СРЕЩА С
ЖИВКОВ*
Понякога съдбата ни предлага срещи, събития или
преживявания, за които не сме си и помисляли! Точно такава беше срещата ми с
Тодор Живков. При това не така мимолетна, на някакво тържество, съвещание или
даже в кабинет за няколко минути, а среща в тесен кръг, на работен обяд! Ето
как се случи това:
По онова време – средата на осемдесетте години на
миналия век по решение на Партията в страната ни трябваше бързо да се развиват
и внедряват производства на базата на биотехнологията. С голям ентусиазъм тази
разпоредба се изпълняваше в Разградска Област. Редом със съществуващия завод за
антибиотици, се строеше модерно предприятие за преработка на царевица и
биопроизводство на глюкозо-фруктозни сиропи. Реконструираха се предприятия от хранителната
промишленост. Правеха се опити за производство на цветя по метода на клетъчната
биотехнология. Откри се ново учебно заведение „Институт по биотехнология”. В
Разград често се провеждаха научни конференции посветени на тази проблематика.
Докладите се изнасяха от сътрудници в БАН, Научни Институти и висши училища от
цялата страна.
По това време и моята изследователска работа беше в
тази посока и вече бях създал препаратите „Цветостабил-А” и „Цветостабил-Б”, а
с тяхна помощ и биотехнология за производство на месни продукти без нитрат, с
минимално, безвредно количество нитрит. Така, че с доклади и научни съобщения
участвах и аз със сътрудници от лабораторията която ръководех.
Организацията на тези научни форуми беше на високо
равнище и винаги в присъствието на някоя от най-видните партийни личности –
Министър Председателя Гриша Филипов, члена на политбюро Пенчо Кубадински,
секретаря на ЦК на БКП по селското стопанство и хранителната промишленост Васил
Цанов, министри и генерални директори.
Спомням си даже, че на първия симпозиум пленарния
доклад за същността и основните направления на биотехнологията, изнесе другаря
Гриша Филипов! Докладът беше теоретичен, подготвен от колектив на БАН и
разглеждаше фундаменталните биологични и химични постановки, поради което и
наситен с тежка научна терминология.
Авторите бяха в залата, но Премиера го чете и то не монотонно с руския си
акцент, а със самочувствие, увереност, менторски тон и жестикулации на повярвал
в авторството си академик - биотехнолог!
Бях до него – на същия ред, през двама човека. Слушах
го, а ми беше неудобно да повдигна глава и да го погледна…И до сега се чудя,
каква беше тази тежка маниакалност, така характерна за повечето от висшите ни
партийни особи, които си вярваха и държаха да покажат, че всичко знаят и всичко
могат, че притежават едва ли не, универсална компетентност по всички
направления на науката и живота!
На една от научните конференции бях седнал в залата и
докато чаках откриването и реда за изнасяне на доклада си, към мен се приближи
другарка от организаторите, която ми каза, че моето място било „горе в
президиума”. И като ми подаде папка с материалите за конференцията, настойчиво
ме помоли бързо да отида и си заема мястото.
Аз в президиума - случваше ми се за първи път! Там
„горе”, на сцената бяха насядали
десетина човека, от които не познавах нито един! От една страна хич не ми се
отиваше, а от друга, да не се съглася при така оказаното ми внимание,
означаваше да направя голяма глупост! Отидох! Седнах, на един от столовете, а
се чувствах крайно неудобно и силно
притеснен.
Няколко дена след това ме извикаха в Окръжния Комитет
на БКП в гр. Разград за среща с първия секретар Анастасй Дончев. Бях го виждал,
знаех кой е, но лична среща с него до тогава нямах.
Дончев беше млад човек среден на ръст, силно черноок с
остри черти но с приятен израз на лицето си. Инженер-химик започнал трудовата
си дейност в завода за антибиотици. Много инициативен, мислещ и работлив човек,
с афинитет към науката и научните постижения, с уважение към знаещите, можещите
и кадърните хора. С внимание се отнасяше към научните кадри, които високо
ценеше, умееше да привлича и мотивира за проекти, на които беше безспорния
организатор и двигател. Този човек
гореше от желание за изява, а защо не и за по-нататъшен възход на
бурната си кариера..? Той отлично беше проумял, че като привлича добри
специалисти и като им създава благоприятни условия да прилагат знания и внедряват свои
постижения, в последна сметка те работят за него!
