23 май 2015




ПЛАГИАТА


Ходих да си платя данъците.  На връщане минах през дунавския парк, по широката алея, близко до реката. Там въздухът е най-чист и гледката най-приятна. От лявата ми страна Дунава бавно влачи огромната си снага на изток, а тук-таме слънчевите лъчи, отразявайки се от водната повърхност подскачат, като пръски от разтопен метал…
От дясната ми страна килим от сочна тъмнозелена трева и много, отдавна забравили младостта си декоративни дървета - някои толкова внушителни и близко едно до друго, че вплели част от клоните си …дали в  приятелска прегръдка, или борба за повече слънце и въздух?
     Вървя бавничко, от време на време се поспирвам да погледам някой от минаващите кораби, мисля си за туй, за онуй и се сетих, как преди десетина дена разкриха министърът на отбраната на Германия, че преписвал за  дисертацията си от някакъв учен. Всички медии гръмнаха и единодушно порицаха плагиата, а световните агенции разпространиха новината включително и у нас. Още на следващия ден той се появи на телевизионните екрани и без  мрънкане и шикалкавене, си призна,  извини се на германския народ и  подаде оставка. Тя веднага беше приета и хоп – нов министър! Няма хъката, няма – мъката – германска работа, европейска работа!
Та, като си вървях и мислех за този немски плагиат в съзнанието ми оживя един спомен за подобно нашенско събитие с мое много, ама много интересно участие и преживяване…
През 1985 година в курорта „Албена” се проведе ХХХІ Европейски Конгрес на научните работници в областта на месопромишлеността. Аз бях член  на Организационния Комитет на Конгреса и активно участвах в неговата работа с научни доклади.
Както на всеки голям форум, така и на този конгрес за делегатите беше предвидена богата развлекателна програма. На една от тържествените вечери в китната местност „Орехите” отидохме със съпругата ми и малко неочаквано, дори  неестествено ни настаниха не при колеги, които бяха на по-предните маси, а на една от последните, малко изолирана маса с непознати мъж и жена, които се представиха, като заместник директор на месокомбината Варна и съпругата му. Не ни стана добре. Почувствахме се някак изолирани, поогледахме се наоколо за свободни места, нямаше на къде и седнахме. Е, нищо, ние сме контактни и обикновени хора, заговорихме ги и си обещахме приятно и весело прекарване.
Малко след това, широко усмихнат комсомолския секретар на института ни дойде при нас и води един млад – французин, който нямало къде да настанят, а нали аз съм знаел френски, та ще си говорим и госта няма да скучае. Какво да правя – от едната страна двама непознати свити особняци, от другата – непознат чужденец, тя ще е  една „приятна” вечер, но приемам разбира се новия член на компанията и започвам разговор с него. Оказа се, че е колега от бранша и току - що защитил докторска дисертация по много актуалната тема -   електростимулация на мускулната тъкан с цел нейното окрехкотяване.         В процеса на разговора ме попита интересувам ли се от проблема и любезно ми предложи, ако желая, би могъл веднага след завръщането си във Франция да ми изпрати един екземпляр от труда си. Той вече подарил един на доцент от Пловдив, който бил на специализация в техния Институт в Гренобъл. Приех с голямо удоволствие и трогнат му благодарих предварително.
От своя страна аз се похвалих, че съм защитил не една а две дисертации, че тук на конгреса участвам със самостоятелни доклади  за нитратите и нитритите в хранителните продукти и ще ми бъде приятно ако той прояви интерес към тях.
За разлика от французина варненската двойка, внимателно следеше разговора ни, но някак срамежливо си мълчеше, та се налагаше от време на време да ги включвам, като подканях с чаша в ръка да пием по глътка-две от хубавото руйно червено вино. А то се лееше на воля по всички маси, защото всеки можеше да си наточи, колкото желае от поставените  бъчви на различни места в прекрасния ресторант- градина. Отиваш при кокетната новичка бъчва,  приклекваш пред нея като за молитва, подлагаш каничката  под чучурчето, скръцваш с канелката и се наслаждаваш на струйката рубинана течност, която звънливо шуми и се пени докато я  напълни.
Е, вечеря, като вечеря, имаше музика, танци, нестинарки, веселба…
Конгресът завърши и не след дълго получих обещаната дисертация от моя млад френски колега, г-н Бруно Хулиер. Прекрасна книга с богат експериментален материал, компетентно текстово и нагледно представен, с много задълбочено обсъждане на резултатите и оригинални изводи.
Не си спомням добре, но може би след година ли, година и половина ми съобщиха, че специализиран съвет от Пловдивски Университет ме избрал за един от възможните рецензенти на докторска дисертация на известен наш доцент, с тема, като тази на г-н Хулиер. Както си му е реда, поисках от дисертанта и той ми изпрати труда си, но не подвързан, а на свободни листи в папка! Започнах да чета и се сещам за дисертацията на французина. Я викам си, да я намеря, тя може да ми бъде полезна при рецензирането. Поразтършувах се и я намерих  в библиотеката си. Чета, чета, сравнявам текста с този от листите в папката и не вярвам на очите си – резултати, изложение, таблици, изводи, та чак  и заключенията - всичкото преписано мота мо от дисертацията на г-н Хулиер! Ужасих се! Как е възможно? Нали доцента - кандидат доктора е университетски преподавател и много колеги го славеха за един от най-знаещите и най-можещите в нашите среди! Даже съществуваше някакво неписано правило, та всички кандидатури за научни степени и звания в този сектор на науката, задължително трябваше да минават на предварителна рецензия в катедрата, където се подвизаваше той и лично през неговата височайша преценка!
Не минаха два-три дни, дисертанта ми се обади и упорито настоя веднага да му върна папката, защото готвел представянето си за апробацията и материала му бил крайно необходим! Не се изненадах от тази прибързаност и въобще не повярвах, че не притежава втори екземпляр. Вече беше ми ясно, че колегата е притеснен, защото знаеше какви ги е вършил и силно се страхуваше  писанията му много, много да  се разнасят вън от чекмеджето на бюрото му! Въпреки това отнесох се подчертано любезно, казах, че съм се запознал със съдържанието на работата му и още утре сутринта ще изпратя папката обратно. Той  много се зарадва, а на мен не зная какво ми стана –  съчувствие ли, желание да го измъкна от това грозно плагиатство ли, та вместо да приключа разговора, деликатно, но достатъчно ясно му казах, че няма да е лошо, все пак, като готви презентацията си да поогледа отново внимателно текста, сигурно има още какво да се коригира и да наблегне главно на собствените си, два пъти повторих това „собствените си” изследвания и резултати!
След този разговор предполагах, че колегата добре ме е разбрал и усетил от препоръката ми, че съм се усъмнил в нещо. Ще се посепне, мислех си аз и докато не изчисти преписаното и се подготви съобразно правилата, едва ли ще посмее да се яви на апробация пред цял академичен съвет.
На сутринта, както обещах, изпратих папката, но някакво вътрешно чувство ми подсказа, та преди това направих и нотариално заверих  препис на съдържанието й.
За съжаление моето предупреждение не бе взето под внимание и  провеждането на съвета не само, че не се отложи, а много бързо бе насрочено Не можех да си обясня тази дързост, та си помислих, че вероятно ще се гласува удължаване на срока за представянето на дисертационния труд и насрочване на нова дата за апробацията.

