БЕЗ ВИНА ВИНОВЕН
Като млад
специалист работех в голям месокомбинат. Един преди обяд, в най-натоварената
зала гледам, пода се затлачва, тук-таме парчета отпадъци, два от каналите леко преливат
– в това производство се изисква голяма чистота и най-малкото нарушаване на
хигиената е недопустимо! Затова тук непрекъснато работят две чистачки, но в момента ги няма! Очите ми шарят
на ляво на дясно-няма чистачки, няма дявол….Питам работниците – къде са, на
къде са отишли? Вдигат рамена, не знаят.
Някои леко се подсмихват, може би знаят, но не искат те да са информаторите. Сигурен
съм, че не е от работническа солидарност – просто не искат да си имат разправии
и последващи неприятности…Излизам в големия коридор на цеха и се оглеждам да не
би да са там, а един от работниците –
такъв си беше устат и от нищо не му пукаше, ми вика:
- Докторе,
недей да ги търсиш тука! В стола са, в стола. И двете и Райна и леля Седефка са
в стола.
- Какъв стол
бе! Учуден говоря повече на себе си отколкото на работника - до обедната
почивка и до отварянето на стола има повече от час време, какъв е този стол?
- Столът си е
същия докторе, ама като си пръв на опашката ти сипват от най-пресничкото, най-мазничкото
и с най-голямата мръвка – смее се работника и ме пита да отиде ли да им каже,
че ги търся?
- Бягай, бягай
бързо и веднага….но не довърших нареждането си, бях ядосан, сепнах се и от един
път реших лично да отида и проверя вярно
ли нашите „хубавици” толкова много са прегладнели , та са напуснали преждевременно
работното си място и са се инсталирали, на опашката да са първи.
А столът близко
– в сутерена на административната сграда. Слизам припряно по стълбите и първото, което видях бяха двама мъже, седнали
на масата най-близко до кухнята и спуснатия шибър. Не им обърнах внимание и дори
не видях добре кои са, но си помислих - тези двамата са още по-мераклии за по-пресничко,
по-мазничко и за по-голяма мръвка…. Вниманието ми бе насочено към двете
дебеланки – нашите чистачки, също седнали и бърборейки си на една от първите
маси. Закрачих бързо към тях, а те като ме зърнаха се стъписаха, смутиха се и
станаха от столовете.
- Какво правите
тука бе другарки? Знаете ли, че залата е пред спиране, а вие сте избягали да не
изпуснете мръвките? Пода е потънал в мръсотия, каналите преливат, а те гладни! Бързо
да отивате в цеха и да се захващате за работа ! Дръпнах се в страни да минат
пред мен, обърнах се и тръгвайки към изхода почти извиках – Не ви е срам!
В този момент погледа
ми несъзнателно попадна на двамата мъже,
които бях видял при влизането си и разбрах, че това са партийния секретар и
профпредседателя на предприятието. Не се изненадах особено, но леко се
притесних. Викам си – абе, тези двамата
да не помислиха, че това „Не ви е срам”за
тях се отнася? Пази Боже, ще си имам големи неприятности! А някой от вътре ми говори
– хич да не ти пука! Те да се притесняват, а не ти! Пък и добре стана, че ги
засече как висят на празна ясла в работно време, вместо да вършат нещо, или
поне да са на работните си места, където винаги си придават голяма важност и
деловитост…
Както и да е,
всичко мина и замина, аз дори бях забравил за случилото се, когато след няколко
дена ме извикаха при началника на цеха бай Коста Райнов. Влизам в канцеларията, а там освен него заварвам и
партийния секретар- изправен с цигара в ръка и стереотипната поза изпълнена с
особеното самочувствие характерна за тези персони. Леко настръхвам. Бай Коста –
всеотдаен в работата си, скромен и честен човек, също стои прав, прелиства уж
някаква папка на бюрото си и ми вика:
-
Докторе, виж
тука, дошъл е другаря партиен секретар, той нещо иска да поговори с тебе, да ти
каже нещо…
В това време
партийният пристъпи към малката масичка между двете бюра, изтърси пепелта от
цигарата си в пепелника, погледна ме, така малко от високо и започна назидателно
да ми говори:
- Ти докторче си още младо
момче. Ние те вземахме при нас като надежден млад специалист, но има още много,
много да се учиш. Ти не може така грубо и
безцеремонно да се отнасяш с хората!
Досещах се, но просто не можех да повярвам…,
още не бях сигурен за какво точно става дума, затова веднага го прекъснах и
попитах:
- Извинете ама Вие за кои хора
говорите, за какви отношения става въпрос?
- Как за какви
хора и отношения става въпрос? Ти забрави ли как преди няколко дена наруга и
изгони работничките, които бяха дошли да се хранят в стола? Сопнато, с остър тон ми отговори партийния.