Така се отнасяше Дончев и с мен и моите сътрудници, а
ние бяхме доволни и активно работехме да се реализират проекти като:
Реконструкция и модернизация на месокомбината,
организиране на Института по биотехнология, в който разкрих и ръководех катедрата ”Биохимични и химични технологии”,
разкриване на нова научна секция „ Биологично активни вещества и биопродукти за
хранителната промишленост” към Института по антибиотици, внедряване на наша технология за оползотворяване на
промишлени отпадъци от хранителната промишленост, производството на препаратите
„Цветостабил…
Един ден през есента на 1986 година директорът на
месокомбината в Разград Михайлов ми се обади, че вечерта към 20 часа трябва да
участваме на някаква „специална” дегустация, Посрещна ни снажен мъжага, който
ни въведе в полуосветена кокетна зала с камина. Там на ниски столчета около
маса с наредени бутилки - богат асортимент от вина седяха Дончев и трима
непознати мъже. В последствие за единия
подразбрах, че е генерал, но другите кои са не стана дума, което още
повече засили съмнението ми, че освен виното не е изключено и моя милост да бъде „дегустирана”…? След
кратък общ разговор Дончев като посочи бутилките се поусмихна и каза,:
-
Другари, от тези
вина трябва да определим два асортимента – едно бяло и едно червено, защото
може би много скоро ще ни гостува висш партиен ръководител и трябва да го
посрещнем както подобава.
След дегустиране на виното от
няколко бутилки той се обърна към мен и ме попита:
-
Другарю Байчев, а
как сме с месните продукти произвеждани по вашата технология без нитратите ? С
тях също трябва да се представим? Сега това е много актуален въпрос и вие си
спомняте на последния симпозиум как др. Васил Цанов ви похвали. Даже… даже
мисля, че е информиран и др. Живков, който винаги проявява голям интерес към чистотата
на храните и такива технологии…
Вече
се досещах кой щеше да е „ Висшия партиен ръководител”, та бързо и бодро
отговорих:
- Технологията нали знаете, че е внедрена в
месокомбината, новите изделия се приемат много добре и производството е
ежедневно. В завода за антибиотици редовно се произвеждат и „Цветостабилите”,
които се търсят и от други предприятия в страната, така, че бъдете спокоен,
няма да се изложим!
Всички мълчаха, а Дончев видимо доволен
продължи с монотонен глас да разказва като, че ли на непознати колко добре е
науката да е близо и непосредствено в производството и как другаря.Живков
препоръчал това да бъде повсеместна практика…
-
Вие – отново ме
попита той - нали сте запознат с идеята му за създаване на малки
изследователско-производствени организации за разработване на конкретни
технологии и за тяхното конфекциониране в технологични системи?
Не
можах да му отговоря веднага, но той не ми даде и възможност защото продължи:
-
Между впрочем,
Вие др.Байчев успешно прилагате този принцип
и ако другаря Живков пожелае, бихте могли да му разкажете нещо от нашия
съвместен опит в това отношение. Знаете ли, аз мисля – продължи той, че трябва
да подредим и една малка експозиция от
препарати, новите изделия и няколко схеми на технологиите за производството
им. Какво бихте казали по това? И като погледна към Михайлов попита и него – А
вие какво ще кажете другарю Михайлов?
Какво
да кажем! Съгласихме се разбира се и понеже трябваше да се връщам в Русе
помолих да тръгвам, за да мога на следващия ден
да дойда отново и да се захващам за подготовката, що се отнася до моите
задължения.
Пришпорвам новата си „Жигула” по гладкия
асфалт, обхванат от разнородни чувства – радостно вълнение, леко притеснение,
гаделичкащо ме задоволство и ведра емоция…Боже мой, колко народ – мастити
правоверни партийци, затлъстели академици и надменни пазванти душа дават за миг
да се допрат до Тодор Живков, а то виж - аз и моите скромни научни постижения
на среща с него! Това пък никога, нито съм искал, нито и за миг не съм посмял
да си помисля, че може да ми се случи!
