КАКВО ДА КАЖА НА МАМА

Една вечер, като се прибирах от работа и още не съблякъл горната си дреха, мама с грейнала усмивка ме посреща с пощенски плик в ръката си и вика:

-   Хайде, имаш писмо от някакъв професор, от София.

Поех писмото, обърнах го да видя подателя – беше от проф. Цанко Захариев от катедрата по „Ветеринарно санитарна експертиза”. Професорът от името на академик Игнат Емануилов  и от свое име ме канеше да участвам в обявения конкурс за асистент. Прочетох писмото един, два пъти, зарадвах се, а мама усетила радостта ми надникнала над мен, сякаш и тя да прочете написаното ме пита:

-       Какво ти пишат?

- Радостни работи ми пишат мамо, отлични работи ми пишат! Канят ме да ставам асистент в нашия факултет в София .Ами да видим какво ще правим - то не е шега работа, голяма подготовка се иска, яко четене трябва да пада!

             -  Ти си знаеш, ти си разбираш, но като те гледам все нещо пишеш, съчиняваш, видими се имаш мерак за такива работи…та решавай си де…., ама да не вземеш да се откажеш! Те като са ти написали писмо, значи са те оценили и те харесват хората. Каза майка ми окуражаващо и се упъти към другата стая.

         Какво да решавам, то аз бях решил още с първото прочитане на писмото. А в главата ми порой от мисли – и радостни и трепетни…и притеснителни…Знам си аз, знам си, мислено повтарях думите на мама,  но в онези години знанието не чинеше пукната пара, ако нямаш добра характеристика! Тя определяше хода на живота ни! Стрелнат ли те само с една-две черни краски – произхожда от буржоазно или кулашко семейство, засегнат от мероприятията на народната власт, подава се на капиталистическата идеология, прадядото, дядото или бащата  – такива онакива… няма учене, няма работа, няма жителство - всичко няма…! Няма и участие в конкурс, а за университетски преподавател, за асистент  – изобщо не си прави илюзии ! Нещо повече, ако черните краски са: „Враг на народа” и пази Боже „Участвал против мероприятията на народната власт”- неща за, които може и хабер да си нямаш, работата става изключително опасна и бял свят докато си жив, няма да видиш.

         Радостно ми е, а като знаех колко млади хора по нашия край бяха осакатени с тези характеристики, тежки мисли зачоплиха мозъка ми, въпреки че нямаше от какво да се притеснявам – произхождах от най-обикновено уважавано чиновническо семейство, на никого нищо не направило, освен някоя добрина ! Но пусто не бяхме ни комунисти, ни социалисти ни комсомолци, а това беше основния критерии за положителното съдържание на характеристиката и заключението й.

Знам си аз, знам си аз – повтарях мислено думите на мама, че тези характеристики се дават от родното място, че всичко зависи от местните шефове на партията и без много, много да  му мисля качих се на  влака и хайде в родното място, направо  при първия секретар на БКП –  Тоно Каменов се казваше..Отдавна бях напуснал Бяла Слатина, още като ученик, но си го спомнях, защото многократно съм го виждал, когато минаваше за към дома си по нашата улица.

           Валеше ситен студен дъждец. Спрях се пред дървената портичка и след няколко повиквания - бай Тоно, бай Тоно, той се появи на малката тереска и бързо ме попита кого търся и какво искам.

            -         Вас търся  другарю Каменов. Искам да споделя нещо с Вас и да Ви попитам… 
          -   Добре де, а влезни е тука под стрехъта и кажи !

        Отворих портичката, отидох на сухото при него, казах  кой съм, какво съм учил, къде работя, показах писмото от професора и като споделих радостта си обясних, че сега ме канят да ставам асистент. Бай Тоно ме слушаше с интерес и аз куражлия зададох въпроса заради, който бях дошъл.

       - Бай Тоно – и като го погледнах право в очите продължих – знам, че  да ме допуснат до конкурса трябва да получат характеристика от родното ми място – от вас. Няма да ви се разсърдя, разказах ви - имам си добра работа, не съм се натискал, оценили са ме и ме канят професорите от София…Имам голямо желание, ще се подготвя, няма да се посрамя, но моля ви кажете ми ще дадете ли съгласието си или не, та да знам и да не си губя времето в тежка подготовка и разноски да правя?

