23 юни 2012

О..О...О, ТО НЕ БИЛО ИТАЛИАНСИ...*



     В началото на Втората световна война, Италия нападнала Гърция. Гърците се защитавали самоотвержено и фашистка Италия, с „новия ред” на Мусолини, 6-7 месеца тъпчела на едно място и не завоювала нито педя гръцка земя! Наложило се съюзничката – Германия, да изпрати няколко части войска и войната свършила за 10-15 дена!.

   От тази война в Бяла Слатина имаше въдворени няколко гръцки пленници. Един от тях се казваше Костас и се въртеше из нашата махала около фурната на бай Иван Македонеца и кафенето на Иван Заека. Там съм виждал Костас, когато мама ме пращаше да взема опечения домашен хляб. Или, когато отивах да си хапна лъжичка бяло сладко и ако го нямаше главния учител Йото Марков, да понадникна по масите, където страстно се играеше на табла и карти.

   Бил съм на 10-11 години и смътно си го спомням този Костас. Мисля, че беше среден на ръст, слабичък мъж, на около 35 години. Ходеше облечен с тъмно сив омачкан и износен костюм, някаква риза, но винаги с отдавна овехтяла вратовръзка.

   Един летен късен след обед, когато високите тополи препречили слънцето, на изнесените маси пред кафенето мъжка компания разпалено коментирала хода на военните действия по фронтовете из Европа

  В страни от компанията, на празна маса, смирено седял Костас. По едно време някой му обърнал внимание и както често се случвало му поръчал кафе. Като го изчакал да си сръбне веднъж-дваж баща ми го попитал:

- Абе Костас, как така се бихте с италианците, та не им дадохте да мръднат, а после бързо, бързо клекнахте…?

Костас свалил сивия каскет, поставил го на масата, сръбнал отново от кафето и леко усмихнат заразправял:

-Как се бихме? Ами добре си си бихме. Нашито войска, войската на Елада, много добър войска било. Изкопали хубав окопито, хубав оръжие, пушки било и много добро офисер имало. Гръски офисер много знаеш и много умно било.

- Добре бе, добре бе Костас, остави тия работи! Кажи ни ти как ги млатихте италианците и защо после втасахте така бързо? Обадил се друг от компанията.

- Как млатихте, млатихте? - продължил Костас - Ами така: Ни си почива в окопито и чака. Раано сутрин шуваме италиансито ида са, ида са, нашто офисер наресда – ше чакате, мълсете! Италиансито продълсават да ида са, ида са и като наблиси 40-50 метра, насто офисер вика: „Айде напред и стрелай, стрелай!Тогис нии искасаме ис окопито, тисаме насреста, викаме ура, ура и тъката, тъката, тъката, стреламе сресту италиансито, а то бега са, бега са, прес главите…

- И така повече от половин година, а? Учуден попитал баща ми.

- Да, тосно така, повесе от половин година!

- Е добре де, ами после как така стана, та свършихте за две седмици? Пак го попитал тати..

   Една сутрин - с тъжна нотка в гласа си продължил Костас, една сутрин, като стотиси пъти, ние пак суваме как италиансето иде, иде са, иде са. Насто офисер пак наресда мълсете, мълсете и като наблиси 40-50 метра, пак вика „Айде напред и стрелай, стрелай! Тогис нии пак искосихме из окопито и пак тисаме на среста, викаме ура, ура и тъката, тъката, стреламе сресту италиансито, ама то не бега, ами и то вика ура, ура, ура, и то тиса сресту нас и от всекаде прави тъката, тъката, тъката и салива ни с корсуми…! Кога погледнахме, о..о..о.., то не било италианси, то било германси! Тогис па нии прес главата, бега са, бега са, бега са!


* Това е мой стар разказ, който публикувам по повод на снощния футболен мач от европейското първенство, в който Германия победи Гърция с 4 : 2 .



