Баба Мария не знаеше точно кога е родена. Колкото пъти съм я питал, все по един и същи начин ми отговаряше : „през Сръбско-българското морабе”. Това ще рече, че баба е родена през 1885 –та, годината на Сръбско-българската война. Оженила се на 18 и родила първият си син – баща ми, през 1904 – та, когато била на 19 години.
Баба Мария се ражда в семейството на Петко и Рада. Петко Белигерски е буен и богат човек. Куриер на Врачанския революционен комитет с апостол Заимова, а след Освобождението е един от първенците на Бяла Слатина. Рада - хубава мома, с благ характер е от големия и богат Даковски род, от близкото село Търнак
Баба е десетото дете. Другите девет измирали, съдейки от това, което тя ми е разказвала от дифтерит, скарлатина или едра шарка. Няколко години след нея се ражда брат й Камен. Той също е боледувал от някоя от тези болести, но оживява, само че остава със сериозни дефекти в говора и слуха.
Надарена с родовата си наследственост, при тези обстоятелства и в тази среда, тя расте като буйно и безгрижно дете. Парадоксално, но това безгрижие и щастливо детство са причина за една тежка последица и доживотни терзания. Баба Мария беше неграмотна! Защо става така?
Когато навършила 7-8 години, трябвало да постъпи в първо отделение в наскоро откритото първоначално училище „Цани Гинчев”. Нагласили я, натъкмили я с ново сукманче, бяла ризка с червени шевици, шарени чорапки и черни пантовки. Гъстата черна, дълга коса сресали и сплели в дебела дълга плитка. Преметнали през рамото й шарена торбичка с гайтанени прашки и я пуснали, та хукнала към училищния двор.
А там, първи учебен ден, детска врява и неразбория. Едни тичали, други се ритали, трети се оглеждали в новите дрешки, като че ли не се познават. Костаки, едно момченце – връстник на баба ми, си нямал друга работа, та я хванал за дебелата плитка и започнал да я дърпа, да крещи и предизвикателно да се смее Добре – ама, докато Костаки да се порадва на „подвига” си, баба рязко се обърнала и стоварила един-два юмрука по нослето му. Рукнала алена кръв! Момчето започнало да пищи. Стъписали се всички деца. Ами сега! Какво „ше рече даскала”? Изплашила се на здравата кандидат-ученичката и хукнала през глава към дома. И още от вратата разтреперана заразправяла за случилото се на майка си. А тя, добрата баба Рада, изплашена, да не отърве и това дете, нежно я прегърнала и успокоила с думите: „Я си стои мама у назе, сичко си имаме, за какво ти е притребвало това училище-мъчилище”! Така баба „завършила”учението си, без да го започне! А колко съжаляваше горката!
Баба беше разумна, мъдра и много чувствителна жена. Тя бързо разпознаваше и ненавиждаше лъжците, демагозите, хората с нечисти мисли и нечиста съвест С отвращение ги наричаше „омразе.” Органически мразеше превземките, големеенето, изкуственото в човека. Реагираше срещу тях, та често си навличаше и неприятности. Понякога съм я питал, какво й пречи, че някой „се ченчел”, лъгал или „големеел”? А тя почти троснато ми отговаряше: „Оти бе, нали го знам колко струва, оти да му не реча”?
Баба имаше силно чувство за справедливост, съобразно нейните си критерии. Беше смела и не се страхуваше.
Наред с това проявяваше много обич, доброта и всеотдайност, но само към тези, които обича и които според нея заслужават. Обичаше да даде, да услужи, а като й трябваше нещо, без притеснение си го поискваше.
Когато бях студент времената бяха много тежки, тежко беше и за семейството ни. Баба отиваше на пощенското гише, удряше намазания с мастило палец, че е получила пенсийката си и без да вземе нито лев, туряше палеца още един път на записа с, който ми изпращаше всичките си парици. А забрави я де!
Като дете и особено като мома, била много хубава. Това са ми разказвали нейни приятелки от моминство, а и тя самата. Важно доказателство за красотата й е снимката с нейна дружка, която Български пощи са използвали за една от първите пощенски картички у нас.