       Не мога да си изкривя душата. Въпросът ми не изненада бай Тоно и той спокойно и добронамерено без увъртания характерни за повечето такива персони  заговори, че нямам основание да се безпокоя, че даже за града ни е добре наши млади хора да се развиват и отиват на по-горни и отговорни служби. После,  като си подаде ръката за довиждане ме посъветва:

           - Все пак ти иди та се обади и на бай си Нейко. Нали го знаеш кой е ?

         - Знам го, знам го, сега разбрах, че той е кмета - потвърдих аз.

         - Той, той, обади се и на него! Настойчиво ме посъветва още един път бай Тоно, ръкувахме се и се прибра в къщи.

     Окрилен и радостен от този разговор, тръгнах да търся Нейко Йотов. Спомнях си добре и за него. Семейството им живееше близко до някогашната ни къща. Беше  висок, строен мъж, прехвърлил петдесетте, със зачервено лице и тук-теме с тънки лилави ивички по него, които издайнически подсказваха страстта му към чашката….Пишеше се за голям и правоверен комунист, който по сталински начин разбираше и упражняваше постулатите на „диктатурата на пролетарята”…

        Не обичах и не обичам такива типове, но нямаше как! Дъждът продължаваше да вали. Нямах чадър, но имах съдбовен момент в живота си. Нали все така бяха ме учили – да вървя по правия път, а тя съдбата може да не ме възнагради кой знае, колко богато, но не ще ме изостави и поне шанс ще ми даде. Е, ето го шанса – мислех си аз и шляпайки  по нанагорнището на калната улица, не след дълго стигнах пред къщата и на бай ми Нейко. Нямаше ограда, а къщната врата беше полуотворена. Пристъпих навътре и извиках няколко пъти Бай Нейко, бай Нейко…Никой не се обади. Попристъпих до сами вратата, дори понадникнах навътре, пак извиках и отново никой не се обади ! Притесних се. Погледнах часовника си – оставаха по-малко от два часа до влака, с който трябваше да се връщам. Друг влак имаше чак на следващия ден. А гарата на два-три километра от града. Дъждът продължаваше да вали. Притеснението ми нарасна. Помислих си - като го няма, няма го, нали съм получил благословията на първия секретар…Извиках още един път, но някак си с мисълта, че няма да съжалявам, ако и този път никой не се обади. То така и стана. Обърнах се и с бърз ход се отправих за гарата, обхванат от трепетни мисли и кроежи като какво и как трябва да го направя та да се  подготвя възможно най-добре за конкурса. А, това са четири изпита – по специалността, по марксизъм-ленинизъм, и два езика - френски и по руски език. Имах огромно желание и не се плашех. Живота беше ме научил да се справям сам, като разчитам единствено на собствените си сили, моите сили – знанието, трудолюбието и отговорността!

       Вземах си три месеца неплатен отпуск, намерих учители и започнах частни уроци по френски и руски езици, купих най-новото издание на учебника по марксизъм-ленинизам, събрах цял куп учебници и книги по специалността и започнах - аз както си знам – методично, основно, за изпит, но и за знания!

        Една седмица преди дата на конкурса заминах за София, наех хотел и продължих упорито да се готвя.

       Денят на изпита беше навъсен. Времето едно такова намръщено - зима си беше. И тримата кандидати още преди девет часа, когато трябваше да започне изпитването сме в катедрата и чакаме да ни извикат. Чакаме, чакаме, девет мина, наближаваше десет, нито ни извикваха, нито някой се появяваше да даде някаква информация!  Уж бях напълно спокоен, а ме обхвана смесица от възбуда, леко притеснение и смътни предчувствия…  По едно време вратата се отвори и извикаха само мен! Възбудата ми нарасна, съзнанието ми заработи на високи обороти – усещах, че има нещо нередовно и то е свързано с моята особа.

       Влезнах в просторен кабинет в който на голям кожен фотьойл седеше академик Емануилов с няколко листи в ръцете си, а до него на табуретка проф.Захариев. Застанах пред тях. Академикът ме погледна, погледна и листите, които забелязах, че са нашарени като зебра със сини и червени черти, повдигна ги като да ми ги покаже и каза:

    - Колега това е вашата характеристика. После обърна първия лист и продължи – кажете моля ви, но честно, бил ли е някой от семейството ви обект на Народния Съд, имате ли национализация на имоти например, въобще засегнато ли е вашето семейство от мероприятията на народната власт?