Пее моторът равномерната си песен, а мислите
ми една през друга, бързат и те като него…Изведнъж една от тях прониза
съзнанието ми: Гледай каква аномалия - Разград и Русе, само на петдесет
километра разстояние, а уж същата
партия, същата политика! Добре, ама тук ти дават възможност да твориш, да
внедряваш, да работиш, да изкарваш достойно хляба си, а там – в Русе –
механизация и електрификация на селското стопанство, друго не ги интересува!
Докараха им от София цяла академия с четири факултета – агрономически,
лесоинжинерен, зооинжинерен и ветеринарномедицински – разгониха ги! А нас и
биотехнологиите ни оставили на едно новоизлюпено директорче, колкото
самонадеяно, толкова и неподготвено, да създава постоянни обструкции и
интригантства „доказвайки” как предприятията „си имали технолози и изобщо не се
нуждаят от някакво си научно обслужване!” Помислих, помислих, махнах с ръка,
настъпих газта и си викам - майната им, глупаците никога няма да се свършат! Я
си върви ти по правия път Ванко, той дядо Божи си знае работата!
На следващия ден отново бях в Разград. Към обяд директора Михайлов ми разказа, че
току що се връща от „Комитета” където му наредили до тази вечер експозицията
която препоръча Дончев да бъде готова. Живков пристигал утре сутринта и е
ангажиран с държавни дела из окръга. Срещата щяла да е по обяд. Ние двамата
трябвало да бъдем в „Резиденцията” в 11 часа.
Така и стана. Пристигнахме точно в
определения час. Гледам в салона стилно подредена широка маса с всички
необходими прибори и атрибути за хранене. Столове имаше само от едната й страна
и те не бяха повече от 10-12 на брой. На два-три метра пред тази маса, беше
подредената малка изложба. Приближих се и започнах да оглеждам експонатите и
подредбата им, но още не обхванал с погледа си цялата площ, Михайлов ме дръпна
и ми каза, че му наредили да отидем в една от стаите на комплекса и да чакаме
там, а когато трябвало щели да ни извикат. Не зная защо, но останах с
впечатление, че моето присъствие в салона по време на последните минути преди
идването на гостите не беше желателно!
Малко преди дванадесет часа, чухме, че
настойчиво ни викат и най-често се споменаваше моето име. Излязохме и бързо се
запътихме към салона. В това време Живков и придружаващите го току що влизаха.
Дончев и двама трима се отделиха и застанаха встрани до масата, а той придружен
от една жена, която после разбрах, че е медицинска.сестра, подмина и отиде към
санитарния възел.
Бях застанал зад Дончев, който леко се обърна
и през рамо като, че ли недоволен ме попита:
-
Другарю Байчев, а
вие защо не бяхте на входа да ни посрещнете
Какво
да му кажа? Замълчах си, а той продължи:
-
Сега ще ви
представя на другаря Живков и когато той заеме мястото си и всички се настанят,
вие от тук някъде, където сме сега ще го
запознаете накратко с подредените експонати.
След 5-6 мин. Живков излезе и с характерната
си широка крачка в добро настроение
тръгна към нас. Ние се приближихме към него и Дончев чинно ме посочи, аз се
ръкувах с Живков, отстъпих на крачка – две в страни, а той пристъпи и седна на
първия стол зад края на масата. След него и другите присъстващи бързо заеха
местата си..
Стоях, изчаквах, а сервитьори започнаха да
сервират. Чудех се какво да правя! Изнесъл съм стотици лекции, беседи, защити и
представяния на доклади, изобретения, научни разработки, но на такъв „форум” –
пред първият човек в държавата и то по време на обяд – такова чудо не бях и сънувал, така, че не
знаех да започвам ли да чакам ли още! Спасението дойде от Живков, който ме
погледна, повдигна леко двете си ръце от масата, като да ми даде посоката и
вика:
-
Е, хайде давайте,
разкажете ни за вашата работа, за резултатите които сте получили!
И аз започнах:
-
Уважаеми другарю Живков – казах аз, съвсем накратко ще ви докладвам за някои
наши научни разработки, които успешно внедрихме в предприятия в гр. Разград, а
от тук и в цялата страна.
