110 ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА АНТОАН ДЬО СЕНТ - ЕКЗЮПЕРИ
Бащата на „МАЛКИЯТ ПРИНЦ” – Antoine Marie Jean- Baptiste Roge de Saint Exupery , е роден на 29 юни 1900 година в гр. Лион, в старо благородническо френско семейство.
Екзюпери е пилот и писател, патриот и интелектуалец. Творчеството му не е обемисто, но достатъчно да бъде записан и запомнен от Европейската и Световната литературна история! Романите – „Нощен полет”и „Земя на хората”, са вдъхновени от жизнения му път на пилот в гражданската и военната авиация. Безспорно, най-значителната му творба е философско-поетичната приказка – „Малкият Принц”, един прекрасен философско-поетичен разказ изпълнен с дълбока емоционалност, сърдечност и хуманност, който ни увлича и поучава със своята не изгасваща актуалност! Една приказка, която, като четеш не изпитваш евтино забавление, приказка, която те кара да мислиш и осмисляш, да разсъждаваш и съпреживяваш….„….Пустинята е хубава – каза малкият Принц – защото крие някъде кладенец….”
След упорито настояване, Екзюпери е приет през Втората Световна война като военен пилот в разузнавателната част на Френската военна авиация. След един от поредните си полети – на 31 юли 1944 год. над югоизточна Франция и част от Средиземно море, той не се завръща в базата си.Загива на 44 годишна възраст!
Изкушен съм да цитирам няколко мисли на Екзюпери.
„Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата им и да даваш заповеди!
Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море!”
„ Трябва да преживееш много за да станеш човек”
„ Животът създава ред, но редът не създава живот.”
„ Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите.Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.”
Мисля, че Екзюпери е бил мъдрец. Това личи от книгите му.
25 юни 2010
10 юни 2010
ЗА НОВАТА МИ КНИГА
Вчера – 09.06.2010 г., излезе от печат третата ми книга, резултат от моите литературно-творчески занимания. Тя носи заглавие „КАКВИ ВРЕМЕНА, КАКВИ СЪДБИ” и съдържа предговор и шестнадесет разкази.
Предговорът е от известния русенски изкуствовед – драматургът на Русенския театър г-н Крум Гергицов. Корицата е оформена – отпред с фрагмент от картина на Златю Бояджиев, отзад със снимка на автора и част от текст, който съществува в книгата:
„Какво нещо е родното място! Велика работа! Всякаш е кодирано в индивида. И въртиш – сучеш, ако не реално, то в мислите и съзнанието си – няма мърдане от него!.....”
Така е – не може цял живот да пишеш и четеш в областта на науката и университетското образование, а като се пенсионираш да спреш и да не осмисляш живота си, като все пак оставаш нещо след себе си. Особено, ако имаш какво да оставиш и онова, което наричат „Вътрешна потребност”та, да го осъществиш.
Тъкмо затова пиша с удоволствие, с обич или най-малкото с добро чувство към всички, които споменавам. А те са толкова много и толкова различни, малко или повече обременени с някои от непреходните житейски състояния – доброта и простодушие, мъка и зевзеклък, грандоманщина или надменност, духовна беднота и комичност, умилителна наивност или зле прикриван тарикатлък и хитрост. Какво да правиш, нали това е животът!
Предговорът е от известния русенски изкуствовед – драматургът на Русенския театър г-н Крум Гергицов. Корицата е оформена – отпред с фрагмент от картина на Златю Бояджиев, отзад със снимка на автора и част от текст, който съществува в книгата:
„Какво нещо е родното място! Велика работа! Всякаш е кодирано в индивида. И въртиш – сучеш, ако не реално, то в мислите и съзнанието си – няма мърдане от него!.....”
Така е – не може цял живот да пишеш и четеш в областта на науката и университетското образование, а като се пенсионираш да спреш и да не осмисляш живота си, като все пак оставаш нещо след себе си. Особено, ако имаш какво да оставиш и онова, което наричат „Вътрешна потребност”та, да го осъществиш.
Тъкмо затова пиша с удоволствие, с обич или най-малкото с добро чувство към всички, които споменавам. А те са толкова много и толкова различни, малко или повече обременени с някои от непреходните житейски състояния – доброта и простодушие, мъка и зевзеклък, грандоманщина или надменност, духовна беднота и комичност, умилителна наивност или зле прикриван тарикатлък и хитрост. Какво да правиш, нали това е животът!
