11 февруари 2015




АМА ГЪРЦИТЕ НЕ ЗНАЯТ…

Гледам, гледам таз Елада,
уж фалит, а богатее!
Евро, долари с наслада,
да прилапва как умее!

Скоро някаква Сириза,
всичко обеща на гърка!
Нямало да има криза –
узо вечно да си кърка…

Гледам, гледам таз Елада,
брей, че хитричка порода!
Те да лапат – друг да страда,
то е стара гръцка мода…

Ама гърците не знаят,
че със сърп и чук не става!
Нищо, вече ще узнаят,
че са скапана държава!

05 февруари 2015



                             БЕЗ ВИНА ВИНОВЕН


Като млад специалист работех в голям месокомбинат. Един преди обяд, в най-натоварената зала гледам, пода се затлачва, тук-таме парчета отпадъци, два от каналите леко преливат – в това производство се изисква голяма чистота и най-малкото нарушаване на хигиената е недопустимо! Затова тук непрекъснато работят две  чистачки, но в момента ги няма! Очите ми шарят на ляво на дясно-няма чистачки, няма дявол….Питам работниците – къде са, на къде са отишли?  Вдигат рамена, не знаят. Някои леко се подсмихват, може би знаят, но не искат те да са информаторите. Сигурен съм, че не е от работническа солидарност – просто не искат да си имат разправии и последващи неприятности…Излизам в големия коридор на цеха и се оглеждам да не би да са там, а  един от работниците – такъв си беше устат и от нищо не му пукаше, ми вика:
- Докторе, недей да ги търсиш тука! В стола са, в стола. И двете и Райна и леля Седефка са в стола.
- Какъв стол бе! Учуден говоря повече на себе си отколкото на работника - до обедната почивка и до отварянето на стола има повече от час време, какъв е този стол?
- Столът си е същия докторе, ама като си пръв на опашката ти сипват от най-пресничкото, най-мазничкото и с най-голямата мръвка – смее се работника и ме пита да отиде ли да им каже, че ги търся?
- Бягай, бягай бързо и веднага….но не довърших нареждането си, бях ядосан, сепнах се и от един път реших лично да отида и  проверя вярно ли нашите „хубавици” толкова много са прегладнели , та са напуснали преждевременно работното си място и са се инсталирали, на опашката да са първи.
А столът близко – в сутерена на административната сграда. Слизам припряно по стълбите и  първото, което видях бяха двама мъже, седнали на масата най-близко до кухнята и спуснатия шибър. Не им обърнах внимание и дори не видях добре кои са, но си помислих - тези двамата са още по-мераклии за по-пресничко, по-мазничко и за по-голяма мръвка…. Вниманието ми бе насочено към двете дебеланки – нашите чистачки, също седнали и бърборейки си на една от първите маси. Закрачих бързо към тях, а те като ме зърнаха се стъписаха, смутиха се и станаха от столовете.
- Какво правите тука бе другарки? Знаете ли, че залата е пред спиране, а вие сте избягали да не изпуснете мръвките? Пода е потънал в мръсотия, каналите преливат, а те гладни! Бързо да отивате в цеха и да се захващате за работа ! Дръпнах се в страни да минат пред мен, обърнах се и тръгвайки към изхода почти извиках – Не ви е срам!
В този момент погледа ми несъзнателно попадна на двамата  мъже, които бях видял при влизането си и разбрах, че това са партийния секретар и профпредседателя на предприятието. Не се изненадах особено, но леко се притесних. Викам си  – абе, тези двамата да не помислиха, че това „Не ви  е срам”за тях се отнася? Пази Боже, ще си имам големи неприятности! А някой от вътре ми говори – хич да не ти пука! Те да се притесняват, а не ти! Пък и добре стана, че ги засече как висят на празна ясла в работно време, вместо да вършат нещо, или поне да са на работните си места, където винаги си придават голяма важност и деловитост…
Както и да е, всичко мина и замина, аз дори бях забравил за случилото се, когато след няколко дена ме извикаха при началника на цеха бай Коста Райнов. Влизам  в канцеларията, а там освен него заварвам и партийния секретар- изправен с цигара в ръка и стереотипната поза изпълнена с особеното самочувствие характерна за тези персони. Леко настръхвам. Бай Коста – всеотдаен в работата си, скромен и честен човек, също стои прав, прелиства уж някаква папка на бюрото си и ми вика:
-         Докторе, виж тука, дошъл е другаря партиен секретар, той нещо иска да поговори с тебе, да ти каже нещо…
   В това време партийният пристъпи към малката масичка между двете бюра, изтърси пепелта от цигарата си в пепелника, погледна ме, така малко от високо и започна назидателно да ми говори:
- Ти докторче си още младо момче. Ние те вземахме при нас като надежден млад специалист, но има още много, много да се учиш. Ти  не може така грубо и безцеремонно да се отнасяш с хората!
   Досещах се, но просто не можех да повярвам…, още не бях сигурен за какво точно става дума, затова веднага го прекъснах и попитах:  
- Извинете ама Вие за кои хора говорите, за какви отношения става въпрос?
- Как за какви хора и отношения става въпрос? Ти забрави ли как преди няколко дена наруга и изгони работничките, които бяха дошли да се хранят в стола?  Сопнато, с остър тон ми отговори  партийния.
   Ядосах се, а мисълта ми фучи, фучи - Абе   този вместо да се е засрамил, че  също като двете чистачки, рано, рано в работно време беше клекнал  пред затворения шибър на столовата, дошъл акъл да ми дава, да мъмри и плаши и защо ли? Защото, вместо да гледам как колегите – контролни органи ще спрат производството, съм хукнал да търся  недобросъвестни работници и си върша работата както трябва!
   Настръхването ми се удвой.- Поизпъчих се и залпово му изстрелях няколко въпроса:
-         Много се извинявам, но вие сериозно ли говорите всичко това? Кой ви го каза, от къде го научихте?
-         Как от къде знам и кой ми го казал? Изрепчи се отново партийния - всичко лично съм видял с очите си. Ние с Маринов, с председателя на профкомитета бяхме там – на една от съседните маси…Ти защо се правиш, че не си ни видял?
-         Защото, като ви видях там се засрамих другарю секретар и тогава и сега ме е срам за Вас! Вие вместо поне в мислите си да сте доволен, че отговорно си гледам работата и да отидете да потърсите сметка на недисциплинираните работнички, една от които е и партиен член, сте тръгнал да ме плашите и с това да отчитате някаква дейност…Бях се разтреперил, стана ми мъчно, обърнах се, направих една-две крачки дръпнах рязко вратата и си излязох.
  Тръгнах към цеха. Развълнуван съм и мисля, мисля … Абе все пак това е партиен секретар, по-възрастен е от мен, май, че трябваше по-кротко да се държа…Главата ми пламна, пак мисля, мисля,  и си говоря на ум – ами като не е прав и ме предизвиква? И все пак, дано да се размине, дано да няма някакви последствия!
   Да няма да няма, ама то имало…След няколко дена отивам на обяд в стола и като чакам на отворения шибър да поема чинията с насипаната ми порция, главната готвачка леля Анка, се наведе към мен и дискретно ми прошепна: „Докторе, много ти благодарим!Откакто изгони Седевка и Райна и каза на партийния и профа – не ви ли е срам, мирясахме и няма жива душа по масите преди да отворим и започнем да разсипваме храната…”
 Замълчах си, усмихнах се и с чувство на приятна възбуда и удоволствие, този път си хапнах с двоен апетит!

