КА ГО ВИКАА…

   

     Сутринта, тъкмо бяхме станали, един момък надникна и почука на прозореца. Баба премести стола пред нея, облегна се на шкафа, на който си учех уроците,и докато да види кой е, момъкът отвънка заговори:

    - Стрино Марио, мама Цона ма прати да ти реча, че тати снощи умре и да додеш у назе.

   - Ка така умре изведнъжка бе Маринчо? Ка така изведнъжка бе? - викна му баба. Но Маринчо беше си тръгнал, та никой не й отговори.

   А баба като се обърна откъм прозореца, продължи да си говори: "Таа Цона, и тя вече сама остана. Па и Петър и той не бе престарел, та така изведнъж се метна да умре." И така като си говореше ме погледна и каза:

  - Ти баба, иди се измий и хапни корабета и сладко. Ако сакаш, иди и при майкя си, тя снощи викаше, че ше пръжи мекици. Па я ше вида да ида у Цонини, че нали сме свои, нали и смрътник се прибира с ора, не може само.

 После, както всяка сутрин, влезе в коридорчето, наплиска си очите и седна на кревата да се реши. Докато се решеше получих още една команда:

 - Я излезни баба, та ми откъсни пет-шест стръка от кафеникавото димитровче, дека е цъфнало под прозореца, че на такова место с цвеке се оди.

 Накрая тя сръчно раздели изрешената си коса на три равни снопчета и ловко я оплете в една дебела плитка.

 Баба винаги се обличаше в черно. 3а случая само смени къщните дрехи с по-новички и като ми поръча да кажа на мама, че е на погребение на дядо Петър, взе букетчето и излезе из къщи.

 Пристигнала тя у бабини Цонини, влезнала в стаята, където бил ковчега с дядо Петър, а то като на всяко погребение. Отвсякъде се усещала подтискаща тишина и оная много специфична тежка миризма на горящи свещи, тамян и есенни цветя. Около ковчега заварила няколко бабички - приятелки на баба Цона, потънали в тих и видимо задълбочен разговор - "като ка така Петър е направил таа работа" и "ка ше понесе това Цона, като не е имала никакво време да се приготви".

 Запалила баба свещичка, посегнала та погалила покойника по челото и отстъпила, включвайки се непринудено и с охота в разговора.

 По едно време заприиждали още хора. Дошъл и поп Цветко. Когато подготвили всички атрибути - жар и тамян за кандилницата, свещички за всеки от присъстващите, шише с червено вино, шише с олио и китка от босилек, Светия му дръпнал едно тъжно, тъжно и доволно отегчително опело, от което никой нищо не разбрал, освен често повтаряното "акий-паки" и "Господи помилуй".

 През това време баба Цона и някои от бабичките поподсмърчвали, попроронвали по някоя дребничка сълза и сегиз-тогиз поизтривали очите си с кенарените бели кърпи с, които баба Цона била ги дарила по повод на погребението.

  Когато дошла катафалката, натоварили ковчега и яваш, яваш хайде на гробищата. А там, както си му е редът, поставили ковчега върху пръста от прясно изкопания гроб и отворили капака. Всички присъствуващи заобиколили гроба, а най-близките се наредили успоредно на ковчега, коленичили в прясната пръст. На първо място, току над покойника били една до друга баба Цона и баба ми. От незапомнени времена, докато свещеникът завършва надгробната молитва и даде знак да спускат ковчега в гроба, на общия фон от ридания, най-близкият човек на покойника смазан от мъка, изплаква името му и ридаейки тежко добавя най-често "защо или къде ме оставяш бе ...? В случая му се полагало баба Цона да заплаче още по-силно и да му изридае едно "Петре, Петре, защо ма остави бе Петре?". Ама не би!

 Напъвала се бабичката веднаж-дваж и ненужно ровела с ръце в пръста, ама пусто устата й се не отваряла. А поп Цветко приключвал надгробната молитва та запял "надгробное ридания" и "прощайтес с мертвами" и а-а да даде знак да турят капака на ковчега и да го спускат в гроба.

  Като се понапънала още един път да изреве по-силно и прощално и видяла, че няма спасение, баба Цона хванала баба ми за рамото, раздрусала я и заповеднически я запитала:

 - Ама Марио, ка го викаа ма?