Много й беше мъчно и силно се вълнуваше от спомените за детството си прекарани при „мама и при тати”. Понякога съм я чувал да си тананика песента „Гукни ми гукни гогутчице ле / и я съм така гукала / кога ме мама гледала..”па се натъжи, сълзите й потекат и спре…
Когато остаря, една вечер заведох у нас моите приятели Станкулов с акордеона и Людмил с цигулката. Аз вземах китарата. Седнахме под крушата срещу врата, където живееше. Засвирихме и запяхме тази песен. Тя излезе натъжена и разплакана и кротко ни помоли да спрем. Прости ми, бабо, аз го направих да те зарадвам! Сега на твоите години отлично разбирам какво е да се отключи спомена и мимолетно да „преживееш” ония безгрижни и щастливи детски и младежки години при мама, а в моя случай и при баба.
Не бих казал, че беше суетна, но приемаше с болка и дълбоко учудване коренните промени на лицето и тялото си, които безмилостно настъпваха с напредването на възрастта. Отначало скришом, а после и в мое присъствие изваждаше изпод възглавницата малкото четвъртито огледалце, поставяше го пред лицето си и като го размърда наляво-на дясно ще рече: „ Абе, Вако, бе сине, това човек като остарева започне да прилича на маймуна! Дека съм била язе такава”? Годините и стареенето, бяха я направили неузнаваема!
Баба Мария се омъжва за Иван Вачов Байчев. Роден в гр. Лясковец, учил в родния си град и Велико Търново. Баща му, дядо Вачо, бил голям приятел и съратник на Стефан Стамболов. Вероятно затова и дядо Иван, на когото съм кръстен, е върл стамболовист и му остава верен до края на живота си.
Когато започва Сръбско-балгарската война, запленен от всенародния ентусиазъм, дядо упорито иска от баща си да го пусне да отиде на фронта. Но е малък - на 14-15 години? Тогава баща му се свързва по телеграфа от Търново със „Стефан”, който по това време е Председател на Народното Събрание. Моли го като дойде Иванчо в София, да го прикотка и върне.. Пристига дядо Иван в София, посреща го Стамболов, ама Ивачо не ще да се връща. Тогава „бате Стефан” му дава два златни напалеона и го изпраща на Сливница. Когато се връща от фронта, Стамболов го назначава в охраната на Събранието, а по-късно в Бяла Слатина за създаване и организиране на полицейски участък, пожарна и полска охрана.
Там се срещат с баба и създават семейство. Здраво и почтено българско семейство, в което се раждат и отглеждат трима сина. Под крилото на съпруга си, тя започва и придобива своето „образование”, поглед за света извън патриархалния, затворен свят на тогавашното село Бяла Слатина.
Поради партийните си и служебни ангажименти дядо имал и контактувал с много приятели, някои от които емблематични за страната ни по онова време. Ще спомена Димитър Петков – Чолака, баща на Петко и Никола Петкови. Ще спомена царския съветник и възпитател на децата на Фердинанд -Добри Ганчев, големия стамболовист, депутатът Йордан Йонов, врачанския окръжен управител Марин Стаматов, врачанския владика и други.
Такива хора е посрещала баба в дома си, питала, разпитвала и се учила от тях.
Наред с това дядо е назначаван на работа в т.н. „Нови земи”и баба се гордееше, че още по „онова време” се е возила на „трен” и „вапор” да пътува до Турно Северин, а после и до Ксанти и Дедеагач.
Баба Мария си знаеше цената, но никога не я забелязах да се възгордее-никога! Тя беше народен човек! Много рядко съм я чувал да казва за някои, особено за такива с крайно беден речник, с наивни разсъждения, глупави приказки и невъзможност за водене на смислен разговор: „Я са чуда, като са толкова прости, ка живеат”!
Когато бях дете и си лягахме да спим, то нямаше електричество, радио, телефон, телевизор – пази Боже, баба ще „духне” газената лампа, аз ще се гушна в нея и тя ще ми заразправя случки. Много често съм я карал да ми разправя за „царчетата”.
