От северната страна на къщата ни растеше дебел, висок и кичест явор. Между стената и яворът имаше малка пролука, която едвам събираше детското ми телце. Бил съм на пет – шест годинки. От прозореца на бабината „соба” все поглеждах към короната на явора, но никога не видях да кацне в нея ни врабченце, ни гургуличка, славейче, синигерче или шаренокрил кълвач да се залепи с нокти в кората на някой от дебелите клони и звучно да опита здравината му с острия си клюн! Никога не видях! Не зная защо? Тогава не ми е правело впечатление, а сега си мисля, че там е била Самотата, но онази самота с присъствие….!
Кой гонеше птиците от явора? Може би там е имало други птици, невидими птици, птиците, които безшумно хвъркат, без звуково пеят, или други невидими същества, от които се лее музика без да свирят, които без писец и със затворени очи четат и пишат!
Гледах от прозореца на бабината „соба”в клоните на явора, където малките нежни листенца трепкаха като мараня в лятна жега….Нищо не виждах, а чувах гласове на птици – много птици, които не пеят, а чувах гласовете и песните им! Чувах музика, която се не чува - удивителна музика, а не виждах някой да свири и пее! Чувах как се рецитираха вълшебни сонети, които там - между клоните на нашия явор, някой пишеше без писец и рецитираше без глас….!
В короната на явора, между изкривените му яки клони, имаше нещо, което ме привличаше? Какво беше? Не зная, но отварях вратата и отивах да се навра и клекна в оная малка пролука, която едвам събираше малкото ми детско телце!
Тогава, тогава се унасях, нещо ме възвисяваше и започваше една вълшебна и невъобразима с мелодичността си симфония, която никой не свиреше, една музика от вдъхновение без вдъхновител, от светове чародейни, но недокоснати, от преживявания безмерно красиви, но неизживени, от една неземна красота, но красота, недоизказана, недозавършена и красота, до край непреживяна….Не зная! И сега, като си спомням с трогателно умиление за тази моя безкрайно красива емоция, не мога да си обясня от къде идваше това чувство, защо на мен, кой го натрапваше на крехкото ми детско съзнание? Предсказание ли някакво беше за пътя, по който ще върви животът ми?
Тогава не разбирах, сега също! А защо отивах на това мое малко местенце с настървение? Да слушам нежните радостни и тъжни, а небесно красиви и примамливи трели на моята орисия?
Там имаше нещо силно, непреодолимо силно, което ме грабваше в обятията си и ме караше да слушам неща, които не се чуваха, да мечтая за неща, които не познавах, да се радвам и тъжа, без да съм радостен и тъжен и без да осъзнавам защо!
Кой изпълняваше тази вълшебна симфония в короната на извисилия се над мен явор и бележеше може би какво да се случва в живота ми?
Боже мой, досещам се! Дали това не са били моите орисници и моят Ангел – пазител? А Луцифер?
От него ли се плашеха врабченцата, гургуличките, славейчетата, синигерчетата и шаренокрилият кълвач, че да се залепи с нокти в кората на някой от дебелите клони и звучно да опита здравината му с острия си клюн…?
* Това е първият разказ от новата ми книга - "КАКВИ ВРЕМЕНА, КАКВИ СЪДБИ".
Публикува се за първи път.
24 ноември 2010
10 ноември 2010
СТО И ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА йОРДАН ЙОВКОВ
Още една светла годишнина от историята на българската култура – СТО И ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА ЙОРДАН ЙОВКОВ.
Класик и хуманист, виртуоз на късия разказ, драматург изваял едни от най-светлите и красиви образи в българската литература!
По повод на тази годишнина предлагам със съкращение статията „Йордан Йовков – биографични бележки” от „Речник на българската литература”, из. „Хемус”, София, автор – Ив.Сарандев..
* * *
Йордан Стефанов Йовков (09.11.1880, Жеравна, Бургаска област – 15.10.1937, Пловдив)
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900); Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. Завършва ШЗО в Княжево (1902 – 1904), В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Първата си белетристична творба – "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" – Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия й ден до нейния трагичен край., Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и романите "Чифликът край границата", "Ако можеха да говорят", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът". Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин – социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот – от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата.
* * *
През седемдесетте години на миналия век, често ми се налагаше да пътувам с кола от Русе до Добрич, тогава град Толбухин. Когато напусках покрайнините на Силистра и от лявата ми страна на километри ме придружаваха граничната полуса и оградата от телените мрежи, започваха въображенията, емоциите и виденията – всичките свързани с Йвковите писания, които от юношeските си години четях и обичах.
А, когато границата свиваше още по-наляво навътре в безкрайната добруджанска шир, далеееко до сами хоризонта, сякаш изплуваха контурите на „Чифлика край границата”. Тогава поглеждах напред и в синевата на небето си въобразявах, че ще видя някоя бяла лястовица….
Прясно асфалтирания път, беше прав като свещ. Безбрежна равнина в зелено.Моторът на новата ми „Жигула”работнеше тихо и равномерно, а слухът ми се напрягаше и искаше да чуе пеещите шарени добруджански каручки… В дясната ми страна се разстилаше море от пшеница с едри класове. Далече, далече в маранята над тях, на нежни копринени платна сякаш виждах, как се люлееха образите на Албена и Боряна….Йовковите – така красиво и неповторимо нарисувани!
Въображения, видения, емоции – всичките свързани с Йовковите писания, които от юношеските си години четях и обичах.
И да не забраня! Първият Йвков герой, който ме плени и най-много обичах, беше Шибил!