06 юни 2010
ЗА РЕФОРМАТА В КУЛТУРАТА
Повод за тази „реплика” ми даде участието на министър Рашидов в предаването на Националната телевизия сутринта на 04.06. т.г. Предмет на разговора с министърът беше реформата в културата и в частност в Българският театър.
В последно време чухме изказвания и мнения по този въпрос на редица известни театрални дейци като: Председателят на Съюза Христо Мутавчиев, директорът на Народния театър „Иван Вазов” Славчо Васев, директорът на Софийската филхармония Явор Димитров, известният актьор и постановчик Ивайло Христов.и мн. др.
Отново се поставя въпросът за издръжката на съществуващите културни институти. Нормално и посилно ли е тя да бъде само държавна? Нормален ли е броят на тези институти за страна като нашата, както и подхода за ситуирането им в отделните райони и градове ? Правилен ли е редът за разпределение на държавната субсидия с която в някои случай на сила се подържат театри само и само в дадено населено място да има театър? Настоятелно се поставя въпросът за поемане на издръжка от Общините и, че Софийската Община е дала вече такъв положителен пример. Най-после остро се поставя въпросът и то от артисти и специалисти в областта на културата, включително икономисти и финансисти, за собствените приходи и поемане на задължението да осигуряват, ако не цялата, то поне част от издръжката си.? Въпроси, въпроси – тежки и комплицирани, години мъкнещи се и не решени!
Гледам, слушам и си мисля: познати въпроси, познати тегоби, мъчителни и преживявани….
В края на 1993 и началото на 1994 година у нас също активно се дебатираше реформата в културата. Бях зам.кмет на Община – Русе по ресора „Хуманитарна и социална политика”. През януари – 94-та, след няколко разговора с министърът на културата проф.Ивайло Знеполски, приех предложението му, работни групи от Министерството и Общината да проучат възможността и разработят експериментален проект за възможното постепенното преминаване на някои културни институти под ръководството на общинските власти, като финансирането им частично се осъществява съобразно общинските възможности и бюджет. Приех това предложение, защото тайно и наивно се надявах, че:
-Русе и русенската културна общественост ще бъдем първи в това отговорно и национално по характера си дело. Приличаше ни -нали уж бяхме „Най-европейския град в България”!
-Близките контакти с М.во на Културата, а по естеството на работата неизбежно с М-во на Финансите и Правителството в онези времена беше от изключително значение за Общината и града.
-В процеса на проучването ще получим все пак някакви средства от министерството за да помогнем, макар и временно Русенските културни институти да дишат.
Не на последно място ние щяхме да бъдем преки участници и двигатели и домакини на тази реформа с голяма тежест на нашите предложения и глас.
Изградих работна група от най-добрите специалисти в Общината, включително директорите на Театъра, Операта, Филхармонията и кукленият Театър. Голяма част от партии, движения и обществеността подкрепиха идеята - нека да се пробва, нека да се търсят нови форми и възможности!
- „ИЗКУСТВО И СВОБОДЕН ПАЗАР” – в-к „Утро”бр.19,24.01.94.
- „С ЛИЦЕ КЪМ ПРОБЛЕМИТЕ” – в-к „утро”брл.28, 03.02.1994.
- „НЯМА ДА БЪДЕМ АУТСАЙДЕРИ В ПРЕДСТОЯЩИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ СЪБИТИЯ”в-к „Утро” бр.19, 24.01.1994.
- „НЕ БИВА ДА СЕ ХОДИ НА ОПЕРА САМО ЗАЩОТО Е НАЙ-ЕВТИНО” Явор Димитров – Директор на Националния център за музика и танц. В-к „Демокрация”от 12.01.1994.
- „КУЛТУРАТА ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ДЪРЖАВНА ДЪРЖАНКА” Статия от Валентина Караджова, която отразява посещението на министър Знеполски в Русе и становището му за „Оцеляването на творческите институти”В-к „Утро” брл. 237,08.11.1993.
