ТУКА Е „ПРЪВА
КЛАСА…“
Когато бях на
десетина години, чичо Николай беше вече директор на Земеделската Банка в град
Стара Загора. Той обичаше баба, много обичаше и мен. Почти всяка година през
лятната ваканция ни канеше на гости. Една година, може да е било 1941-ва или
1942-ра, както всеки път поседяхме двадесетина дена, от които половината в
курорта „Старозагорски бани”. Като дойде време да се връщаме в Бяла Слатина,
чичо ни заведе на гарата, купи ни билети първа класа, настани ни във влака и
докато изслушахме напътствията му по пътуването и се разцелувахме, влакът
тръгна.
Пътувахме
на север по линията Стара Загора – Плачковци – Велико Търново – Горна
Оряховица. Пресичахме Средна гора, Розовата долина и Стара планина. Свечеряваше
се. Аз стоях пред прозореца на купето и с огромно детско любопитство се
наслаждавах на бързо сменящите се омайни природни картини. А какви трепети да
видя чудноватата „осморка”. Такава фигура чертаеше железният път и виещият се
по него влак, когато пресича Балкана. После неусетно се спуснахме към Велико Търново
и ето ни към полунощ в Горна Оряховица. Влакът ни ще продължи за Русе, а ние
слизаме, за да се качим на друг за София.
Сега, като
пиша тези редове си мисля: Боже, Боже колко е непредвидим живота, колко си не
знаем за съдбата ...! Кой ти е „сънувал”, че само след десетина години баба и
цялото ни семейство, че по-късно и аз, няма да „сменяме” влака, а ще напуснем
родното си място и ще заживеем в град Русе ...
И така,
вече пътуваме по линията за София. Сега ще гоним гара Червен бряг, където
отново ще направим смяна и ще се качим на влак за Бяла Слатина. Този влак и
особено пътуването с нето възбуждаха голяма емоция. Вагоните и локомотива му
бяха по-малки, движеше се върху по-тясна линия от нормалните, по-бавничко, но
някак си по своему наперено и грациозно. По тези причини го наричаха
„теснолинейката”, а други, обикновено зевзеците, къде със снизхождение, къде
подигравателно, не зная защо го наричаха „чайника”или „Дундаки“.
В Червен
бряг пристигнахме преди зазоряване. Малко след това съобщиха, че влакът ни е
композиран и можем да се качваме. Заедно с втурналата се тумба, нарамила кошници,
торби и тук-таме някой поожулен куфар, тръгнахме и ние с баба. Беше все още
тъмничко. Минаваше се през няколко коловоза тъй ,че не бързахме. Пък и нали си
имахме билети за първа класа, за която по тези години в този влак и по тази
линия нямаше много мераклии.
Пред
вратите на вагоните суетня и нормално боричкане, както при качването във всеки
влак по онова време. Пред вратата на нашия вагон „първа класа” имаше по-малко
хора. Когато дойде реда ни и стъпихме на първото стъпало, отгоре от платформата,
по градски богато облечена жена, с широкопола шапка и кожена дамска чанта в
ръка, се обърна към нас и назидателно, със строг тон ни предупреди: „Тука не е за вазе бе, стринооо, тука е пръва
класа”.
Изтръпнах! Не
от високомерното предупреждение, а от познаването на бабиния характер и
нетърпимостта й към капелати госпожи и грандоманщината на богаташи и първенюта.
И както си знаех, реакцията последва мигновено – баба настръхна, взема думата и
сърдито занарежда:
-
Брейии, я гя виж ти бе! Тя госпожата, щото
е с капела е пръва класа, а язе, че съм със забратка, не съм класа!Моя мъж - госпожо
ли си, каква ли си, град е командвал, по светъ мъ е водил, синъ ми е банков директор,
та ти ше ми определяш класата и в кой вагон да съ возъ?
Неприятна работа, конфузна работа, ама няма на къде, качихме се,
настанихме се, а то сме в едно купе,баба продължаваше…, идеше ми да се скрия
под седалката…Като се поразвидели, оказа се, че капелатата госпожа е
собственичката на содолимонадената работилница в Бяла Слатина Лушка Софиянска,
която никога не изпускаше възможността да се покаже, че е богата и нещо като
буржоа ...За лош късмет, този път фасоните й не минаха, защото си намери майстора…Баба
никак не и остана длъжна, а Лушка като разбра с кого си има работа омекна, свали
капелата и си сви опашката.
От тогава, та и до ден днешен,
когато в семейството си говорим общо за живота и особено за човешките отношения, често се откриват подходящи случай, та все някой от нас ще се обади
и ще рече:“Стрнооо тука е пръва класа!“