на лицето
й, особено лятото „като я хване слънцето”, да направиш разлика, беше трудна
работа. И суховата, попрегърбена, а „устата”- ако те подхване, спукана ти е
работата! То като я погледнеш насреща устните и едни такива едри, месести и като,
че ли долната малко провиснала. Ноздрите винаги широко отворени, а черните и като
въглени очи можеш забележи само поради това, че святкат ли, святкат. Погледнеш
ли я от страни, виждаш, че долната челюст е леко изпъкнала, а кучешките й зъби сякаш уплашени да не изостанат, са се
изпъчили още по-напред.
Не зная
колко и какви деца имаха, но зная, че за да се изхранват, Митко – мъжът й,
продаваше някакви кифлички, банички и вафлички пред нашето училище „Цани
Гинчев”.
Спомням си го с протърканото палтенце, с позакърпените панталони и със
сивият мазен каскет, леко нахлупен над дясното му око. Лицето му бледо, нежно и
голобрадо. И винаги, уж не е , а изглежда тънко усмихнат, та даже и нещо да не е
на кеф. Сега си давам сметка колко мъка и колко стоицизъм е изисквала неговата
„търговия”- цял ден изправен пред училището с тежката табла пред гърдите му,
закачена на шията му с един дебел брезентов колан!
Но
дойде 1944 година,9-ти септември, а после и включването на страната ни във
войната против фашистка Германия! Мобилизираха много народ. За нещастие и Ангелининия
Митко. Попаднал в числото той набързо замина за фронта. Мина се не мина се време и
от там започнаха да идват лоши вести. Тук-таме получиха съобщения,
че близките им са изчезнали или убити. Война си беше!
А
животът продължаваше и каквото воюваха, воюваха, след 7-8 месеци се разчу, че
войната е завършила и запасняците се връщат.
Юрнаха
се близките им, пък и другият народ да ги посреща. Но нали не си идваха наведнъж,
та имаше и радостни, но и много натъжени и изплашени посрещачи!
Черни мисли и предчувствия се завъртяха и в главата на Ангелина. Колкото пъти ходеше - и то
все първа горката, нейният Митко все го нямаше! Пита тя, разпитва дошлите си
запасняци за своят Митко, но сведения никакви. След 4-5 дена Ангелина силно
обезверена и отчаяна започна да плаче.. Гледа милата как слизат хора
от влака и с неописуем трепет и желание чака ей там от някой вагон да скочи и
нейният Митко, но уви-няма го и няма го! После обърше с ръкав ту
едната, ту другата буза от рукналите сълзи, обърне се и като заплаче с глас започва да нарежда: ”Бозеее Бозе! Всицките ора
си додоа, а само моа Митко миличкия осте го нема!” И така от гарата , та до
„Парцал махла”- всеки ден!. Върви по средата на улицата Ангелина,плаче и
потънала в отчаянието си все едно и също нарежда: ”Бозеее Бозе! Всицките ора
си додоа, само моа Митко миличкия го нема!”
За
радост и щастие на Ангелина, махалата, че и на много народ, дето беше се нагледал
и наслушал на нейните ридания, някъде около десетият ден Митко си дойде. Пристигна пак така
добродушен, леко усмихнат и безкрайно щастлив, че беше се сдобил с една
„трофейна” малка количка, която трябваше да „модернизира” и облекчи неговата
„кифладжийска” търговия.
Да, ама в „Парцал махала”, пък и в
целият град имаше доста зевзеци, та от „воюването” си заедно с лелеяната
количка, Митко се сдоби и с ново прозвище - вместо „Ангелининия Митко”, стана
„Митко Миличкия”, което за хубаво или за лошо му остана за цял живот!
.