ТЕЛЕПАТИЯ
Когато се решило в страната ни да се открие
ветеринарномедицински факултет, изпратили десетина абитуриенти - отличници в
Германия да следват ветеринарна медицина. След завършването си, те заедно с
група немски преподаватели основали факултета към софийския Университет. Един
от основателите бил асистента Асен Петков.
Ерген, той е квартирант на своя състудент и голям приятел
д-р Контев. Докторът, красивата му съпруга и трите деца – всичките невръстни
момчета, обитавали двата етажа на голям и богат дом, а Петков настанили горе в
мансардата. Контев – шеф на ветеринарномедицинската служба в София, хубавец,
бохем и един от най-известните софийски бонвивани, почти не се свъртал в къщи.
На конна езда с министерши и съпруги на дипломатически агенти, по матинета и
приеми от посолство в посолство, ловни излети, служебни командировки…, че и
дълготрайни нощни игри на бридж и покер. Покани за подобни занимания валяли
отвсякъде.
Асистентът обратно –
кротък, амбициозен и ученолюбив,
от факултета у дома и все над книгата. Добре, че програмата на Контев била
претоварена, та често се налагало по негова молба Петков да придружава г-жа
Контева в Операта, Народния театър или в Славянска беседа за поредната премиера,
до някое модно дефиле във „Военния клуб”, или на симфоничен концерт в
зала”България” С времето той започнал да помага и в домакинските работи и
отглеждането на децата, докато един ден тихомълком и с пълно взаимно разбирателство
се извършила смяна на обитаваната жилищна площ – Петков слязъл долу и заживял с
г-жа Контева и домочадието, а Контев изпратили в мансардата!
Отлично се развивала и кариерата на Петков – главен
асистент, доцент, а на 9-ти септември 1944 година, комунистическата власт го
заварва, като голям български учен, професор с международна известност и чест
гост – лектор в престижни чуждестранни университети. За съжаление от тази дата
насетне благосклонността на съдбата секва… В страната под ръководството на
„Народната власт”плъзва терор – отвличания и екзекуции без съд и присъда,
десетки хиляди подсъдими от така наречения „Народен съд” и повсеместно
извършвани масови политически чистки. С чистка от „фашистки елементи” във Ветеринарномедицинския
факултет брутално са изгонени най-подготвените и изявени професори начело с всепризнатия
си лидер проф. Асен Петков.„Фашисткото” у тях е авторитета им на отлични и обичани
преподаватели добили образованието си в Германия!
Изгонили ги, но нямали с кого да ги заместят! Появилите
се мераклии – недоучени комсомолци и новоизлюпени членове на масовизиращата се
БКП, били явно негодни за университетско преподаване и научноизследователска
работа. Факултета осиротял, академичната обстановка изчезнала, учебния процес
се сринал, настъпила пълна бъркотия…! Изправени пред безизходица и провал, не
след дълго управниците се принудили, макар и с „класова омраза” да върнат
изгонените „фашисти”, а проф. Петков отново заел мястото си като ръководител на
катедрата по анатомия.
Пиша, пиша тези редове а той – Петков, сякаш оживял го
гледам пред мен - среден на ръст, леко наведен, с едра глава обкичена с
посребрена начупена коса и високо чело. Походката му уж тромава, а мисълта му
като тайфун. Четири семестъра ни преподаваше най-трудния и „най-страшния
предмет” – анатомията. Един път не го видях лекцията си да чете, листче някакво
в ръката си да държи и поглежда! Сериозен, студен и високомерен, но дълбоко вглъбен в мислите
и знанията си, изключително подготвен, голям ерудит! Не знаех неговите
политически пристрастия, но съм сигурен, че с отвращение гледаше и не можеше да
понася „партийните мероприятия”, които по онова време натрапваха в ежедневието
ни.