Живков ме слушаше с внимание. Аз усетих
това, бързо се успокоих и влязох в моя
си стил. Спомням си, че първо взех от
масата една опаковка от препарата „Цветостабил”-Б” и започнах да обяснявам
характеристиките му и ползата от неговата употреба. Разказвах гладко и
убедително, че е признат за изобретение, че ускорява производствения процес с
40-50% при което се пести труд и енергия и най-същественото е, че с
приложението му се произвеждат месни продукти без нитрат, само с минимално,
безвредно количество нитрит. Допълних още, че до сега такива препарати се
внасяха с валута от две-три западни страни, а сега ние можем да предложим
нашите за износ.
В този момент той ме прекъсна, посочи ми с
ръка мястото до него и вика:
-
Я елате, елате тук до мене, тука ще продължим разговора!
Изненадан
спрях да говоря. Помислих си – никой не ми е казвал, че ще сядам и оставам по
време на обяда! И къде е това „тук до мене”,
то там няма и стол...! Оставих препарата и тръгнах към масата. Чак
тогава видях, че до Живков има свободен стол, и
поставени всички прибори, даже и сервирано така. както пред всички
други. И се усетих – никой нищо не ми е казал, но всичко е било предвидливо
приготвено!Трябвало е обаче той да прецени и реши.
-
Сядайте тук и
продължавайте да ми разказвате! Ще обядваме и ще разговаряме.
Седнах и продължих да разказвам в същия
стил, но по-тихо и деликатно, съобразявайки се, че това става по време на
хранене. За ядене хич и не помислях, макар че от време на време хапвах по залче
за да съм уж в унисон с обстановката…Споменах за внедрените биотехнологични производства и създадената от
нас поточно механизирана линия за осоляване и масаж на суровини за тези
производства. А когато му казах, че за такава линия от западна страна ни искат
200 000 долара, а нашата ни струва само около 30 000 лв., той се
обърна към мен и ме попита:
-
Освен тук, къде
още сте внедрили тази линия? После без да чака отговора ми допълни - Това е
добро решение и трябва да се мултиплицира!
И като посръбваше от супата
Живков за първи път повиши гърления си глас и попита Дончев:
- Абе Анастасий, каква е тази чорба
с която ни гощаваш бе?Тя хем с боб, хем с леща?
Ставайки от стола си Дончев
бързо му отговори:
-
Това е
манастирска чорба другарю Живков, така я наричат „Манастирска”и е типична за
нашия край.
От минута, на минута разговорът ми с Живков вървеше все по-леко и
непринудено. Усещах как умее прецизно да скъсява дистанцията и да предразположи
събеседника си. Спомням си, че почти след всеки въпрос, който ми задаваше все
повтаряше: „Няма да се притеснявате! Ще ми говорите това, което мислите!” А то
такъв си ми е и характера, така че хич не се притеснявах, но признавам си не
беше лесно… Наред с обясненията около работа ми в Разград, изказах поддръжка си за създаване на малки
изследователско-производствени организации и как в лабораторията, която ръководя се стремим да работим на този
принцип. Споделих още, че когато се харчи валута за оборудване или материали от
западни страни, трябва да се проучат
първо нашите възможности, а за сключване на сделки да се изпращат компетентни
хора. Дадох пример със закупени прескъпи машини за затваряне на консерви, а у
нас нямаме необходимите кутии,., та трябва и те да се внасят от чужбина!
Разказах за десетките тонове фосфат, който внасяхме за нуждите на хранителната
ни промишленост, а заводите в Девня произвеждаха същия, който с лека
дообработка - лично бях проучил, дава същите резултати като вносния.
В един момент Живков се поизправи и ме
попита какво е мнението ми за качеството на нашите хранителни продукти сравнени
с произвежданите в западните страни и може ли да увеличим износа. Отговорих му,
че в последните години качеството значително се е подобрило. Вече имаме
продукти на световно равнище – пастьоризираната шунка в кутии например, която
започнахме да изнасяме за САЩ, но за жалост в крайно недостатъчни количества.