Класик и хуманист, виртуоз на късия разказ, драматург изваял едни от най-светлите и красиви образи в българската литература!
По повод на тази годишнина предлагам със съкращение статията „Йордан Йовков – биографични бележки” от „Речник на българската литература”, из. „Хемус”, София, автор – Ив.Сарандев..
* * *
Йордан Стефанов Йовков (09.11.1880, Жеравна, Бургаска област – 15.10.1937, Пловдив)
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900); Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. Завършва ШЗО в Княжево (1902 – 1904), В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Първата си белетристична творба – "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" – Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия й ден до нейния трагичен край., Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и романите "Чифликът край границата", "Ако можеха да говорят", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът". Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин – социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот – от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата.
* * *
През седемдесетте години на миналия век, често ми се налагаше да пътувам с кола от Русе до Добрич, тогава град Толбухин. Когато напусках покрайнините на Силистра и от лявата ми страна на километри ме придружаваха граничната полуса и оградата от телените мрежи, започваха въображенията, емоциите и виденията – всичките свързани с Йвковите писания, които от юношeските си години четях и обичах.
А, когато границата свиваше още по-наляво навътре в безкрайната добруджанска шир, далеееко до сами хоризонта, сякаш изплуваха контурите на „Чифлика край границата”. Тогава поглеждах напред и в синевата на небето си въобразявах, че ще видя някоя бяла лястовица….
Прясно асфалтирания път, беше прав като свещ. Безбрежна равнина в зелено.Моторът на новата ми „Жигула”работнеше тихо и равномерно, а слухът ми се напрягаше и искаше да чуе пеещите шарени добруджански каручки… В дясната ми страна се разстилаше море от пшеница с едри класове. Далече, далече в маранята над тях, на нежни копринени платна сякаш виждах, как се люлееха образите на Албена и Боряна….Йовковите – така красиво и неповторимо нарисувани!
Въображения, видения, емоции – всичките свързани с Йовковите писания, които от юношеските си години четях и обичах.
И да не забраня! Първият Йвков герой, който ме плени и най-много обичах, беше Шибил!
01 ноември 2010
125 ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ
Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) е роден ня 26.05.1885, в Стара Загора,в семейство на потомствени учители и свещеници. От малък остава кръгъл сирак. Проявява литературни интереси през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само 2 пародии в сп. "Българан", подписани с инициали. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". През 1907; се запознава с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с големите наши литературни критици - Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана по-нататъшната му творческата съдба. Заедно с Д. Дебелянов се радва на покровителството на Д. Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. "Съвременник", № 2, под стихотворението "An die Natur" ("Към природата") за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията "Съвременник", "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и др. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам", съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. "Златорог" и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1922 излиза книгата му "Лунни петна" (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си "Родина" (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 в "Златорог" излиза цикълът "При морето'' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе.
Като драматург в Нар. театър в София, Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН.
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенстването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.
Източници: "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; ISBN 954-428-061-8, "Речник на българската литература" - том 2, издателство на БАН - София 1977.
________________________________________
* * *
Предлагам три от многобройните поетични творби на Лилиев.
РОСА ЛИ ГРАДИНИТЕ РЪСИ...
РОСА ли градините ръси,
коса ли звънти в самота?
Аз чувам унесен в съня си:
трепти незаспала мечта.
На вас ли, вълни, се обажда,
на тебе ли, звездно море?
Тя с лунния блясък се ражда
и с модрата утрина мре.
И нейните вихрени стъпи
се губят безшумно в нощта
и будят желания скъпи,
и в шемет унасят света.
Тя в морската пяна се ражда,
под белия лунен покров,
и пали в душите ни жажда,
безумната жажда: любов.
ЗАЩО МИ ВДЪХНА...
ЗАЩО ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;
сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?
Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас
на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?
СВЕТЛО УТРО, ТИ ПРОКУДИ...
Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Хора, вие, които се броите за българи, сведете чела пред поета, който чрез словото българско изпя едни от най-мелодичните поетични песни! Вие – по-старите, които знаете разказвайте, а вие – по-младите, които не знаете научавайте, че във вашия род български има творци - исполини с европейски и световни измерения! Един от тях е НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ!
Като драматург в Нар. театър в София, Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН.
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенстването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.
Източници: "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; ISBN 954-428-061-8, "Речник на българската литература" - том 2, издателство на БАН - София 1977.
________________________________________
* * *
Предлагам три от многобройните поетични творби на Лилиев.
РОСА ЛИ ГРАДИНИТЕ РЪСИ...
РОСА ли градините ръси,
коса ли звънти в самота?
Аз чувам унесен в съня си:
трепти незаспала мечта.
На вас ли, вълни, се обажда,
на тебе ли, звездно море?
Тя с лунния блясък се ражда
и с модрата утрина мре.
И нейните вихрени стъпи
се губят безшумно в нощта
и будят желания скъпи,
и в шемет унасят света.
Тя в морската пяна се ражда,
под белия лунен покров,
и пали в душите ни жажда,
безумната жажда: любов.
ЗАЩО МИ ВДЪХНА...
ЗАЩО ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;
сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?
Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас
на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?
СВЕТЛО УТРО, ТИ ПРОКУДИ...
Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Хора, вие, които се броите за българи, сведете чела пред поета, който чрез словото българско изпя едни от най-мелодичните поетични песни! Вие – по-старите, които знаете разказвайте, а вие – по-младите, които не знаете научавайте, че във вашия род български има творци - исполини с европейски и световни измерения! Един от тях е НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ!
Абонамент за:
Публикации (Atom)