НАЛАТА НА ШЕКЕРА*
По време на
Втората световна война, та няколко години и след 9-ти септември 1944-та, в
България имаше купонна система. Поради недостиг – хляба, месото, захарта,
газта, солта, гвоздеите, платовете и много други продукти и стоки се отпускаха
в определени количества за всеки човек или семейство срещу купони. Отиваш в
магазина, даваш си купончето и ако има от съответния продукт си го купуваш.
„ако има”, защото съм слушал да се ядосват, че ходили на магазина, показвали
това купонче, но стоката я няма. Свършила се, а уж била предвидена за всеки
човек и за точно определен период от време, когато можеш да си я закупиш. И
стой, та гледай тогава разправии, нецензурирани словоизлияния и
несправедливост. В такива случаи винаги се правеха сравнения с купонната система
в Германия. Нали тогава бяхме съюзници? И там купонна система, ама германска,
европейска, при която твоето си е твое до последния час от срока, за който ти
се полага. Когато и да отидеш в магазина –
шишето олио или твоя чифт обувки те чакат. Подаваш си купончето, плащаш
и без никакви разправии тихо и мирно си тръгваш.
Сега от всякъде
слушам „как влизаме в Европа”, „как винаги сме били в Европа” и „от колко
стародавни времена най-европейци сме си ние”.Слушам и си мисля за купонната
система от преди 55-60 години у нас и в Германия. Вярно е, че географски сме в
Европата, а по силата на това обстоятелство вярно е, че формално сме и някакви
европейци. Но някакви, не истински…Всъщност той, Алеко, още преди повече от сто
години си го е казал: „Европейци, но не до там.”
Но да се върнем на
шекера. По принцип дажбите бяха малки и не достигаха. Не достигаше захарта и на
баба ми Мария. Тя пиеше и черпеше редовно с кафе, правеше си сладко от дюли „на
ренде”, великолепно пелте и курабета. Не зная, кой й беше казал, но баба
вярваше, че захарта е крайно необходима за сърцето, та за това всяка вечер
преди лягане ние двамата с нея задължително изяждахме по бучка от нейните
запаси.
В някои
по-многолюдни и по-беднички семейства, които не пиеха кафе и не правеха сладка,
захарта горе-долу им стигаше. Даже често предлагаха купоните си кое срещу заплащане,
кое срещу други стоки.
Решила баба да се
възползва от такава възможност и се прицелила в Спас Гайдарски и многолюдната
му фамилия – жена Кина, сестра, родители и четири деца подредени по възраст и
ръст като руски матрьошки.
Спас беше среден на
ръст, набит и якичък. Лицето му широчко, с благи очи и поглед на добродушие и
доверчивост. Беден беше Спас. Заедно със семейството си и десетките себеподобни
фамилии населяваха долната, югоизточната част на градчето, където не зная кой,
но се досещам защо, беше нарекъл „парцал махла.”Когато дойде 9-ти септември
новата власт повика Спас – добър и честен човек за милиционер. Голям късмет,
голяма радост , най-после и той на заплата. На седмото небе беше и цялата
фамилия, особено жена му Кина, която все боледуваше, та четири пъти я оперираха от кучешка тения и
пак не му се виждаше края...
Започнал Спас
работа старателен и чинопочитателен, но нали си беше добър, услужлив – не
можеше да отказва! Прелъгала го жената на един фабрикант – богаташ, арестуван и
тикнат в мазето на „околийското” с други управници от стария режим. Дала му тя
някаква бележка да я занесе тайно на мъжа й и да изнесе отговор. Хванал се
новоизлюпения милиционер на въдицата и тръгнал да изпълнява поръчката. Но „тази
не е като онази”- тези нито дремят, нито прощават…и го хванали. Хайде и Спас
сега в мазето. Хвърлили му един як бой и още не сварил да облече
милиционерската униформа, той се прости със службата. Ами трябваше да го
налагат с прясно одрани овчи кожи, та да не се прости и с живота си.
Та отишла баба
един ден у Спасови, тръгнала към къщата в дъното на двора и понеже две кучета
се излежавали наблизо, започнала да вика:
- Кино..о..о, тука ли си ма?
Из малката градинка се изправила Кина и любезно й
отговорила:
-Тука съм ма, стрино Марио, а яла, яла, тука съм. И като
тръгнала да посрещне баба, с ръка посочила кучетата и казала да не се страхува,
защото не били зли и не хапят.После поканила баба в къщата, седнали на две
малки столчета и започнали както си му е редът един общ разговор. По едно време
баба, като нямала намерение да се заседява, пък и нетърпелива да разбере дали
ще стане работата, попитала Кина:
-Ти, Кино, знаеш ли що съм дошла?
-Ами ше кажеш, ма стрино Марио – отговорила Кина.
- Абе рекох като сте повечко ора, та ви дават и повечко
купоне дали не ти се намират един-два артък, та да ми дадеш да си купа шекерец,
оти ми не стига ма,Кино?
Докато баба
изричала тези думи, Кина поизненадана умувала, пресмятала и без особена нужда
премигвала ли, премигвала! Тя знае, че баща ми и баба помагат на Спас кое с
някой лев, кое с брашънце или някое чувалче с неуронена царевица. От друга
страна, от цицелък ли, от немотията ли, купон хич не й се давал току така ни в
клин ни в ръкав. И като помълчала малко и продължила да премигва, с глас на
нещо като дълбоко съжаление отговорила:
-О..о..о немам, немам артък купоне, стрино Марио, оти той
наш Спас много налата на шeкера...
* Разказ от книгатао ми "Разкази мили, весели и тъжни"- Русе, 2007г.