За съжаление тези, които трябваше най-активно да участват в проучването, да предложат и защитят своите позиции, скочиха като ужилени. Започна една необуздана и непочтена кампания против мен! Политическият опонент това и чакаше и експеримента се провали! А в ИЗЯВЛЕНИЕТО си Русенският Съюз на „Царство България”написа: „” Бедата в случая е, че този спор се измества на лична основа и за изкупителна жертва е избран зам.кмета проф.д-р Байчев. Във връзка с това заявяваме, че се противопоставяме категорично срещу клеветническата кампания подета срещу господин Байчев. Нашата оценка за неговата дейност е положителна и ние го подкрепяме безусловно!”
Няколко месеца след това в издадената под моя редакция брошура-отчет за извършената работа от Общината в областта на културата, между другото написах: „За съжаление специалното отношение на партията-държава поквари някои, главно „ръководни” културни дейци, които наред с привилегиите, потупване по раменете, подаряваните титли, стигнаха и до там - неправомерно да получават обширни общински жилища при ужасна жилищна криза!Това по същество беше цената за обслужването на определени идеологически догми и щампи, най-натрапничавата и несъстоятелна от които беше така наречения „Социалистически реализъм.”
С провалът на тоталитарната система в условията на демократичния процес и свободното пазарно стопанство издръжката на културата се влоши.Без съмнение за това са повлияли и влияят различни фактори – политически икономически…Малко говорим или напълно премълчаваме един друг основен фактор, а именно, че в условия извън тоталитарната държава, голяма част от културните институти в страната ни – такива, каквито са по брои, организация, структура и пр., просто не могат да защитят съществуването си.
Аз не приемам, че на малка България действително са нужни и може да издържа 56 драматични театри, 18 филхармонии и симфонични оркестри, 16 оперни и оперетни театри и 24 куклени театри! При това в повечето случаи с раздути щатове на основен и особено на помощен персонал, твърде неповратливи и с много тежка издръжка!”
Сега – юни 2010 година, гледам, слушам дебата за реформата в културата и си спомням за преживелиците, за понесените тежки обиди и оскърбления, но и с лека усмивка на скромно удовлетворение. Все повече се уверявам, че преди 16-17 години по време на моето „кметуване” съм прозрял това, което днес се поставя като акценти в действителното реформиране на българската култура и в частност на българския театър.
Тъкмо за това най-искрено пожелавам на Правителството и лично на министър Рашидов, този път реформата в Българската култура да бъде извършена до край!
В последно време чухме изказвания и мнения по този въпрос на редица известни театрални дейци като: Председателят на Съюза Христо Мутавчиев, директорът на Народния театър „Иван Вазов” Славчо Васев, директорът на Софийската филхармония Явор Димитров, известният актьор и постановчик Ивайло Христов.и мн. др.
Отново се поставя въпросът за издръжката на съществуващите културни институти. Нормално и посилно ли е тя да бъде само държавна? Нормален ли е броят на тези институти за страна като нашата, както и подхода за ситуирането им в отделните райони и градове ? Правилен ли е редът за разпределение на държавната субсидия с която в някои случай на сила се подържат театри само и само в дадено населено място да има театър? Настоятелно се поставя въпросът за поемане на издръжка от Общините и, че Софийската Община е дала вече такъв положителен пример. Най-после остро се поставя въпросът и то от артисти и специалисти в областта на културата, включително икономисти и финансисти, за собствените приходи и поемане на задължението да осигуряват, ако не цялата, то поне част от издръжката си.? Въпроси, въпроси – тежки и комплицирани, години мъкнещи се и не решени!
Гледам, слушам и си мисля: познати въпроси, познати тегоби, мъчителни и преживявани….
В края на 1993 и началото на 1994 година у нас също активно се дебатираше реформата в културата. Бях зам.кмет на Община – Русе по ресора „Хуманитарна и социална политика”. През януари – 94-та, след няколко разговора с министърът на културата проф.Ивайло Знеполски, приех предложението му, работни групи от Министерството и Общината да проучат възможността и разработят експериментален проект за възможното постепенното преминаване на някои културни институти под ръководството на общинските власти, като финансирането им частично се осъществява съобразно общинските възможности и бюджет. Приех това предложение, защото тайно и наивно се надявах, че:
-Русе и русенската културна общественост ще бъдем първи в това отговорно и национално по характера си дело. Приличаше ни -нали уж бяхме „Най-европейския град в България”!