Нищо подобно! На заседанието  със завидно самочувствие и увереност, кандидата застана наперен и с удивително самочувствие направи отлично представяне на преписаните резултати от чуждата дисертация! Присъстващите бяха много доволни, а голяма част и възхитени. Заваля порой от хвалебствени, в болшинството си некомпетентни, колкото ласкателни, толкова и несмислени изказвания. Слушах, гледах този цирк и останах изумен! Жал ми беше за прехваления доцент, но много повече съжалявах тези зяпнали в него, така брутално лъгани хорица, между тях и клакьори, все с високи титли в образованието и науката! Беше наистина много обидно – почувствах се омерзен! Бутафорията се състоеше в това, че никой от присъстващите, включително доцента, все още не знаеха горките, че в чантичката си нося както дисертацията на французина, така и преписаното, което така умело, със завидно спокойствие, току що ни бе  докладвано като свое.!
Когато изказванията и хвалбите попривършиха и председателстващият попита „Ако няма други желаещи за  изказване…”, не се сдържах, обидата в мен надделя – станах и показах
 книгата на Бруно Хулиер заедно с копието от папката на доцента.Само с няколко изречения посочих класическото плагиатство. Добавих и убийствения аргумент, че кандидат дисертанта от стотиците автори, които беше цитирал е пропуснал да цитира точно дисертацията, която е преписал.

Настъпи гробна тишина. Всички се обърнаха към мен и ме гледаха като втрещени! Доцента онемя, като че ли тялото му се смали, а лицето му толкова пребледня, че на фона на бялата стена пред която стоеше сякаш се изгуби…
Пръв се съвзе председателстващия, обърна се към доцента и го попита:

   - Дончев, вярно ли е това?
Не дочаках отговор. Аз също бях притеснен и развълнуван. Нагледал съм се на самочувствие без покритие, нахалство и воинстваща претенциозност, но всичко това ми дойде свръх доза! Станах, напуснах заседанието и от този момент нататък напълно се дистанцирах от тази срамна история.

Някой може да си помисли, че е последвало  разкаяние, извинение, подаване на оставка….? Може, но тука не е нито Германия, нито е истинската Европа - опазил ни Бог от такива постъпки!

    След няколко години научих че съставили комисия, отлагали, мотали, лъгали, и след време доцента си станал „д-р на науките”, малко след това професор, а после  и Ректор на висшето училище, в което се разигра тази комедия!  Оказа се, че много хора са знаели истината, но са си мълчали – едни от страх да не си загубят работата, други да не си развалят отношенията, а тези от съвета, вероятно, че някои от тях също са преписвачи…
Така беше у нас. Дори мисля си, че сега, в не свършващия преход е още по – зле...!

Но това не е всичко. Комедията има и втора - още по-забавна част и тя е невероятно  по - трагикомична!
           След десети ноември 1989 година, когато комунистическата диктатура се срина, от досието си  разбрах, че срещата ми с френския учен г-н Бруно Хулиер, никак не е била случайна. Тя е инсценирана и осъществена с глуповати надежди по предварително разработен план, със скъпо платени хора и техника, и похарчени грешни народни пари! Жалка работа..! Все пак положените усилия не отидоха напразно. Писано било, докато уж заместник директорът и  мнимата му съпруга са ме „разработвали”,изпълнявайки финала на скъпо подготвяното „мероприятие”, фактически са ми помогнали без да си искам, аз да „разработя”, а по-късно и да разкрия един голям нашенски плагиат!

х
  Разказ от книгата ми "Оживелите спомени", изд."Лени Ан", Русе, 2014г.