Спомням си как на факултетните събрания преподавателското
тяло сядаше по отпред, а професорското на първата редица. Когато от трибуната
се споменеше името на БКП и КПСС, имената
на „вожда и учителя” - Георги Димитров и „Бащата на народите” – генералисимуса
Сталин, нещо, което беше абсолютно задължително, всички бързо ставахме, продължително,
силно ръкопляскахме и бурно скандирахме
изговорените имена! Тягостно, трагикомично представление, в което се усещаше
фалша на предаността и особено на тези, които се престараваха и напираха да
бъде забелязано докарваческото им поведение…Да,
ръкопляскахме и скандирахме, докато най-важния от партийните началници наредени
на трибуната не преценеше, че трябва да спрем…Така беше! Само и винаги
единствен проф.Петков невъзмутимо продължаваше да седи на мястото си, видимо
без капка внимание към случващото се!
Когато съобщиха, че е умрял Сталин във
факултета настъпи непозната шетня и набързо изкараха всички на двора, под
високоговорителите, да слушаме непрекъснато повтаряното скръбно съобщение и
траурната музика, която заливаше страната.
А то един студ – вятърът горе на „Редута” бръсне и припръскват ситни капки леден
дъжд. Мръзнем, потреперваме от студ и пушим по някоя цигара, като да се постоплим,
ама гробно мълчим и стоим…смееш ли да мръднеш!
Позакъснял с наметнат балтон и кафявата мека
шапка, с бавната си характерна походка, по едно време на стълбите се появи проф.Петков.
Спря, погледна надвисналите облаци, позагъна се с балтона, не свали шапка и
като постоя само няколко минути бавно с безразличие се прибра в сградата! !
А, в онези
години – началото на петдесетте, червения терор беше във вихъра си и човешкия
живот нищо не чинеше! Вдигнат ли ти мерника, лепнат ли ти клеймото „фашист”,
„враг на народа”, даже само „опозиционер” да те кръстят, нищо добро не те чака
и теб, и семейството ти, че и по-нататък до родата...!
За професор Петков, като че ли не се отнасяше
това и той, за всеобщо учудване, твърде аристократично се отнасяше към тези
опасности! Смел и дълбоко принципен в убежденията и поведението си беше този
човек! Партийците, комсомолците и шушумигите го мразеха, но много от
студентите, макар и тайно му се възхищавахме.
Последно си го спомням от изпита ми по
анатомия. В преддверието на моргата, от
едната страна зад маса постлана с бяла покривка седеше той, а отсреща асистентите му. Студентите влизахме на група от трима човека, изтегляхме си билет
с два въпроса и сядахме на трите стола по средата на помещението. Там имахме
време да помислим и подготвим отговорите на въпросите си..
Случи се така, че влезнах с колегите си Димитър
Кирилов и Васил Иванов.Митко беше от рабфака, малко по-стар от нас – редовните
студенти , кротък и скромен младеж. За да се обгради със собствени верни кадри,
властта набързо произвеждаше среднисти от работническата класа, които без
конкурс се записваха в, който университет и в която специалност си пожелаеха!
Пръв поиска да говори Митето, но къде от
притеснение, къде от незнание, опита се, помъчи се, измънка няколко думи и
….нищичко не можа да каже. Професорът го погледна недоволно няколко пъти, което
подтикна един от асистентите да му прошепне
нещо, от което Петков се изчерви и със строг тон изпрати Митко в моргата, да
донесе едно ребро и опише анатомичните му части. След няколко минути иде той с едно
ребро в ръцете си, оглежда го, премята го с очевидна безпомощност горкия и за
зла участ не описание, а пак мрънкане и мълчание! А то е толкова просто и
елементарно – тяло, шийка и главичка на реброто!
Професорът се изчерви още повече и като се
мъчеше да прикрие явното си раздразнение го попита: „Колега, Вие преди да
дойдете за студент с какво се занимавахте?” Митко, който, сигурен съм едва ли
знаеше в този момент на кой свят се намира, все пак смутолеви, че е бил монтьор
в мини Перник. Тогава последва може би верният сам по себе си, но непредпазлив
и много опасен отговор, който никога
няма да забравя: „Колега - избоботи проф.Петков, Вие, като монтьор щяхте да
бъдете много по-полезен на Родината, отколкото като ветеринарен лекар!”.