-Близките контакти с М.во на Културата, а по естеството на работата неизбежно с М-во на Финансите и Правителството в онези времена беше от изключително значение за Общината и града.
-В процеса на проучването ще получим все пак някакви средства от министерството за да помогнем, макар и временно Русенските културни институти да дишат.
Не на последно място ние щяхме да бъдем преки участници и двигатели и домакини на тази реформа с голяма тежест на нашите предложения и глас.
Изградих работна група от най-добрите специалисти в Общината, включително директорите на Театъра, Операта, Филхармонията и кукленият Театър. Голяма част от партии, движения и обществеността подкрепиха идеята - нека да се пробва, нека да се търсят нови форми и възможности!
- „ИЗКУСТВО И СВОБОДЕН ПАЗАР” – в-к „Утро”бр.19,24.01.94.
- „С ЛИЦЕ КЪМ ПРОБЛЕМИТЕ” – в-к „утро”брл.28, 03.02.1994.
- „НЯМА ДА БЪДЕМ АУТСАЙДЕРИ В ПРЕДСТОЯЩИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ СЪБИТИЯ”в-к „Утро” бр.19, 24.01.1994.
- „НЕ БИВА ДА СЕ ХОДИ НА ОПЕРА САМО ЗАЩОТО Е НАЙ-ЕВТИНО” Явор Димитров – Директор на Националния център за музика и танц. В-к „Демокрация”от 12.01.1994.
- „КУЛТУРАТА ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ДЪРЖАВНА ДЪРЖАНКА” Статия от Валентина Караджова, която отразява посещението на министър Знеполски в Русе и становището му за „Оцеляването на творческите институти”В-к „Утро” брл. 237,08.11.1993.
За съжаление тези, които трябваше най-активно да участват в проучването, да предложат и защитят своите позиции, скочиха като ужилени. Започна една необуздана и непочтена кампания против мен! Политическият опонент това и чакаше и експеримента се провали! А в ИЗЯВЛЕНИЕТО си Русенският Съюз на „Царство България”написа: „” Бедата в случая е, че този спор се измества на лична основа и за изкупителна жертва е избран зам.кмета проф.д-р Байчев. Във връзка с това заявяваме, че се противопоставяме категорично срещу клеветническата кампания подета срещу господин Байчев. Нашата оценка за неговата дейност е положителна и ние го подкрепяме безусловно!”
Няколко месеца след това в издадената под моя редакция брошура-отчет за извършената работа от Общината в областта на културата, между другото написах: „За съжаление специалното отношение на партията-държава поквари някои, главно „ръководни” културни дейци, които наред с привилегиите, потупване по раменете, подаряваните титли, стигнаха и до там - неправомерно да получават обширни общински жилища при ужасна жилищна криза!Това по същество беше цената за обслужването на определени идеологически догми и щампи, най-натрапничавата и несъстоятелна от които беше така наречения „Социалистически реализъм.”
С провалът на тоталитарната система в условията на демократичния процес и свободното пазарно стопанство издръжката на културата се влоши.Без съмнение за това са повлияли и влияят различни фактори – политически икономически…Малко говорим или напълно премълчаваме един друг основен фактор, а именно, че в условия извън тоталитарната държава, голяма част от културните институти в страната ни – такива, каквито са по брои, организация, структура и пр., просто не могат да защитят съществуването си.
Аз не приемам, че на малка България действително са нужни и може да издържа 56 драматични театри, 18 филхармонии и симфонични оркестри, 16 оперни и оперетни театри и 24 куклени театри! При това в повечето случаи с раздути щатове на основен и особено на помощен персонал, твърде неповратливи и с много тежка издръжка!”
Сега – юни 2010 година, гледам, слушам дебата за реформата в културата и си спомням за преживелиците, за понесените тежки обиди и оскърбления, но и с лека усмивка на скромно удовлетворение. Все повече се уверявам, че преди 16-17 години по време на моето „кметуване” съм прозрял това, което днес се поставя като акценти в действителното реформиране на българската култура и в частност на българския театър.
Тъкмо за това най-искрено пожелавам на Правителството и лично на министър Рашидов, този път реформата в Българската култура да бъде извършена до край!
Абонамент за:
Публикации (Atom)