Ядосах се, а мисълта ми фучи, фучи - Абе този вместо
да се е засрамил, че също като двете
чистачки, рано, рано в работно време беше клекнал пред затворения шибър на столовата, дошъл акъл
да ми дава, да мъмри и плаши и защо ли? Защото, вместо да гледам как колегите –
контролни органи ще спрат производството, съм хукнал да търся недобросъвестни работници и си върша работата както
трябва!
Настръхването
ми се удвой.- Поизпъчих се и залпово му изстрелях няколко въпроса:
-
Много се извинявам,
но вие сериозно ли говорите всичко това? Кой ви го каза, от къде го научихте?
-
Как от къде знам
и кой ми го казал? Изрепчи се отново партийния - всичко лично съм видял с очите
си. Ние с Маринов, с председателя на профкомитета бяхме там – на една от
съседните маси…Ти защо се правиш, че не си ни видял?
-
Защото, като ви
видях там се засрамих другарю секретар и тогава и сега ме е срам за Вас! Вие
вместо поне в мислите си да сте доволен, че отговорно си гледам работата и да
отидете да потърсите сметка на недисциплинираните работнички, една от които е и
партиен член, сте тръгнал да ме плашите и с това да отчитате някаква дейност…Бях
се разтреперил, стана ми мъчно, обърнах се, направих една-две крачки дръпнах
рязко вратата и си излязох.
Тръгнах към
цеха. Развълнуван съм и мисля, мисля … Абе все пак това е партиен секретар,
по-възрастен е от мен, май, че трябваше по-кротко да се държа…Главата ми
пламна, пак мисля, мисля, и си говоря на
ум – ами като не е прав и ме предизвиква? И все пак, дано да се размине, дано
да няма някакви последствия!
Да няма да
няма, ама то имало…След няколко дена отивам на обяд в стола и като чакам на отворения
шибър да поема чинията с насипаната ми порция, главната готвачка леля Анка, се
наведе към мен и дискретно ми прошепна: „Докторе, много ти благодарим!Откакто
изгони Седевка и Райна и каза на партийния и профа – не ви ли е срам, мирясахме
и няма жива душа по масите преди да отворим и започнем да разсипваме храната…”
Замълчах си,
усмихнах се и с чувство на приятна възбуда и удоволствие, този път си хапнах с
двоен апетит!
* * *
След много
години в едно русенско бистро пием кафе с мой приятели, бивши капитани от
дунавския речен флот. От дума на дума, не зная как стана така, че им разказах за
този мой случай, с партийния секретар. Понеже изпитвах леко неудобство, като
как ще възприемат разказа ми, няколко пъти повторих, че всичко е абсолютна
истина А то на залудо е било притеснението ми, защото един от капитаните се обърна
към мен и усмихнат ми вика:
-
Професоре, не се
притеснявай бе! Колко… даже още по- комични случаи от твоя има. Слушай сега аз
ще разкажа за един:
Когато станаха събитията на десети ноември,
много телевизионни и вестникарски екипи плъзнаха по предприятия, служби и разни
обекти, да отразяват как се възприемат демократичните промени .
Такъв екип
посетил и наш кораб акостирал на понтона в пристанище Русе. Като тръгнали към
кораба, журналистите срещнали на понтонния мост един от членовете на екипажа и
го попитали дали е доволен от настъпващите промени. За тяхна изненада морякът
ядосано им отговорил, че лично той не одобрява промените и е крайно недоволен! Интервюирания
бил готвача, който обикновено слиза пръв и бърза да даде заявка за зареждане на
кораба с хранителни продукти. На последващите въпроси защо не одобрява
промените той дал следното откровено обяснение: „Ами до сега имахме само една
партия и само един полит капитан.А сега, като са се навъдили толкова партии и
всяка като ни изпрати по един аз какво ще ги правя, как ще се оправям с
тях?”Всички прихнахме да се смеем, а приятеля ни продължи разказа си, но вече
със свое допълнение и интерпретация: ”Готвачът е имал пълно право за себе си. Всички
членове на екипажите по корабите денонощно бяха заети с вахти, маневри,
ремонти, поддръжка на материалната част и какво ли не…Политиките – така
наричаха моряците политическите капитани, нямаше какво да правят, не познаваха
работата по корабите, пък и не им се захващаше за работа и затова постоянно
киснеха при готвачите…Беше им писнало от компетентните им съвети и указания!”
Отново
прихнахме да се смеем. Така беше де, така си беше! – обадиха се и другите
приятели от компанията. Аз пък се замислих и викам си – теглото на леля Анка нищо не е било в
сравнение с мъките и изпитанията на корабните готвачи! Вярно е, че нашият
партиен секретар рано-рано е отивал в столовата, поради очевидния излишък на
свободно време, пък и да му сипнат от най-пресничката, мазничката манджа и
подходяща… мръвка, но неговия събрат – политкапитана, направо си е шетал и
хапвал в кухнята! И да беше само това,
ами през цялото време е лазил по нервите на горкия готвач с „най-компетентните
си указания и кулинарни съвети !”
Разказът е част
от новата ми книга „Оживелите спомени”, изд. „Лени Ан”, Русе 2014 г.