Настана конфузна тишина. Професорът поиска от Митко студентската му книжка,
отвори я, не погледна нищо в нея, дори съмнявам се дали попадна на необходимата
страница и нервно му написа двойка.
Бяха изминали повече от десет години. В един
топъл юнски ден, в края на работното време в кабинета ми се отбиха двама-трима
от колегите да изпушим по цигара и разменим по някой сладка приказка. Не зная
защо, но точно тогава в съзнанието ми напираше спомена за моите професори от
студентските години, а името, образът и достолепната фигура на анатома Асен
Петков – най-отпред! Запалих една от любимите си цигари „HB”, поизтегнах се на стола и започнах да им разказвам за
изпита ми по анатомия, какво каза Петков на рабфаковеца Митко и как му трасна
една тлъста двойка…
- Не думай бе, отряза го - извика един от
колегите ми.
-
Да бе, страхотно
го отряза! И знаете ли, и аз, и всички в залата изстинахме от страх!
-
И какво стана
по-нататък – обади се Борето?.
-
Какво стана?
Какво да стане…? А давайте да тръгваме, а в трамвая ще ви доразказвам.
По
него време в Русе нямаше тролей, а на градските автобуси бяха прикачили отпред на
муцуните по един гръмогласен звънец, който за щяло и нещяло все звънеше, та им
викаха трамвай.
Цялата група се качихме и побързахме да
намерим места, че нашата спирка беше към гарата, кажи-речи на другия край на
града.
Пораздрънкания „трамавай” подскачаше по едрия
паваж на улица „Доростол”и вече наближавахме центъра на града, а Стоянчо настойчиво
ме пита:
- Този Митко после взема ли си изпита, оправи
ли се, оправиха ли го или напусна?
- А, оправи се, оправи се. Не зная как се е
оправил но си продължи и си стана доктор и той с нас. Даже миналата година от
наш колега научих, че много добър доктор бил и даже началник станал.
Вече сме на спирката пред „Халите”, Цецо зад
мен, леко проврял главата си между стъклото и дясното ми рамо, загрижен за
професора, защото за такава постъпка по това време не вярвал да му се е
разминало, ми задава цяла група въпроси: Къде ли е сега този човек, чувал ли съм нещо за него, виждал ли съм го
…..?
За
да му отговоря леко обръщам главата си към прозореца и о, Боже и Света
Богородице – опулен гледам, мигам и не вярвам на очите си – халюцинация ли е ,
полудях ли – на тротоара с вестник в ръка стои цял целеничък проф. Асен Петков
!
Скачам от седалката и викайки отговарям:
- Не, не съм, не съм го виждал, но тръгвайте
след мене, ето го, сега го видях, ето го на тротоара! И като се втурнах през
отворената врата на автобуса, направих няколко крачки и все още, не вярвайки на очите
си застанах пред него.
- Добър
ден. Извинявайте, но нали Вие сте професор Асен Петков?
Изненадан,
но види се приятно изненадан Петков с леко подсмихване ми отговори че поне за
сега няма двойник и че не бива изобщо да се съмнявам в самоличността му .
- Аз
съм Ваш бивш студент - продължавам да говоря, и впечатлен от вашите незабравими лекции, от
поведението и академичността .., уверявам Ви много съм радостен да Ви видя в
нашия град. А днеска, ох днеска - задъхан бърборя, днеска другарю професор в
последните час, час и половина, стана и едно чудо! Как да Ви уверя не зная, но аз…..
и като посочих Стоянчо и Цецо продължих - аз и тези мой колеги сме разговаряли
само, повярвайте ми, само за Вас!
Професор Петков ме погледна силно озадачен, леко
кимна с глава, после се усмихна, ярък лъч на задоволство озари лицето му и
отново с онзи характерен, неговия си тембър бавно ми отговори:
-
Благодаря Ви
колега и дай Боже повече такива чудеса по мой адрес!. И аз се радвам, много се
радвам, че ми се обадихте, защото, знаете ли - срещнат ли ме бивши мои студенти, винаги говорят хубави неща
за нашата обща работа в онези години.
А, що се отнася до „чудото”, хубаво, че
сте го видял и лично преживял. Нали знаете, че такива чудеса, като това вашето
си е чиста проба телепатия!