Баба питала Добри Ганчев как живеят децата на Фердинант”- царчетата”: Борис, Надежда, Кирил, Евдокия. Например какво ядат и къде се хранят. Ганчев отговорил, че се хранят отделно от възрастните, на отделна маса, но с обща храна. Следващият въпрос на баба бил, а какво пият, дават ли им по малко винце? Отговорът бил затрогващ. Само на големи празници сипвали в чашките на децата по малко винце. Борис бавно на няколко пъти го изпивал. Момичетата го близвали и обикновено се мръщели. Само Кирил, докато другите се кумели, вдигал чашата и на един път го гаврътвал. В същият миг Борис се обръщал към него и с назидателен глас му викал: „Сарахош”!
Един път, когато дядо довел врачанският владика вкъщи, тя го попитала: „Може ли бе, дедо Владика, човек да верва и да се моли на Бога, без да оди на черкова”?
Владиката отговорил, че може.
Баба не обичаше чернокаповците и на църква не ходеше. На стената над леглото й беше закачено кандилце с лика на „Света Дева Богородица”. Това беше „черковата” на баба. Всяка вечер преди лягане тя се изправяше смирена пред него и прошепваше молитвата „Отче наш”.
А знаете ли кой беше направил кандилцето? Аз, от щпертплат в часовете по „ръчна работа”, когато бях в трето или четвърто отделение Така ни учеха на труд в онова време. Сега на тези 10-11 годинки, смучат близалки с наркотик за зарибяване, мъкнат скъпи мобифони и висят пред мониторите на компютрите да гледат голи мацки! O, tempora! O, mores!
Преди някакви избори Димитър Петков дошъл в Бяла Слатина да прави събрание. Качил се на една маса на мегдана, а отдолу около масата дядо Иван и няколко по-видни стамболовисти. Събрал се и народ. По едно време накрая на тълпата се появила и баба Мария с първородния си син на раменете. Ораторът я видял и извикал високо: Я бе, я дайте наследника на Байчев, та да го покажем на всички”! И хоп, от ръце на ръце, малкият Петко – баща ми, се озовал в ръцете на Димитър Петков. Той го издигнал над главата си два-три пъти, извадил от джобчето на жилетката си златен напалеон, поставил го в ръчичката на детето и го върнал да го предадат на майка му. Детето набързо пристигнало, но напалеона изчезнал!
Та мисля си: българинът от едно време си е крал и сега си краде, независимо в коя партия членува.
Много ми е разказвала баба и за теглото, което е теглила. Когато на „партизанския принцип” дядо е уволняван, семейството изпадало в недоимък. Тогава се притичвали на помощ приятелите му. На първо място Йордан Йонов – стамболовист, депутат, богат човек, чифликчия от гр. Оряхово.
Голямата трагедия в живота на баба е смъртта на дядо и на най-малкият й син – чичо Вако, само за период от няколко месеца. На около 45 години, тя остава вдовица и без „най-свидната” си рожба. Много обичаше и двамата. Но си умря с непреодоляната болка и непреходна майчина обич по чичо Вако. В стаята до кандилцето беше закачен голям негов портрет, а на стената над главите ни, още по-големият портрет на дядо. Чичовият, не зная къде е. Този на дядо, заедно с портрета на баба, пазя при мен.
Наскоро след тази трагедия се раждам аз.
В двора ни имаше две къщи. В едната живееше баба сама. Съвсем малък тя ме взема и така до 17 – 18 - годишна възраст, аз си живеех при нея. Мама готвеше, мама ни переше, но ние с баба обитавахме, така да се каже „отделен апартамент”.
Баба не се разбираше със снахите си. Аз, от своя страна така и не разбрах защо се караха толкова често с майка ми! То беше нещо като лятна буря – загърми, затрещи, рукне един силен дъжд и мине-не мине време, току виж слънцето пак се показало, а на изток, над белослатинската местност„пишурата”грациозно се извиси чудноватата „дъга” и по улиците пак защрапука народец.