                       
                                   *   *    *

   След много години в едно русенско бистро пием кафе с мой приятели, бивши капитани от дунавския речен флот. От дума на дума, не зная как стана така, че им разказах за този мой случай, с партийния секретар. Понеже изпитвах леко неудобство, като как ще възприемат разказа ми, няколко пъти повторих, че всичко е абсолютна истина А то на залудо е било притеснението ми, защото един от капитаните се обърна към мен и усмихнат ми вика:
-         Професоре, не се притеснявай бе! Колко… даже още по- комични случаи от твоя има. Слушай сега аз ще разкажа за един:
  Когато станаха събитията на десети ноември, много телевизионни и вестникарски екипи плъзнаха по предприятия, служби и разни обекти, да отразяват как се възприемат демократичните промени .
Такъв екип посетил и наш кораб акостирал на понтона в пристанище Русе. Като тръгнали към кораба, журналистите срещнали на понтонния мост един от членовете на екипажа и го попитали дали е доволен от настъпващите промени. За тяхна изненада морякът ядосано им отговорил, че лично той не одобрява промените и е крайно недоволен! Интервюирания бил готвача, който обикновено слиза пръв и бърза да даде заявка за зареждане на кораба с хранителни продукти. На последващите въпроси защо не одобрява промените той дал следното откровено обяснение: „Ами до сега имахме само една партия и само един полит капитан.А сега, като са се навъдили толкова партии и всяка като ни изпрати по един аз какво ще ги правя, как ще се оправям с тях?”Всички прихнахме да се смеем, а приятеля ни продължи разказа си, но вече със свое допълнение и интерпретация: ”Готвачът е имал пълно право за себе си. Всички членове на екипажите по корабите денонощно бяха заети с вахти, маневри, ремонти, поддръжка на материалната част и какво ли не…Политиките – така наричаха моряците политическите капитани, нямаше какво да правят, не познаваха работата по корабите, пък и не им се захващаше за работа и затова постоянно киснеха при готвачите…Беше им писнало от компетентните им съвети и указания!”
Отново прихнахме да се смеем. Така беше де, така си беше! – обадиха се и другите приятели от компанията. Аз пък се замислих и викам си –  теглото на леля Анка нищо не е било в сравнение с мъките и изпитанията на корабните готвачи! Вярно е, че нашият партиен секретар рано-рано е отивал в столовата, поради очевидния излишък на свободно време, пък и да му сипнат от най-пресничката, мазничката манджа и подходяща… мръвка, но неговия събрат – политкапитана, направо си е шетал и хапвал  в кухнята! И да беше само това, ами през цялото време е лазил по нервите на горкия готвач с „най-компетентните си указания и кулинарни съвети !”

Разказът е част от новата ми книга „Оживелите спомени”, изд. „Лени Ан”, Русе 2014 г.