       Обля ме гореща вълна, краката ми се подкосяваха исках да извикам, прекъснах го и  отговорих спокойно но твърдо:

        -         Не, не! Няма такова нещо другарю академик! 
       -         А вие лично имал ли сте някакви противонародни прояви - оръжие някакво притежавал ли сте, носил ли сте? Продължи с въпросите си академика. 
      -         Никога и никакви, другарю академик! Какви прояви да имам и какво оръжие да нося? Попитах с дълбоко учудване на свой ред аз . 
      -         Не, не, никакви колега, но вижте тук какво пише -  посочи той част от текста на една от страниците дебело оцветен в червено и зачете : „Участвал въоръжен с автоматично оръжие в шпицкоманди срещу партизанското движение…”

        Повече не чух. Помня само че се свлякох на пода – припаднал съм! Настанала суматоха. Пръскали ме с вода и давали да вдишвам амоняк. По едно време чувствам се, че съм немощен, а с невероятни усилия се мъча да се надигна и все си повтарям – стани, стани, моля те стани, това е мръсотия, стани, кажи им, че това е мръсна клевета…! Не зная как, но скочих, извадих си паспорта и ужасен го тикам в ръцете на академика повтаряйки с разтреперан глас- вижте, вижте бе другарю академик, може ли дете на 10-11 годинки да носи шмайзер и да гони партизани? Вижте бе, вижте бе! Вече почти ридаещ продължавах да размахвам паспорта си и да повтарям -. Вижте, бе, вижте бе, другарю академик!

       - Успокойте се, успокойте се колега! С добро чувство ми говореше акад.Емануилов. Ние не знаем, ние не сме видели, но се досещаме, разбираме… Някак си не на мен, а като, че ли на себе си говореше академика и като се обърна към професор Захариев, подхвърли му листите и с глас на огорчение, едва ли не извика: „Абе Цанко, тези нашите хора до кога ще правят такива глупости бе?”

„Цанко” не му отговори. Само премигваше и учудено, утвърдително клатеше главата си. Но аз продължавах да бъда не на себе си и изригнах – това не са глупости другарю академик, това е мръсна отрова от ненормални хора, които погубват съдби - съдби погубват другарю академик…! Рязко се обърнах, излязох и до сега не помня как съм стигнал на гарата. Купих си билет, качих се във влака, седнах в едно купе, метнах част от шлифера  върху лицето си  и с изгаряща болка в душата си исках час по-скоро да се прибера в къщи, при родителите си, при мама.

   Чувствах се като беззащитно тежко наранено същество. С ритмичното тракане на колелата лека - полека се поотпуснах и поуспокоих. Опитвах се да мисля, исках да си обясня защо е всичко това? Как е възможно човешко създание да бълва такива злокобни клевети, от къде идва и защо е тази черна злоба…? За асистентството сякаш попретръпвах и започнах да не съжалявам. Помислих си даже по-добре, че стана сега. Ами, ако бях станал асистент и  довтасаше, а тя сигурно щеше да довтаса, тази същата характеристика ? Тогава направо щяха позорно да ме изхвърлят и ужас, още по-зле -  белязан, неблагонадежден и Бог да ми е на помощ, къде и как щях да си търся работа!

Е, такива работи си мислех, обръщах главата си ту на ляво, ту на дясно и от един път пред очите ми се яви образа на мама, в онзи момент в, който тя с грейнала усмивка ме посрещна с пощенски плик в ръката си и вика: Хайде, имаш писмо от някакъв професор, от София! И как окуражително ми каза – да не вземеш да се откажеш! Тя познаваше рожбата си, тя вярваше и се гордееше с мене. Тя беше прекия свидетел на огромния труд и усилия, които бях положил, да се подготвя отлично и да спечеля този конкурс. А, колко грижи и усърдие  полагаше милата, та да се чувствам добре и спокойно да си върша работата …

Влакът наближаваше моята гара. Мъката отново силно ме обзе и стисна гърдите ми. Продължавах да обръщам главата си на ляво, на дясно и с мислите си се пренесох на прага на бедната ни квартира, където ме посреща мама. Гледам я в очите, а те пълни с нетърпеливото очакване радостната вест да й съобщя…Боже мой, каква ти радостна вест – как и нея да отровя! Прегърнах я и замълчах. Какво, какво да кажа на мама…?