Та и тяхната работа!. Тъкмо за това, когато поотраснах и се скарваха, на майтап им казвах, че водят „стогодишна война”, като онази известна от Историята!
Когато се случваше сушава година и от месеци не капваше капка дъжд, тревогата натежаваше над градчето, посевите жълтееха, а в мислите се промъкваше призракът на беднотията и глада. Тогава жените правеха „Герман”. Вероятно езически „обред” пренесен през вековете. Той се състоеше в пълната имитация на едно погребение. Германът, с всичките му атрибути, се „извайваше” от глина. Обличаше се, поставяше се в малко дървено съндъче/ковчег/, обкичваше се с цветя, запалваха се свещи и се излагаше за поклонение пред къщата на Тота Ватковица. Сетне заприиждаха жени с цветя и подаръци. Па като му ревнат! Няма имитация. Най- гласовити и истински плачеха Ватковица, Цвета Вачовата, Цвета Дановата, Станка, Иванка Дръндарката.
По някое време, след обяд, понасят Германът и целият събрал се народ тръгва към река Скът. Там в някой влажен бряг се изкопава ямка и се „погребва” малкото глинено човече – Германа. Всичко това придружено с още една яка порция реване, защото поверието гласи, че колкото повече сълзи- толкова повече дъжд ще вали! После шествието се разотива, а по-близките жени от махалата сядат пред къщата на Ватковица на скромна почерпка и очакване на дъжда.
Сигурен съм, че вече сте се досетили, кой е „скулптурът” и върховен разпоредител на събитието – да, моята баба Мария.
Свидетел съм на 5-6 „германи”. Не всякога, но в повечето случаи е имало дъжд. Ако не в същия, то в следващите дни заваляваше. Тогава баба и първите й помощнички засияваха радостни и удовлетворени от сбъднатата мечта и благодарностите с, които ги обсипваха хората.
Едно лято, разказваше ми баба, тя пак правила „Герман”. А през това време се задали черни тъмни облаци, настанили се над градчето, спуснали се толкова ниско, че сякаш насядали върху комините на къщите и едва „погребали” Германа, като рукнал един дъжд, та щял да издави хората! Напълнили се къщи, мазета, дюкяни. Издавили се птици и животни. Хората станали пишман! Кметът се хванал за главата и тутакси разпоредил на дядо да тръгва с джандарите, пожарникарите и де кого види да помагат на народа. Като пристигнали в нашата махала, където положението било най-трагично, защото е в ниската част на града, дядо пощурял! Всичко било залято, та и покъщнина плувала из улици и дворове..
А на другия ден, когато се прибрал мокър и изтощен, още от вратата отправил към баба люта закана придружена с тлъста „лясковска” попръжня, че види ли я още един път Герман да прави, ръцете ще и начупи!
Баба знаеше „баенки” и баеше на урочасани – безплатно и всеотдайно. Идваха хора и водеха обикновено деца. Не проявявах интерес, защото още от малък баенето ми изглеждаше някак си несериозна работа. Може би мама ми е повлияла! Запомнил съм следната част от една баенка, вероятно поради пикантерията, която правеше особено впечатление на детското ми съзнание: „ Старец оди по язъ / носи тиква на гъзъ / старец пръдна / тиква са пръсна./ Да са пръснат зли очи / дека са еди кой си, орочасале../ Баба си вярваше и хората вярваха. Особено вярваше на баенката с червения конец, който по време на баенето се „скъсявал” толкова повече, колкото по-силно е урочасването. До края на живота й, не можах да я убедя, че конеца не може да се скъси от баене!
Баба Мария лекуваше „сливици”. Процедурата тя наричаше „бръкане” Болният отваряше широко устата си, тя поставяше лявата ръка на темето му, а с показалеца на дясната бъркаше в гърлото, повдигаше леко и силно натискаше сливиците. „Пациентът” изпищяваше, после ревеше от уплаха и силна болка и заминаваше, без много-много да се обръща назад.