- Да,
да, телепатия е и то истинска, че и радостна телепатия. Между впрочем,
позволете да Ви попитам по какъв повод сте в Русе, имате ли нужда от някаква
помощ и с какво бих могъл да Ви бъда полезен?
- От скоро съм в Русе колега. Назначен съм
в селскостопанската Академия, която от София местят тук. Тя е с четири
факултета – Лесоинжинерен, Зооинженерен, Агрономически и ветеринарномедицински.
Някои колеги са отказали да се разделят със столицата, та аз съм в нашия факултет и отново завеждам катедрата по
анатомия. Тази година ще приемаме студенти и от есента започваме редовно
обучение.
- Браво, много се радвам, това за нашия град
е голяма придобивка! Значи вече сте нещо като русенец и ще се виждаме по-често.
Тогава дайте да сложим началото. За мен и семейството ми ще е голямо
удоволствие и чест да ми гостувате. Моля Ви не ми отказвайте!
Преди да ми отговори професорът леко се
подвоуми, но си личеше, че предложението му харесва.
-
Да Ви кажа в
момента нямам особени задължения! Даже имам много свободно време. Разхождам се,
както виждате и днеска. Често ми доскучава, макар че съм настанен тук в едно здание
– бивш френски пансион било, посред дунавския парк се намира… Там съм все с
млади хора – художници, артисти, музиканти, весела компания…Така, че принципно,
защо да не се видим - таман ще
поразгледам Русе и в другите му части.
За
обяда в неделя, мама и съпругата ми бяха приготвили нашенска трапеза с гвоздей
в менюто - деликатеса по онова време – телешки момици на скара. Обременен от
образа на онзи професор Петков от студентските ми години, чувствах се малко притеснен, а той си похапва сладко, пийва си
с удоволствие, разговорлив е, задава ни въпроси, слуша с внимание, споменава за
собствени преживявания…. От минута на минута се уверявам, че този професор не е
същия, който още носех в съзнанието си. Сега сме в компания с един естествен,
обаятелен и сладкодумен събеседник !
Видимо доволен и приятно изненадан от много вкусната скара, по едно
време, като отпи от чашата си глътка искрящо кабърне професорът ни пита:
-
Абе хора, какво е
това толкова вкусното нящо печеното, усещам го като мозък и се топи, топи в
устата ми?
До този момент тайничко се надявах, че ще има
такъв въпрос, затова вземах чашата с виното си, засмях се гласно, вдигнах я за
поредната наздравица и викам:
-
Тези дни ми е тръгнало на телепатии, ама и на
големи изненади и преживявания!. Остави това, че се срещнахме с Вас другарю професор, че в
момента сте срещу мен в дома ни, ами ето,
че имам възможност сега аз да Ви изпитам и то по анатомия. А, познайте Вие какво е това де?
Баща
ми, мама и съпругата ми ме поглеждат малко укорително, а професор Петков усмихнат,
но поучуден вдигнал и той своята чаша, чука я с другите и ме подканя:
-
Да, а, а ,
..интересно става, а , а..Давайте тогава, давайте да започваме изпита!
-
Кажете ми,
задавам въпроса си аз, кой е този анатомичен орган на младо животно, който на
скара е толкова вкусен, а в организма е свързан с неговия растеж?
-
Искате да ми
пишете една двойка, но няма да допусна – бързо ми отговори Петков и уверено
добави - мисля, че се отнася до тимусната жлеза, която известно е, произвежда
растежния хормон соматотропин, нали? После се наведе, остави чашата си на
масата, помълча малко преди да се изправи и бавно, замислено заразправя: Като
си помисля колко изпита съм провел в живото си и колко студенти съм изпитал, че
и какви случаи съм имал….И весели и комични, дори трагикомични, но има и фатални
– за жалост има и такива….