С особено внимание Живков ме слушаше когато
му заговорих за оползотворяването на промишлените отпадъци от хранителната
промишленост. „Това е сериозен въпрос”, каза той и ме попита ние работим ли в
това отношение и мога ли да му дама конкретни примери. Веднага се похвалих, че
тук в месокомбината в Разград сме внедрили наша линия за оползотворяване на
индустриални кости, кланична кръв и други отпадъци в много ценен фуражен
концентрат. Казах му, че получаваме и костна мазнина за медицински цели, която
в завода за антибиотици се използва като основа на лечебни кремове.
Така си разговаряхме ние с Живков, а то два
часа – най-кратките като, че ли в живота ми, излетяха незабелязано като един
миг. Точно в 14 часа той стана и пожела да се приближим към масата с подредените
продукти, препарати и схеми. Хвърли им един поглед, взема и дегустира едно малко парченце шунка. После, като тръгнахме
към изхода ме хвана под ръка и ми вика:
-
Нищо не ми
казахте срещате ли трудности? Нуждаете ли се евентуално от някаква помощ?
А сега де – Хамлетовска
история…”Срещам ли трудности?”, „имам ли нужда от помощ?”Как да нямам бе бай
Тодоре ? Трескаво си мислех аз. Ти, ако знаеш какви келеши ме подяждат, и а
остави това, ами каква армия от
посредственици се е подредила на държавната софра, каква бюрокрация и фалш ни
мачкат навсякъде и във всичко, как сте ни
разделили на „партийци” и безпартийни”и сме я докарали народа да вика –
„Те ни лъжат, че ни плащат, ама ние ги лъжем, че им работим”…,сепнах се,
уплаших се…леле, викам си, ами ако е разбрал това което си помислих и веднага
му отговорих, че трудности има разбира се, но не са такива, че да се оплакваме…
-
Тогава-продължи
Живков - всичко което ми разказахте сега, ще го напишете и ще го донесете лично
на мене, лично повтори ми той, в Централния Комитет! И като си подаде ръката за
сбогуване някак окуражително добави – Аз ще запазя Вашата дискретност.
От
всичко, което ми се случи през тези забележителни два часа, последните две
негови изречения ми направиха най-силно впечатление.
Много години минаха от тогава, много
пъти съм мислил за тях, за техния под текст и смисъл. Все повече се убеждавах,
че настояването на Живков „лично” да му
занеса това, което ще напиша и гарантирането, че ще”запази дискретността ми”,
означаваше, че той е знаел всичко за нездравата обстановка в страната ни…
След десетина дена Анастасй Дончев ми
поиска доклада, който трябвало да се напечати на пишеща машина със специален
шрифт. Занесох го. За мен остана един екземпляр, който пазя в скромния си
архив, като екзотичен спомен от тази височайша моя среща с човека,ръководил
страната ни в продължение на цели тридесет и три години!
х х х
В
книгата си „Страници от моя дневник”/изд.”Лени Ан”, Русе, 2012/, на датата
07.09.2011 година съм написал:
„ Сто години от раждането на Тодор Живков. Ще се проведе тържествено
честване в Правец.Една част от хората одобряват, друга са против, трета – хич и
не се интересуват.
Мисля, че щом искаме да сме демократично
общество и държава, такова честване е нормално!
Такъв – онакъв Живков управлява
държавата 33 години! През това време България е съществувала, народът е
съзидавал, страната малко или повече се е развивала.
Бил диктатор! Ами при тази „Диктатура на
пролетариата”, какъв да бъде – демократ?
Нека да оставим историята да съди!”
Сега
ще добавя: Нека да съди, но когато съди, Историята да не забрави да вземе
предвид и да предаде на поколенията, като какво е представлявала насила
натрапената ни комунистическа диктатура и като как „страната малко или повече се е развивала” щом диктаторът
в момента на своето падение е изрекъл: „Е, какво другари и другарки, СОЦИАЛИЗЪМЪ СЪ
ОКАЗА ЕДНО НЕДОНОСЧЕ!”
* Това е един от разказите в новата ми книга "ОЖИВЕЛИТЕ СПОМЕНИ" - Русе, септември 2014г. изд. "Лени Ан".
Помествам го по повод 25 години от вътрешно партийния преврат, с който свалиха от власт Тодор Живков.