Като малък много боледувах „от сливици”. Колко молби и колко кандърми ми е отправила: „Дай баба да ти бръкна и ше спреш да съ мъчиш”! А аз умирах от страх и винаги я предупреждавах да не си мисли, че това някога може да стане. Но тя, нали беше упорита и безстрашна, та един път ме издеби и си напъха пръста в устата ми. Тогава така я захапах, че не аз, а тя изпищя и ходи превързана около един месец. Повече никога не посегна.
Баба караше тежък климактериум. Нервите й бяха разклатени, награби я и атеросклерозата, която тя едва ли не гальовно наричаше „артерията”. Основните й заболявания, така, както тя ги разбираше и назоваваше, бяха следните:
„Развиване на пъпа”. В такива случаи тя се свиваше на кълбо в кревата, пъшкаше от болки и се държеше и натискаше с юмрук в корема върху пъпа. Пъшка, пъшка, пък ще ми каже: „А иди баба, да доведеш Рабиша, да ми завие пъпа”! Рабиша беше циганка, нейна придворна, която „завиваше” пъпове! Тогава хуквах към циганската махала, довеждах Рабиша, която вземаше леген, хладка вода и сапун и започваше да я мачка в коремната област, което още същият ден водеше до изцеление.
„Фанала я самелата”. Тогава не знаех, че това е било високото кръвно налягане. В такива случай баща ми довеждаше един кротък човек с много занаяти-бръснар, музикант и „лечител”. Бягах да не гледам, че беше ме страх, но манипулацията се състоеше в „пускане на кръв”и компреси със счукан чесан и оцет. След ден-два баба пак заемаше „юнашката” си стойка и повтаряше ли, повтаряше, „колко много лоша черна кръв изтекла”, та за това и така бързо й минало!
„Мъка, не можа да спъ и ми бучът ушите”. Е това беше перманентното заболяване! Заради него обиколихме, кажи - речи България, по гледачки, билкари, доктори и фелдшери, та до прочутият психиатър Проф д-р Емануил Шаранков! Най-напред я поведе чичо Николай, после тати, но по-малко и на края завърших „делото” аз.
Баба и проф. Шаранков, който беше роден за голям лекар и изключителен психиатър, станаха приятели. Тя му викаше Докторе, а той бабо Марийке. Водили сме я при него, поне четири-пет пъти. Общуването и лечението се извършваше повечето с писма. Колко мили писма съм написал на професора и какво редактиране съм му удрял!. Ами то, баба като започнеше да ми „диктува”, то спиране няма! И с тоя белослатински диалект! Иди му разбери, иди му хвани края!
Професорът лекуваше баба със сиропи, в които основното беше калиев и натриев бромат, валерианова тинктура и още две три по-незначителни съставки. Освен това, фрикции с кесе от груб плат и хладка или студена вода и редовни разходки. Баба изпълняваше много отговорно и трите неща. И ще рече: „Абе ужким по-добре съм бе, ама пак таа пуста мъкъ и па не можа да заспивам”!.
Видял се в чудо относно това”заспиване”, най-накрая професорът й нареди вечер, като си легне да повтаря до като заспи следното изречение:”Здрава съм, нищо ми няма и напълно съм спокойна”!
До края на живота си, всяка вечер баба си правеше фрикции, пиеше сиропа или само валерианови капки и повтаряше до заспиване: „Здрава съм, нищо ми нема и напълно съм спокойна! Здрава съм, нищо ми нема и напълно съм спокойна”! Беше ми проглушила ушите.
Професор Шаранков умря – лека му пръст и вечна му памет, а баба го надживя и почина на 94 години!
Това, което написах, за моята баба Мария, е твърде скромно.
Нека то да бъде едно малко, чисто камъче, скромен белег за светлата й памет, дълбока почит и искрена признателност от мен – внука й Вако, когото тя безкрайно много обичаше.
* Този разказ е от книгата ми "Разкази мили, весели и тъжни" /2007/. Публикувам го днес по случай голямия християнски празник "УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО", отново, спомняйки си за моята баба Мария и нейната безгранична обич и преклонение пред "СВЕТА ДЕВА МАРИЯ".