06 юни 2012

ТРАГЕДИЯТА В ОБРАЗОВАНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА


    Тази сутрин в. „СЕГА” излиза със уводна статия – „Цели випуски не заслужават диплома”! В статията се отбелязва „   Не само голяма част от учениците са отчаяни след матура. Част от проверителите - също. С всяка година проверяващите стават все по-отчаяни, стигайки до краен извод - задължителното образование до 12-и клас е огромно разхищение на ресурс с нулев резултат.
В идеите за разделяне на гимназиалното обучение на две - до и след 10-и клас, тези хора виждат точно обратното на прокламираната цел - имитацията на образование да спре поне за открито нежелаещите да учат, които ще се откажат да продължат в последните две години.
   Снощи в новините по една от националните телевизии съобщиха, че доцент от т.н. „Технически университет” в гр. Габрово,е хванат с подкуп от 600 лв. за да даде изпит! Е, не е изненада. По-скоро е позната дълголетна история. После показаха студент – момче, което мрънкайки обясняваше схемата на подкупите при, която – цитирам: „ ДО УЧИТЕЛЯ „ стигали едва сто-сто и петдесет лева.
Жалка работа – какъвто  доцента, такъв поне на мен ми изглеждаше и студента, а при такъв състав, вероятно и университета !
Няма да забравя  председателят на БАН по Живково време – въздесъщия и колоритен акад. Ангел Балевски и неговата сакрална фраза – „Абе, като знам какви инженери произвеждаме, та ме е страх да отида на доктор”!  Какво може да добави човек към тази забележителна констатация, освен чернохумурната истина – добре, че не си жив бай Ангеле, та да видиш пък сега какво чудо е !
Споменавам това, за да се противопоставя на някои мнения и подмятания, че  трагедията в нашето образование и в частност във висшето ни образование е настъпила от няколко години. Това е абсолютно не вярно! Безобразията са от десетилетия, факторите, които ги предизвикаха и предизвикват са много, но основния е безкритичното възприемане на чужд, несвойствен за страната ни опит и ЗАРЯЗВАНЕ ПРИНЦИПИТЕ НА НАШАТА, БЪЛГАРСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА МЕТОДОЛОГИЯ, РОДИЛА СЕ ВЪВ ВЕЛИКОТО ВРЕМЕ НА НАЦИОНАЛНОТО НИ ВЪЗРАЖДАНЕ.
     При това много от работите, които се проверяват, не съдържат писмена част, защото зрелостниците не могат да се изразяват и директно отказват да работят по втората част от изпитните материали, която не е като тотото с тестовите въпроси.”Пише още в споменатата статия.
 Вярно е! Затова има и студенти, които не могат да пишат. Не съм си позволявал, но сега ще опиша един от тези случай.


            Изпитвам студент трети курсот нашумяла, модерна икономическа специалност. Изпитът е писмен. Понеже се преписва поголовно и безцеремонно, като прегледам писмените работи, с всеки студент провеждам събеседване. Както обикновено, не се изненадах, че с незнаещи и нищо незнаещи, има и по някой неграмотен!
        Тази категория, освен, че не са подготвени,  пишат имената си с ужасен почерк примерно така: „Пет р  И в на оф” /Петър Иванов/!
Точно такъв един екземпляр седна срещу мен и ме загледа с благ и весел поглед! Едно, такова живо момче, с прилична физиономия и тарикатско излъчване. Гледам го – симпатяга!
Пред мен на бюрото ми, писмената му работа. Ужас! Граматика! Каква ти граматика! То две думи няма написани като хората! Вместо „в” – „ф”, вместо „с” – „з”, „щ” – „шт”….!А това изречение – край на изречението, точка, запетайка, опазил Бог! Всичкото съчинение, от първия до последния ред – едно и който се опита, нека да го прочете!
В кабинета сме двамата. Поглеждам колегата в очите, а той дружелюбно ми се усмихва. Питам го:
- Вие колега от къде сте?
- От Плевенският край съм г-н професоре.
- Ами Вие сте неграмотен бе колега, вие не можете да пишете, а сте студент трета година!
„Колегата”, вече по-леко усмихнат, продължава да ме гледа в очите и с детска наивност искрено ми доверява:
-         Ей, господин професоре, не можах да са науча бе!
Едвам се въздържах, да не се пукна от смях и с тъжна усмивка, леко усмихнах се и аз.

Да, това беше преди десетина години. Разтревожен съм и мисля, че времето за усмивки, та макар и „тъжни” отдавна отмина, а нуждата от крути мерки за оздравяване на нашето образование е крещяща!