Спомням си за един - продължи бавно да
разказва той - беше може би преди десетина години. На редовен семестриален
изпит влезнаха трима студенти. Един от студентите, без сериозно да помисли
върху въпросите си, поиска да говори. Хубаво, да говори, но той неподготвен,
мълчи, не знае! Попитах го за някои неща, ей така да го поподсетя нящо – още
по-лошо, пак мълчи! Тогаз един от асистентите ми подсказа, че този студент е
рабфаковец – това бяха работници и селяци, учили не доучили, повечето
комсомолци и млади партийци, които властта подготвяше за свои специалисти. Този и
той дошъл доктор да става ! Обзе ме неприятно чувство, помислих си, кого
изпитвам аз, каква тежка деформация и фалш настъпват в образованието ни…и това което
ми напомни асистента – „касае се за рабфаковец…”, сиреч внимавай! Помислих си –
добре ще внимавам и зададох на младежа, спомням си само, че беше някакъв много
лесен въпрос. Викам си дано да се справи и каже нещичко, та въпреки нежеланието
ми, да се отърва от него, пък и той от мен…
-
Може би сте
поискали да направи анатомическа характеристика на едно ребро например? Несъзнателно
прекъснах монолога му, а той без да усети намека ми продължи:
-
Нящо елементарно беше, но младежа окончателно
блокира и не каза ни една съществена дума! Кипнах, едвам се сдържах, отлично
разбирах, че той не е виновен. Да, той не бе виновен, други бяха виновни –
други! Тогава го попитах къде е работел преди да дойде при нас. Отговори ми, това
добре си спомням и до днес, че бил миньор.
-
Не, не, не е бил
миньор, а монтьор е бил в мини „Перник”- Нетактично отново се намесих, но
Петков макар, че ме погледна малко учудено, унесен в този, види се неприятен спомен все пак продължи..
-
Тогава с твърда
увереност му казах, че по-добре е било да си остане като добър миньор ли,
монтьор ли, отколкото да става ветеринарен
.лекар! Писах му една двойка и толкоз. После помълча малко и допълни: Толкоз, толкоз,
но с това този изпит не свърши до тука…
-
Другарю професор,
тогава Вие, сякаш Ви гледам се ядосахте
и ето какво му казахте: „Колега, като монтьор щяхте да бъдете много по-полезен
на Родината, отколкото като ветеринарен лекар” – това казахте на Митко –
Димитнър Кирилов се казваше този студент.
Проф.Петков рязко се обърна към мен,
погледна ме с широко отворените си очи и силно изненадан почти извика
-
Има си хас! А, ти
Байчев от къде знаеш всичките тези неща?
-
- Знам, знам
другарю професор, защото един от тримата студенти в залата бях аз!
-
А сега де, а,
сега де, повтаряше Петков - ето ти още една гръмка изненада! Аз споделям с вас,
а Вие сте бил свидетел от първа ръка на
случилото се за което ви разказвам! Брей, брей, какво нящо е това живота! Ето я
сега моята „телепатия”, така да се каже! И като се поуспокой продължи монолога
си:
Знаете,
знаете Вие колега, но не знаете, че този злополучен изпит продължи на следващия
ден в Районния Комитет на комунистическата партия. Сутринта още не седнал на
бюрото си ме извикаха там, обявиха ме за неблагонадеждна личност, саботьор на
мероприятията на народната власт и грубо, най-безцеремонно ми заповядаха,
незабавно, още същия ден да напусна факултета! Ето, това бе жестоката последица
от този случай! За вас – студентите беше обикновен изпит, а за мен зло начало и
ново тежко изпитание – за втори път ме изхвърлиха на улицата! И като си помисля
защо? Защото си вършех работата, както съм учил и както са ме учили в Германия!
Така
свойски ни се изповяда моя гост, мислейки си горкия, че такава участ няма повече
да го спохожда. Той не знаеше, че местни недалновидни егоисти, със задкулисни
игри и интриги, вече бяха осъществили пъкления си план и Академията, още дошла
не дошла изгониха от Русе. Жалка пирова победа!
Жалко
и за незабравимия мой професор Асен Петков!Вместо радостното очакване от
предстоящия прием на студенти и започване на
постоянна преподавателска работа той отново се намери на улицата… Вече
за трети път!
* Разказ от новата ми книга "Оживелите спомени",изд. "Лени Ан", Русе 2014г.